Сергей Донской
Умри днес и тук (3)

Глава 3
На водата чешмяна — жива и мъртва

Щом видя Бондар, Алтинникова прехапа устна, но се въздържа от коментар. Само почти счупи копчето на интеркома и докладва:

— Капитан Бондар, Василий Степанович.

— Да влиза — чу се от микрофона металически глас.

Бондар отвори, затвори и спря. Роднин — с неизменния си син костюм с подплънки — стоеше с гръб към него и гледаше през прозореца как дъждът мие площада. Без да се обръща, каза:

— Сядай, капитане.

И чак след като Бондар седна на масичката пред бюрото, напусна наблюдателния си пост и седна на фотьойла срещу него. Оглежда го мълчаливо най-малко три минути и накрая каза:

— Добре изглеждаш.

— Че как иначе с тия дрешки — изсумтя Бондар. — Ей сега мога да ида да отворя сергия на пазара. Или цехче за кренвирши.

— Смятай, че си го направил преди пет години — подсмихна се Роднин. — Частният ти бизнес отдавна върви по мед и масло и ти осигурява не кой знае колко голям, но стабилен доход. В момента си някъде на половината път до спечелването на първия си милион.

— Значи спешно трябва да взема под наем някой гараж и да почна да правя ментета — замислено каза Бондар. — За да ускоря процеса. И току-виж до Нова година милиончето вече ми е в джоба. Тъкмо ми дадоха подходящо палто — дълго, че и зеленикаво.

— Нищо не е това. От днес разполагаш и с хубава западна кола, кредитни карти и… с красива съпруга.

Бондар реши, че не го е чул добре.

— Какви са тия идиотщини, другарю полковник?

— Кротко, капитане. Все пак не си на форум на представителите на малкия и средния бизнес, а в кабинета на прекия си началник. — Роднин погледна към прозореца и сметна за необходимо да уточни: — На Лубянка.

— Днес всички ми говорят само със загадки — оплака се Бондар. — Все едно сте се наговорили, честно. Няма ли все пак да ми кажете какво става? И каква е тая жена?

— Щом трябва, не само ще те оженим, но ще ти сменим и гражданството. — Роднин се усети, че прекалява, и добави примирително: — Но засега не е необходимо. Не е необходимо да правиш жертви, нито да проявяваш героизъм. Стигат ни проблемите, които ни създаде миналия месец.

— Действах изключително в интерес на работата и с оглед на оперативната обстановка.

— Знам аз как действа. Труп до труп, направо морга да отвори човек. Но — край на удоволствията. — Роднин приглади белия пух, който му заместваше косата, и опря лакти на масичката. — Започват трудовите делници. Без гърмежи и преследвания с коли.

— Но пък с нова жена и зелено палто — изсумтя Бондар.

— Не ме прекъсвай!

И като се опитваше да не навлиза в технически подробности, полковникът пристъпи към същността на задачата.

И така, имало едно време един професор Сергей Николаевич Виноградски, доктор на микробиологическите науки, и той отгледал уникални бактерии, способни да оцеляват и активно да се размножават в хлорирана среда.

В чешмяната вода например. Понеже защо тя е толкова мътна и мирише толкова гадно? Защото в нея има хлор и затова тя мирише на неизточен басейн. В нея е разтворен същият онзи хлор, който безброй пъти е бил използван като бойно отровно вещество — халогенен жълто-зелен газ с остра миризма, който при налягане лесно се втечнява. Много опасна отрова, смъртоносна не само за хората, но и за какви ли не вредни бактерии.

Специалистите не били на едно мнение по въпроса. Едни смятали, че минималната концентрация на хлор във водопровода изобщо не е опасна за здравето. Други твърдели, че това води до образуването на трихлорметан или хлороформ, който пък предизвиква рак. Виноградски не участвал в тези дискусии. Изобщо не го вълнувало как влияе хлорът на човешкия организъм, включително на собствения му. Той се бил съсредоточил върху проблема на оцеляването на бактериите и го решил успешно.

Направил откритието си още по съветско време, обаче дошла перестройката и не оставила камък върху камък от лабораторията на НИИ, чийто шеф бил изтъкнатият бактериолог. Засекретените помещения почнали да се дават под наем, уникалното оборудване се превръщало във вторични суровини във вид на цветни и благородни метали, архивната документация — в стара хартия, а учените — в просяци, останали без средства за препитание. След като се помотал малко в унищожения институт, като се опитвал да получи подкрепа от страна на частния бизнес и международните инвестиционни корпорации, Виноградски съвсем паднал духом и почнал да пие. Съпругата му видяла, че няма какво да си губи времето с такъв неудачник, бързо се развела с него, сменила жилището и се омъжила за по-предприемчив тип. Освен това в резултат на разни неясни юридически машинации Виноградски изгубил московското си жителство и бил принуден да се върне в Естония, откъдето бил родом.

