Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Умри сегодня и сейчас, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: Умри днес и тук

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 24.07.2006

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-713-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5086

История

  1. — Добавяне

Глава 24
Пази се — жени!

— Защо млъкна? — строго попита Бондар.

— Да не мислиш, че ми е лесно да говоря за това? — възкликна Вера.

Беше страшно да я гледа човек. Колкото повече засъхваха многобройните охлузвания и рани, толкова по-тъмни ставаха. Лицето й с всяка минута все повече заприличваше на ужасна дивашка маска, омацана с кръв. Маска за плашене на злите духове — за хора да не говорим.

— Изглеждам ужасно, нали? — попита тя.

„Както винаги“. За щастие подигравателната фраза така и не се откъсна от езика на Бондар. Едва ли Вера, която имаше основания да се гордее с красотата си и винаги го беше правила, щеше да оцени подобен дебелашки хумор.

— Права си, днес не си първа красавица — изсумтя Бондар, след като така и не се сети за нещо по-безобидно.

— А вчера? — Вера веднага се оживи.

— Комплимент ли си просиш?

— Прося си.

— Първо искам да чуя историята докрай — сухо каза Бондар. — Не обичам прекъсвания за реклами точно по средата.

— Не е средата, това си е почти краят — възрази Вера. — Единият тип ме държеше, другият ме обработваше с тая ужасна ръкавица. Не знам с какво беше облепена — с шкурка сигурно. Цялата на остри лъскавички такива… Като зрънца сол. — Тя предпазливо опипа обезобразените си бузи. — А после си се качиха на джипа и изчезнаха. Изобщо не погледнах номера — не ми беше до това. Прибрах се и се заключих. Професорът няколко пъти тропа на вратата, обаче не му отворих. Гледах се в огледалото и виждах как ставам все по-ужасна — нали кръвта се съсирваше. Разбрах, че от гледане полза няма, и отворих ликьора. — Вера се намръщи и изохка от болка — раните по лицето й веднага й напомниха за себе си.

— С две думи, надцакаха ни — заключи Бондар. — И мен се опитаха да ме поубият в Талин.

— Да те застрелят?!

— Не. Просто ме бутнаха от една трийсетметрова кула.

— Бедничкият! — съвсем искрено ахна Вера.

Бондар се намръщи.

— Няма нищо — нали не успяха. Лошото е, че конкуренцията неутрализира тебе. С тая физиономия няма да съблазниш и последния клошар, да не говорим за професора.

— Това ли ти е комплиментът, дето ми го обеща?

— Не. Това е фактът.

Бондар млъкна и заобмисля ситуацията. Изобщо не се съмняваше, че сребристият джип, препречил пътя на Вера, е на естонските служби за сигурност. Между другото, защо ли наблюдението на кръстовището беше свалено — на връщане от Талин там нямаше никого, но това му направи впечатление чак сега. Нима каповците се бяха удовлетворили само с това да изкарат от строя Вера? Все пак той беше цял и невредим — защо ще махат поста? Странно наистина.

— Я ми кажи — попита Бондар, — тия типове веднага ли те заговориха на руски, или първо на естонски?

— На руски — отвърна Вера. — Сто на сто знаеха, че не съм тукашна: първи ме заговориха, на руски.

— Ясно…

Бондар пак млъкна. За да проведат тази операция, каповците трябваше да са знаели предварително, че Вера отива в магазина. Бяха я пуснали до Пярну и я бяха спрели чак на връщане — и значи бяха знаели, че ще се върне бързо. Което означаваше, че разговорът й с Виноградски е бил подслушван. Тоест че в къщата все пак има микрофони, само че не на втория, а на първия етаж. С тяхна помощ каповците бяха разбрали за разгарящата се страст на професора към Вера и бяха направили хода си — обезобразена по този начин, тя вече изобщо не ставаше за ролята на примамка. Ако пък и Бондар не се беше върнал от Талин, целите на естонските служби щяха да са постигнати. Но…

Но не беше станало, както го бяха замислили, и те нямаше начин да не разбират последиците от пропуска си. Сто на сто бяха отчели вероятната реакция на руския си противник. Защото какво му оставаше, след като не можеше вече да разчита на чара на партньорката си? Не беше нужно да се мисли прекалено много, отговорът беше съвсем простичък: Бондар възможно по-бързо трябваше или да отвлече Виноградски, или да го ликвидира. Нямаше начин естонците да не са наясно с това, така че сега сигурно полагаха всички усилия руснаците да не ги изпреварят. Най-вероятно окончателният удар щеше да бъде нанесен тази нощ, ако не и още вечерта. С други думи — оставаха само часове, ако не и броени минути.

