Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Умри сегодня и сейчас, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: Умри днес и тук

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 24.07.2006

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-713-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5086

История

  1. — Добавяне

Глава 19
Че коя естонка не обича скоростта?

Бондар стана рано и излезе да потича. Ръмеше. Сребристия джип го нямаше, но пък малко под водната кула беше спряла друга кола и до нея бяха клекнали двама — със смъкнати гащи. Щом видяха Бондар, побързаха да се качат и колата отпраши. Най-вероятно дори не бяха успели да си дообършат задниците. Бондар си представи недоволните им физиономии, позасмя се и реши да се връща.

Прибра се ходом — не искаше да доизмъчва и без това измъчените си от никотина дробове. Но и не мислеше да отказва цигарите.

Преди закуска проведе подробен инструктаж с Вера и й нареди да е максимално предпазлива. Дотук поне каповците не бяха предприели нищо опасно, но един дявол знае какво можеше да намислят, особено сега, след среднощния сблъсък. Вера механично кимаше, докато го слушаше, после каза:

— Обаче внимавай в Талин, Женя.

— Не мисля, че ще има някаква опасност — отвърна Бондар. — Поне докато стигнем там.

— И аз — увери го Вера. — Обаче там… По очите ти ще позная дали си я чукал тая русата. Много внимавай.

Въпреки това страшно предупреждение закуската, според протоколния език, мина в топла дружеска обстановка. Вера и Ингрид, все едно се бяха наговорили, не се дърлеха, а се усмихваха мило и си говореха за някакви техни си, женски неща. Професорът пък се възползва от това, че не го прекъсват, и разказа на Бондар за плановете си да разработи нова методика за изследване на антигенните качества на бактериите, вирусите, клетките и така нататък.

— О, чудесно — одобри Бондар. — Ще е истинска революция в биологията.

— Ама моля ви се, моля ви се! — смутено възрази Виноградски. — Първият в тази област е Ерлих — тъкмо той разработва така наречената теория за страничните вериги и показва механизма на образуването на антитела по отношение на други вещества с екзо- и ендогенен произход.

— Голям учен — каза Бондар. — Наскоро го предложиха за награда, нали? Май го гледах по телевизията.

— Какво-какво? — слиса се Виноградски. — Каква награда?

— О, не помня. Държавна, мисля.

— Но Паул Ерлих е умрял!

— Е, може би съм гледал репортаж за живота и откритията му.

— Мъртъв е от почти сто години — добави Виноградски.

— Лека му пръст. Но все пак е извадил късмет — поне не е видял упадъка на съвременната микробиология.

Тази иначе доста тъпа забележка излезе сполучлива, поне за целите на Бондар.

— Грешите, наистина грешите, Евгений Николаевич — пламенно възрази Виноградски и се ококори като кукумявка. — Микробиологията преживява небивал разцвет. В момента целият свят е стресиран и в това няма нищо чудно. Човечеството навлиза в окончателната фаза на еволюцията си, в Третата световна война. — Професорът прегърна Ингрид и като дирижираше с лъжичката, с която допреди малко беше ял кисело мляко, продължи: — Днес специалистите като мен са наистина много търсени. Съединените щати например не жалят средства да наемат хора, които могат да създадат ефективното бактериологично оръжие на новата ера. С помощта на това оръжие човечеството ще се отърве от две трети от мързеливците, които пречат на прогреса.

На Бондар — беше затворил за миг очи — му се стори, че тази тирада завършва с безумния кикот на хиена. Но когато ги отвори, видя подсмихващия се Виноградски — много доволен и от себе си, и от ролята си в човешката история.

— Благодаря, много вкусно беше — каза Бондар и стана от масата. Беше съгласен с мнението на професора, че Третата световна война вече е започнала и дори се вихри, но мислеше не само да оцелее в тази война, но и да е победител в нея. — Да ви кажа, оптимизмът ви е наистина заразителен, Сергей Николаевич. — Усмихна се на професора. — Много ми беше приятно да си поприказваме, но с ваше позволение вече трябва да тръгвам. Заедно с добрата ви фея, както много сполучливо я наричате.

— Милиция! — развика се Виноградски и се разсмя. — Отвличат ми годеницата!

— Ще се постарая да не сте съвсем самотен, професоре — разсмя се и Вера, Ингрид обаче се намръщи, все едно й бяха ударили шамар.

— Идвам след минутка — каза тя и забърза към спалнята. Професорът набързо пожела на Бондар лек път и заситни след нея.

Сбогуването с Вера продължи колкото за една кратка целувка, а след това Бондар излезе на площадката и заоглежда околността. Основното му внимание беше съсредоточено върху водната кула — там блесна нещо като оптичен мерник.