— Родителите му са покойници — уточни Роднин, за да тегли чертата.

— Тоест сега е с естонско гражданство — предположи Бондар и потисна прозявката си.

— О, не. Гражданството му си е нормално, руско.

— И какво иска той от нас?

— Ние искаме от него, капитане, ние. — Роднин се намръщи загрижено. — Проблемът е, че въпросният Сергей Николаевич не седи със скръстени ръце. Започва да учи английски, пише статии за чуждестранни научни издания. Плащат му, и то добре, и той пак си стъпва на краката и…

— И подновява изследванията на бактериите — продължи Бондар.

— Не точно. За тези изследвания трябват много пари. Виноградски обаче разполага със стари разработки и наскоро е решил да се възползва от тях. Последната му статия може да стане истинска сензация в научните кръгове.

— Може? Значи още не е публикувана?

— Именно — потвърди Роднин. — Текстът е изпратен по електронната поща и е засечен от нашите специалисти. Виноградски твърди, че може да превърне обикновената чешмяна вода в оръжие за масово поразяване. В смисъл, бактериите, които бил отгледал навремето, можели да се опасни като неутронната бомба. Наситената с тях вода била като бавнодействаща отрова.

— Сигурно добре ще му платят за тази статия — процеди Бондар през зъби.

— А после ще поискат да я обоснове подробно.

— И ще го гушнат…

— И ще го откарат в Пентагона…

— Ако дотогава не го приберат хората на Бен Ладен…

— Или на Масхадов…

Офицерите от ФСС знаеха какво казват. Безброй такива бе имало и имаше на света — непризнати гении, мечтаещи за Нобелова награда и световна слава. Всяко голямо откритие обаче се превръща в драма. Защото какво става с учените? Убиват ги, подкупват ги, отвличат ги, шантажират ги, вкарват ги в затвора — а после резултатите от изследванията им стават всеобщо достояние и щафетата минава у следващите.

— Вече разбираш колко е важно да изпреварим всички възможни конкуренти и да си върнем Виноградски — почна Роднин след кратка пауза. — Умници като него не се срещат под път и над път. Бактериите му или ще работят за нас, или срещу нас — трета възможност няма. Предлагай му на тоя Сергей Николаевич всичко, каквото решиш: лична вила, апартамент, лаборатория, Държавна награда…

— И ще ги получи, така ли? — недоверчиво попита Бондар.

— Това ще го решим впоследствие. Важното е да го убедиш да се върне в Русия. Не се притеснявай от моралната страна на задачата. На практика Виноградски замисля да издаде държавна тайна, тъй като е правил изследванията си тук, а не в Естония. За да го върнем, можем да използваме всякакви средства. Той или ще размисли, или…

Роднин не довърши.

— „Или“ също ли влиза в задачата ми? — тихо попита Бондар.

— Ти представяш ли си какво ще стане, ако някой мръсник пусне тези бактерии във водопровода на Москва или на някой друг голям град?

— Това не е отговор, другарю полковник.

— Смятай го за отговор — отсече Роднин. — В момента Виноградски живее в Пярну. Ако реши да остане там, не можем да му попречим. При това положение обаче нека си остане там завинаги. — Полковникът взе един плик от бюрото си и го подхвърли на Бондар.

— Писмена заповед? — изуми се той.

— Да бе, с подпис и печат. — Роднин изпръхтя. — Ти да не си се побъркал?

— Ами какво е тогава? — Бондар опипа плика. — Мога ли да го отворя?

— Вкъщи ще го отвориш. Вътре има сведения, които може да ти свършат работа. Освен това има всички възможни данни за Виноградски. Без времето, откакто е в Пярну, разбира се — там са недостатъчни.

— Пярну… Това не беше ли курорт на Балтийско море?

— Лятно време е курорт — потвърди Роднин. — Зиме си е просто заспало градче с шейсет хиляди души. Борове, бял пясък, къщички и бунгалца, уличните клозети са със сърчица на вратите. — Роднин въздъхна театрално. — А бе — рай за младоженци.

— Какво ще правят младоженци в тая дупка? — изсумтя Бондар.

— Не знаеш ли какво правят младоженците? Е, ако си забравил, скоро ще имаш възможност да си припомниш. Понеже от днес вече си женен, капитане. — Роднин натисна едно копче на интеркома и преди Бондар да се опомни, заповяда: — Вера Савич — бързо!