Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Умри сегодня и сейчас, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: Умри днес и тук

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 24.07.2006

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-713-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5086

История

  1. — Добавяне

Глава 37
Самоубийство с летален изход

Болничната стая изобщо не беше мястото, където Бондар бе мислил, че ще се окаже. Намръщи се от чудовищната болка в главата и изръмжа:

— Дори не можете да убивате като хората, щурмшарфюрер. И това ми било практик, по дяволите!

— Грешка в конструкцията — призна Вайдеман; седеше на ръба на леглото. — За следващия път ще направим нашийник.

— Защо не довършихте екзекуцията?

— Нямаше смисъл да си трошите главата. След секунда щях да изключа циркуляра.

— Защо, какво още искате от мен? — уморено попита Бондар.

— Искам да ви направя изненада. — Вайдеман му намигна.

— Не ми ли стават малко много тия изненади?

— О, не се притеснявайте, очакват ви изключително положителни емоции. — Вайдеман викна нещо на естонски и през отворената врата блъснаха…

— Вера?! — смая се Бондар и седна в леглото.

Тя наведе глава смутено като госпожица на първия си бал, въпреки че мъжете в стаята изобщо не можеха да минат за висше общество, та дори за изискано. Мъжките дрехи скриваха съблазнителните извивки на фигурата й, но пък лицето й се виждаше отлично. Заздравяващите рани блестяха на електрическата светлина като чертички, нанесени с розов лак за нокти.

— Здрасти — каза Бондар. — Поотслабнала си.

Вера се усмихна плахо.

— Да можеше да видиш себе си…

— Има време.

Гласът на Бондар беше спокоен, все едно през времето, когато бе лежал в безсъзнание, лекарите бяха успели да стигнат до душата му и да я ампутират поради ненужност.

Вайдеман като че ли усети нещо, стана и бодро заяви:

— Няма да ви преча, семейство Спицини. Почивайте си. Няма ли да ми благодарите, Евгений Николаевич?

— Не — отряза Бондар.

— Не се ли радвате?

— Надявате се да се възползвате от радостта ми, така ли?

— Що за непризнателност! — обидено каза Вайдеман и излезе.

Вратата се затвори с оръдеен трясък. Изщрака резе. Бондар се огледа за прозорец, не намери и върна погледа си върху Вера.

— Сядай. — И потупа кревата до себе си. — И горе главата. Какво си такава унила?

— Разказах всичко — бързо заговори Вера. — С всички подробности. И направих и изявление за телевизията. Записаха показанията ми на видео. — Подсмръкна. — Биха ме. Заплашиха, че ще ме измъчват…

— Е, щеше да е странно, ако ти бяха давали шампанско и сладолед, нали?

— Знам, че ме презираш и че изобщо не искаш да ме гледаш… но няма да ме пуснат от тази стая чак до утре.

— Е, тогава направо лягай. Имаме предостатъчно време за приказки.

— Креватът е много тесен — оплака се Вера, докато събуваше панталона. — Като леглата в пионерски лагер.

— Нямаме избор — отвърна Бондар, докато й правеше място до стената. — Ти какво искаш — да е като петзвезден хотел в Кемер ли?

Видя я как трепна, но изобщо не мислеше да я утешава и да й бърше сълзите и сополите. Бяха му я подмушнали, тук и сега, за да отслабят волята му преди новите изпитания. А и ги наблюдаваха — Бондар вече беше видял окото на камерата. Нямаше как да се скрият от нея, но Бондар все пак каза на Вера да изгаси лампата. Първо, така се създаваше илюзия за уединение. Второ, самият той вече бе видял всичко, което искаше да види.

Вера нахлузи маратонките и отиде да щракне ключа. Голотата й бе привличаща както и преди въпреки драскотините, синините и направо изхвръкналите й ребра. Бондар стисна устни. Ако Вера почнеше да го уговаря да приеме условията на Вайдеман, щеше да й извие врата.