— Кой живее там? — попита той Ингрид, щом тя излезе.

— Че кой ще живее във водна кула? — учуди се тя.

Резултатите от този простичък тест го удовлетвориха. Едно съвременно градско момиче, че и американка при това, едва ли можеше да направи разлика между водонапорна кула, пожарникарска такава и елеватор. Ингрид явно не беше наивката, за каквато се представяше. Съмненията му по този въпрос всъщност бяха изчезнали още вчера, впрочем.

Докато се качваха в колата, мълчаха леко отчуждено. След минута аудито набра скорост и полетя към Пярну. Бондар не се учуди, че нямат опашка — приятелчетата на Ингрид знаеха къде отиват и можеха да се включат на всеки етап по маршрута. Дали щяха да пробват елементарна катастрофа обаче, или щяха да измислят нещо по-оригинално?

— Защо само се мръщите и гледате в огледалото? — попита Ингрид.

— Страх ме е да не ни нападнат — честно отвърна Бондар.

— Кой?

— Поклонниците ви. Днес сте наистина неотразима.

Ингрид — беше сменила поличката и чорапите с джинси — се разсмя облекчено.

 

 

Аудито заобиколи града и излезе на шосето за столицата, което по нищо не отстъпваше на прочутите немски аутобани. Асфалтът беше толкова гладък, че нямаше не само дупки, но дори и локвичка. Бондар тъкмо вдигаше сто и двайсет, когато Ингрид — беше пребледняла — възкликна:

— Намалете или слизам. Не съм камикадзе все пак.

Бондар се подчини безропотно. Не заради каприза на Ингрид — тя все пак също имаше интерес да пътуват до столицата, в това нямаше никакво съмнение. Но над шосето витаеше незримият дух на естонската пътна полиция с костенурските й навици и с тъпата й носорожка подозрителност. Срещата със служителите й плашеше Бондар много повече от възможните провокации на каповците. Той намали до разрешените сто километра в час и хвърли поглед към спътничката си.

— Винаги съм си мислил, че американците обичат скоростта — също като руснаците.

— Във вените ми тече естонска кръв — напомни му Ингрид. — Всички ние, с корени от Прибалтика, сме предпазливи.

— И бавни — добави Бондар.

— Боже господи, писнало ми е от тези стереотипи. От къде на къде пък да сме бавни?

— Мога да го потвърдя с факти.

— Ами хайде де.

— Населението на Естония например — каза Бондар. — В началото на двайсети век е било милион и сто хиляди. Сега сте малко повече. Как бихте обяснили толкова нисък ръст на раждаемостта?

— О, с безброй причини — нервно отвърна Ингрид.

— Но главната все пак е една.

— И коя по-точно?

— Ами нали естонците казват, че Коледа била по-хубава от секса, понеже идвала по-често. И раждаемостта съответно пада.

— Глупости!

— Защо, да не би сексът и Коледа да са с еднаква честота? — подсмихна се Бондар.

Ингрид не каза нищо, гледаше право напред. Излезе от транса си чак когато аудито изпревари един автобус и се размина на косъм с колата в насрещното платно — и заяви:

— Имате много изкривена представа за темперамента на естонците. Те изобщо не приличат на току-що излезли от анабиоза космонавти. А пък естонките… са много по-сексуални от рускините.

— За пръв път го чувам това. — Бондар се усмихна недоверчиво. Караше колата и пушеше с еднаква небрежност.

— Защо, какво изобщо сте чували за естонките? Какви си ги представяте?

— Какво има да си представям, след като най-добрата представителка на нордическата ви раса ми е до дясното коляно?

Това за коляното май не се хареса много на Ингрид, понеже тя се поотдръпна, но после все пак каза:

— Ще се наложи да ви разочаровам. Външността ми не е на типична естонка. Щом стигнем в Талин, се поогледайте. Ще видите много повече брюнетки, отколкото блондинки.

— Е, хващам се на бас — каза Бондар, — че повечето са боядисани. Колкото до ориентацията към катраненочерни коси, тя си има елементарно обяснение. Доколкото успях да забележа, след седем вечерта животът в Естония замира. Всъщност да де — какво да правят жените, след като магазините затворят? Познахте — да гледат телевизия.

— Не съм казала нищо — сърдито възрази Ингрид.

— Но си го помислихте. — Бондар й се усмихна. — А какво показват по телевизията? Пак познахте — латиноамерикански сериали. А пък в тях, както знаем много добре, героините са все с катранени коси.

— Много просто изкарвате всичко.

— Че какво му е сложното, щом става въпрос за жени?

— Между другото, смята се, че сме загадъчни.