Бондар понечи да извади валтера, но се отказа. Първо убеждавай, после принуждавай. Професорът щеше да умре единствено ако откаже да замине за Русия. Вариантът за отвличане беше изключен — все пак трябваше да се мине границата, а и естонците знаеха какво може да стане и в никакъв случай нямаше да пуснат някакъв си дори само дрогиран или мъртвопиян старец. Извод: той трябваше да пресече границата доброволно. Оставаше да му се помогне да стигне до правилния извод — по системата на обещанията и заплахите.

Бондар стана, навлече си ризата и докато закопчаваше копчетата, каза на Вера:

— Събирай багажа. Скоро тръгваме. Изобщо не се мъчи да се гримираш — няма смисъл. По пътя ще измислим някакво обяснение.

— Можем да излъжем, че съм пробвала да карам ролери — предложи тя.

— Добра идея.

— Ще се бавиш ли?

— Ще изпратя Ингрид, ще си побъбря със Сергей Николаевич и идвам — отговори Бондар.

— Така значи? — На Вера май й стана приятно. — Прибалтийската ни пеперудка е решила да отлети?

— Няма избор.

— Ще ми се да й кажа някои нещица за сбогом…

— Изобщо не си го мисли това — отсече Бондар. — Събери багажа и стой тук. Че ако те види Виноградски, току-виж го треснал инфаркт. Смили се над старческото му сърце.

— А ако не приеме нашите условия, ти… — Вера протегна показалец, все едно стреля, и вдигна въпросително вежди.

— Не е твоя работа.

 

 

Бондар тихо затвори вратата и слезе до средата на стълбите. Спря и се вслуша. На първия етаж беше тихо, но отнякъде се процеждаше светлина — не от кухнята и не от трапезарията обаче. Той слезе и видя, че свети в спалнята. Провери дали външната врата е заключена, за всеки случай сложи и резето и подвикна:

— Сергей Николаевич?

Но не му отговори Виноградски, а Ингрид:

— Влизай, влизай. Не хапем.

Бондар бутна вратата с крак и се отдръпна към стълбището, готов за всички възможни изненади. Изненадата обаче, която го очакваше в спалнята, изобщо не можеше да е опасна. Ингрид го посрещна по целомъдрена нощница до глезените и с порцеланова чаша в ръка. Сламенорусата й коса беше не само грижливо сресана, но и прибрана зад ушите, което й придаваше съвсем невинен вид. Босоногата Офелия, самотна и тъжна.

— Какво има? — попита Бондар: виждаше само половината спалня. — Къде е Сергей Николаевич?

— Спи — спокойно отвърна Ингрид. — Да го будя ли?

— Нали щеше да заминаваш?

— Щях.

— И какво правиш тук? — Бондар направи крачка напред, за да огледа спалнята по-добре.

— Засега пия чай от лайка. — Ингрид вдигна чашата към лицето му. — Много е полезен. Особено в моето положение. Успокоява.

Бондар прекрачи прага. Професорът, завит с одеяло до брадичката, лежеше откъм стената и блажено спинкаше, дългата му коса беше разпиляна по възглавницата. Широкото легло с никелирани рамки на таблите изглеждаше още по-древно и от него. Лицето на Сергей Николаевич беше някак… умиротворено.

— Като гледам — каза Бондар, — не си дала на годеника си само чай от лайкучка, но и още нещо.

— Приспивателно — призна си Ингрид. — Сега и с топ не можеш го събуди.

— И защо?

— Да си нямаме разправии на прощаване.

— Тоест да не му кажеш нищо и да се измъкнеш по терлици?

— Много си досетлив. — Ингрид наведе нос над чашата.

Бондар продължи да оглежда — нещо в спалнята го караше да е нащрек. Най-вероятно никой не го дебнеше от засада, но за всеки случай той отвори гардероба, после клекна и провери и под леглото. Ингрид се изсмя издевателски:

— Съперник ли търсиш? Няма смисъл. Сами сме, без свидетели — очи в очи.