Тя загаси и внимателно легна до него. Не помръдваше.

— Само не ми се прави на Спящата красавица — изсумтя той. — Лягай отгоре.

В следващия момент гърдите й меко се притиснаха в неговите.

— Искаш ли ме? — прошепна тя.

— Стига да мога — отвърна тихо Бондар. — Програмата беше доста наситена, нали разбираш.

— Разбирам — въздъхна Вера и полекичка се намести по-удобно.

— И разбираш и защо те вкараха тук, нали?

— Естествено. То и какво има за разбиране! Хер щурмшарфюрерът ме инструктира най-подробно.

— И какво трябва да направиш?

— Не се ли сещаш?

— О, сещам се.

— А за това сещаш ли се? — Под ребрата го натисна нещо студено и остро. Ако Вера се беше забавила дори частица от секундата, Бондар щеше да й счупи ръката, но тя бързо прошепна: — Лъжица е. Остра като бръснач. Наточих я на пода, когато спряха да ме наблюдават денонощно. — Устните й гъделичкаха ухото на Бондар. — Вземи я и я скрий.

Той си помисли, че едва ли ще може да си пробие път към свободата с лъжица, та макар и наточена като бръснач, но все пак я взе и незабелязано я пъхна под дюшека. После стана онова, което нямаше как да не стане. Вера изстена приглушено и се опита да се надигне, но Бондар не я пусна — не искаше да доставя удоволствие на анонимните им наблюдатели с прекалено откровени сцени. Завита до кръста, Вера лежеше върху него в цял ръст, но това не му попречи да довърши започнатото.

Тя засъска, напрегна се, тялото й стана твърдо като камък… Но не минаха и десетина минутки и Вера пак омекна, готова да залее Бондар като топло желе, и отпусна глава на рамото му.

Той я плесна по задника.

— Стегни се. Виждаш, че затворът ми пречи. Дай пак…

Искаше Вера да се изтощи и да заспи. По принцип тя не възрази срещу първата част на плана му — а за втората изобщо не се досещаше.

Повторението е майка на знанието. Вера се оказа прилежна ученичка.

Изстена, изохка и пак отпусна глава на рамото на Бондар. Нещата вече започваха да стават наистина еднообразни, но той пак я размърда и й прошепна да действа със същото темпо.

— Не мога повече — изстена тя.

— Да бе, много тежка ти е работата — изръмжа Бондар в ухото й и изплю кичур от косата й. — Давай, давай!

— Нека поне да се обърнем — помоли се тя. — Ти отгоре.

— Без тия фокуси. Дори да размениш местата на събираемите, сборът е същият.

Всъщност не искаше да показва на камерата задника си — самата мисъл, че някой ще се любува на енергичните му движения, му беше отвратителна. В моментите на кулминация, докато се бореше с острото желание да свърши заедно с Вера, той хапеше устна и гледаше строго — а нея я прегръщаше само през одеялото, това му помагаше да се сдържи.

— А, тоя път няма да ми избягаш… — предупреди го Вера.

— Не се разсейвай — изпъшка Бондар; все така не й позволяваше да смени позата.

Този път изпитанието се оказа по-трудно, понеже Вера правеше всичко възможно, за да не го остави безучастен. Накрая и двамата ръмжаха като животни и се хапеха — за други емоции не им бяха останали сили. Бондар изчака Вера да омекне окончателно, отмести я до стената и я зави с одеялото до брадичката.

— Спи сега.

— Искам да ти кажа, че…

— Утре ще ми кажеш — отряза я Бондар. — Капнах.

Вера измърка нещо неразбрано, въздъхна и заспа още преди да затвори очи.