— Насекомите също са загадъчни, но само за онези, които нищо не отбират от тях — сухо отбеляза Бондар и започна двойно изпреварване.

— А вие отбирате, така ли? — Ингрид го погледна изучаващо.

— От насекомите?

— От жените.

— Ей сега ще видим…

Бондар натисна спирачките и рязко спря на банкета. Искаше да провери доколко е важно за Ингрид да си доиграе играта докрай. Понеже не се беше съгласила да пътува с него за тоя дето духа, нали. И не за да я черпи един обяд. Всъщност държеше се с него почти студено. Защо тогава се преструваше? И до каква степен беше готова да отстъпи на натиска му и да се прави, че е съгласна?

Щом я прегърна, очите й станаха студено тъжни, все едно се беше убедила в някакъв неприятен факт. Бондар разбираше, че не й е до ласки — да не говорим за толкова любимия на всички американци секс на задната седалка. Така че реши да се разгорещи.

Устните й бяха ледени, а тялото — от мрамор. Той си спомни някакъв стар филм, в който един младеж галеше една статуя на жена в пуст парк — посред зима. Сега беше в почти същата ситуация. Ингрид не се дърпаше, не бягаше от целувките му, но устните й бяха здраво стиснати, да не говорим за зъбите — те направо щяха да се счупят от стискане. Когато разкопча жълтото копче на джинсите й и дръпна ципа, тя само измърмори протестиращо, но изобщо не направи опит да спре ръката му. Бондар се възползва от това, след което се поотдръпна и я погледна в очите — въпреки очакваното те бяха съвсем студени и изобщо незабулени от влага.

— Сега доволен ли сте? — попита тя.

— Не — призна си честно Бондар. — Очаквах ответна страст.

— От къде на къде?

— Спомних си разходката ни край морето. Като че ли искахте да направите някакво признание. Е, сега е най-подходящият момент.

— Не сте ме разбрали. — Ингрид поклати глава. — Никакво признание. Просто исках да ви предупредя, че близостта между двама ни е невъзможна.

— Защо? — учуди се Бондар; лявата му ръка все така си стоеше на най-топлото й местенце.

— По чисто физиологически причини.

— Само не ми казвайте, че сте равнодушна към представителите на противоположния пол. Защото как ще ми обясните тогава интереса си към Сергей Николаевич?

— Привлича ме интелектът му, кръгозорът му и ерудицията му — рязко каза Ингрид. — Като мъж ми е безразличен.

— А аз? — палаво попита Бондар и размърда средния пръст на лявата си ръка.

— Вие също — отговори Ингрид абсолютно невъзмутимо. — Аз наистина съм лесбийка и изобщо не ме интересува дали ми вярвате, или не. Запазете енергията за жена си.

— Тогава защо тръгнахте с мен?

— Вие настояхте. Впрочем, ако съм ви разочаровала чак толкова, в Талин лесно ще си намерите някоя по-сговорчива. — Бледите устни на Ингрид се извиха в язвителна усмивка. — Дори ще ви кажа една фразичка, която ще ви помогне: „Ма армастан синд, мину каллике“. Повтаряйте я на избраницата си дотогава, докато не ви се отдаде.

— А, не, благодаря — изсумтя Бондар. — Вече се убедих, че естонките по-лесно ще се съгласят да ми подарят снимката на дядо си, който е бил в „горските братя“, отколкото да ме дарят с взаимност.

— Защо непрекъснато забравяте, че съм американка, а не естонка?

Космите под ръката на Бондар бяха неочаквано меки, редки и дълги — можеше да ги намотае на пръстите си. Той потисна това малко непристойно желание и въздъхна отчаяно:

— Американки, естонки — то пък голямата разлика! Като не бутате — не бутате. И къде съм тръгнал за Талин, а? Да гледам музеи ли? — Дясната му ръка завъртя ключа на колата. — Изобщо не ме интересуват музеите ви. Прибираме се.

— Ама как така?! — възкликна Ингрид.

— Просто така — прибираме се — студено каза Бондар и измъкна ръката си от джинсите й.

— Не-не, чакайте — бързо каза Ингрид и поизви гръб, за да си вдигне ципа. — Аз съм жена все пак, а ние, жените, както се пее в онази ария, сме винаги лекомислени. Току-виж на връщане… Стига да сте достатъчно нежен и…

— Винаги съм нежен — увери я Бондар.

Лявата му ръка беше съвсем суха, но преди да хване волана, той измъкна някакъв парцал изпод седалката, демонстративно я избърса и също толкова демонстративно изхвърли парцала през прозореца.

Аудито вдигна облак прах, излезе от банкета и се понесе към Талин. Ингрид се облегна на седалката и въздъхна облекчено.