„Но пък с уши в стените“ — помисли Бондар. Време беше да приключва този спектакъл. Да разкара тая мошеничка, да се качи да си вземе пистолета, да пусне силна музика, да стреля през възглавницата… Да буди натъпкания с приспивателни професор хем нямаше смисъл, хем така беше по-безопасно. Е, в крайна сметка професорът дори нямаше да осъзнае, че от обятията на Морфей се е качил директно на лодката на Харон.

— Какво се замисли толкова? — попита Ингрид и почеса с единия си бос крак с другия.

— Че утре вечер си тръгваме — каза Бондар специално за фиксиращите ставащото микрофони. — Нищо не излезе от тоя меден месец. Естония изобщо не е райско кътче за младоженци, както ми обясняваха в туристическото бюро.

— Да, ние не обичаме окупаторите, дори бившите.

— Че къде виждаш окупатори?

— Тук са — каза тя и най-спокойно сръбна от чая. — Пред мен. Поне един във всеки случай.

Бондар не каза нищо не защото нямаше какво да възрази на това нелепо обвинение. Просто внезапно разбра какво всъщност го тревожи в уютната спалня на професор Виноградски.

Миризмата на бензин.

Защо? Откъде? В чая от лайка не се слага бензин, нали?

— Обличай се — нареди Бондар; интуицията му подсказваше, че става нещо гадно. — Трябва да тръгваш.

— Имам още половин час — възрази Ингрид. — Багажът ми е готов. Имаме предостатъчно време да доведем запознанството си до логичния му край. — Усмихна се подканващо. — До хъркащия ми така наречен годеник ще е наистина възбуждащо. Екстрийм.

В по-различна ситуация Бондар не би отказал да види тръпките на страстта на лицето на тази високомерна мръсница, но сега не му беше до това.

— Екстриймът е секс с жена в мензис — каза той и се намръщи малко отвратено. — Хайде да го даваме без крайности.

Ингрид си допи чая, остави чашата и каза насмешливо:

— И мъжете имат мензис. Ей тука. — И се почука с пръст по челото. — Включително героите, които воюват с беззащитни жени.

„Защо е толкова самоуверена? — Бондар застана нащрек. — Няма оръжие, стои насред стаята с тая прозрачна нощница, а се държи така, все едно е абсолютно неуязвима. Какво става всъщност? И защо толкова мирише на бензин?“

След като не установи нищо подозрително нито във външността на Ингрид, нито в поведението й, Бондар хвърли поглед към спящия професор. Той все така спеше като пън, без изобщо да му пука, че годеницата му се кани да му сложи направо трофейни рога.

Ингрид разчете погледа му и тихо се засмя:

— Господи, не му обръщай внимание на тоя дъртак. — Пръстите й занагъваха нощницата нагоре. — Бъди малко по-решителен и няма да съжаляваш. Дай да се изчукаме за сбогом. — Нощницата вече беше над коленете й. — Не можеш да си представиш дори как чаках този момент.

— Млъкни! — процеди Бондар; мъчеше се да не я гледа. — Обличай се и изчезвай. Ще те изчакам отвън.

— Не бързай. Излъгах те, че съм в мензис.

— Нали ти видях кървавата превръзка.

— Да де. — Ингрид вдигаше нощницата си все по-нагоре. — Обаче си я бях приготвила предварително. Кръвта беше котешка.

— Какво?! — Бондар се намръщи.

— Застрелях една котка. Не ми ли вярваш? — Ингрид скромно сведе очи.

Ако не беше вдигнатата много над коленете й нощница, човек можеше да я вземе за Дездемона, която си казва молитвата преди лягане.

— А трябва. Виж!

И с лявата си ръка рязко дръпна нощницата нагоре. Беше без бельо, ако не се броеше един самотен жартиер, зает може би от гардероба на майката на професор Виноградски. Който обаче нямаше нищо общо с кокетството. Понеже в него беше затъкнат малък браунинг, лъскав и плосък като табакера.

Още преди Бондар да успее да се облещи, пистолетът — с предварително сложен заглушител — вече беше в дясната ръка на Ингрид.

— Дойде време да се запознаем по-отблизо — изсъска тя.