 

 

Нежност, смесена със зверска злоба — това изпитваше Бондар, докато лежеше, стиснал очи. Днес се беше насладил докрай на страстните стонове на Вера, а утре щяха да я накарат да стене от болка — пред него. Това беше непоносимо. Всъщност точно това бе гадният план на щурмшарфюрер Вайдеман — използваше Вера, за да го разколебае. Надяваше се, че змията на съжалението ще се вмъкне в сърцето на измъчения пленник — и беше прав. Змията не само беше свила гнездо в гърдите на Бондар, но дори лекичко го клъвваше — засега само с намеци за истинската болка, която може да му причини.

Жалост. Съчувствие. Привързаност. Чувства, недопустими за сътрудник на спецслужбите. Поддадеш ли им се, вече си техен роб, а не изпълнител на дълга си.

Какво да направи? Да стисне зъби и да гледа как измъчват Вера пред очите му? Да се преструва на равнодушен? Нямаше да се получи — след тази нощ изобщо нямаше да се получи.

Внимателно, за да не събуди Вера, Бондар се обърна към нея. Сега, удовлетворена и отпусната, тя изглеждаше по-млада — не момиченце, разбира се, но не и жена, малтретирана месеци наред в публичен дом. Дали пък наистина не се беше влюбила в него? Не, най-вероятно не. Причината беше, че са изолирани в чужда страна. Бяха преживели заедно какво ли не, бяха се сближили — и ето ти го резултата.

И сега капитан Бондар, разбира се, беше нейният рицар. В обикновения делничен живот, където щеше да има с кого да го сравнява, всичко щеше да се промени. Вера сама си беше измислила любовта, за да не се чувства самотна и нещастна.

Бондар се загледа в призрачно белеещия таван. Най-правилното беше да удуши Вера със собствените си ръце, веднага, за да не позволи на мръсниците от Лигата да я използват за коз срещу него. Елементарно беше да го направи, както си спеше… но не можеше да го направи. Какъв друг изход имаше? Да направи онова, което искаше от него Вайдеман? Имаше солиден довод за това — Бондар искаше да живее, просто да живее. Или поне да не умре от ужасна смърт. Не е чак толкова много, нали?

В мрака таванът като че ли ставаше все по-бял. И все по-ясно се очертаваше лампата под грозния абажур.

Бондар присви очи. Вайдеман без съмнение беше голям хитрец, но все пак не беше предвидил някои неща. Който търси, ще намери — винаги ще намери. Нали така, господин самозван хер щурмшарфюрер от една отдавна разгромена армия? Не сте се сетили, че лампата е окачена на кука. И за това, че в стаята има шкафче и стол, който може да се сложи на шкафчето, та после да го ритнеш…

Всичко се оказа толкова просто — съвсем просто.

Ръката на Бондар напипа лъжицата с наточената дръжка под дюшека и я измъкна. Без да вади ръце изпод одеялото, той почна работа и доста бързо вече разполагаше с няколко ивици плат, нарязани от чаршафите. Още време мина, докато ги усуче на въжета, върже ги едно за друго и направи примка. Правеше го много внимателно, за да не допусне грешка — все пак имаше само една възможност. Нямаше да му позволят втора.

Пак погледна Вера — гледа я дълго и много втренчено. Дано да не се събудеше преждевременно, за да му попречи. По-добре беше да спи — и да сънува хубави сънища.

Бондар си нахлузи примката предварително и тихо стана, като неволно хвърли поглед към видеокамерата.

И от този момент се задейства бързо и ловко. Облече се. Направи нестабилна пирамида от шкафчето и стола — малко встрани от лампата. Качи се на стола и здраво върза въжето за желязната кука. Полекичка стъпи в празното, като внимаваше да не бутне стола. И се залюля в това празно, в тази пустота — и усети как примката се врязва в беззащитната му кожа.

Това беше.

Не се буди, Вера! Не бива да виждаш това. Ще научиш какво е направил твоят обожаем капитан Бондар, да, ще научиш — но по-късно. Той вече е решил всичко и за двама ви…

 

 

Младежите, които Бондар беше кръстил Кроманьонеца и Кошчей, първо, не знаеха, че им са лепнати такива прякори, пък и да ги знаеха, нямаше да знаят какво означават. Кой е тоя Кошчей? И какво е това кроманьонец?

Единият се казваше Оскар — „Ос-ска-ар“, както се произнасяше името му. Другият беше кръстен Ярвет — „Йа-арвет-т“.

Сега двамата седяха пред телевизионния монитор, пиеха бира от кутийки и си говореха за онова, което бяха видели.

— А защо господин Вайдеман им позволи да прекарат нощта заедно?

— За да не се самоубие кагебеецът. Вайдеман даде на Вера един ден да го уговори да излезе пред телевизията.

— А тя защо не му каза нищо? — учуди се Оскар и си отвори нова бира.

— Мисля, че ще почне сутринта — каза Ярвет. — Нали руснаците имат една поговорка — че утрото е по-мъдро от вечерта.

— Аз пък не мисля, че ще успее. Тоя тип е истински фанатик.

— Всичките чекисти са фанатици. Обаче Вайдеман ще го пречупи, ще видиш.

— Как?

— Ще заповяда да нарежем момичето пред очите му, а пък той я обича, нали? — Ярвет направи зверска физиономия. — На парчета ще я нарежем!

— Ама дали ще можем? — усъмни се Оскар.

— Като съм пиян — режа я, без да ми мигне окото.

— Да бе, ти като се напиеш, две не виждаш.

— Цял литър мога да изпия и пак ми няма нищо, приятел. Виж, покойният Лео хич не държеше на пиене… — Ярвет се разсмя. — Знаеш ли какво направил един път, като се напил?

— Какво?

— А бе щял да излиза за риба, обаче се напил и така и не могъл да отнесе мрежите за змиорки до брега.

— Сериозно?

— Ами да де. Нали ти казвам. И ги разпънал на поляната, честна дума.

— Леле!

— Ама го видели какво прави де. И на сутринта имал богат улов — мръсни чорапи, някаква скъсана шапка, две сушени риби и една умряла котка.

— Пфу!

— Прав си, хубав улов.

Ярвет се разкикоти, Оскар също… И изведнъж погледна монитора и млъкна. Не можеше да каже и дума. Само измуча и засочи екрана с пръст. Инфрачервеният обектив безстрастно фиксираше какво става в стаята на затворниците…

В стаята на затворниците Вера кротко спеше, но Бондар… Бондар висеше от тавана и лекичко се поклащаше.

Беше се обесил!

Двамата пазачи запсуваха, скочиха и хукнаха по коридора. Ярвет преметна ремъка на шмайзера си през рамо и пъхна ключа в ключалката. Оскар — не си беше взел автомата — нетърпеливо подскачаше до него. Държеше да влезе пръв, но Ярвет си спомни, че е старши, и грубо го блъсна назад.

Щом влязоха, Ярвет хвана трупа за краката, надигна го и изпъшка на Оскар:

— Помогни ми де!

Вера — беше се събудила — отвори уста да запищи.

Оскар направи крачка напред и замръзна. Защото мъртвият Бондар внезапно отвори очи, погледна ги и се усмихна така, че Оскар го побиха тръпки.

Вера натика ръка в устата си, за да заглуши писъка си.

Бондар вдигна ръка, сряза с нещо сребристо въжето от чаршафи, скочи на пода и изръмжа:

— Как сте, дрисльовци?

Хвана за косата падналия на пода от изненада Ярвет, дръпна главата му назад… и Оскар като в кошмар видя как пак блесна онова металното и как от гърлото на колегата му бликва кръв. Капките затупкаха по мръсния под, смесваха се с прахта, превръщаха се в тъмни топченца — приличаха на презрели вишни… Туп-туп-туп…

— И тебе ли да те убия, или да го отложим за малко? — попита Бондар, докато смъкваше от гърдите си парче усукан чаршаф — приличаше на превръзка.

Именно на тази превръзка беше висял от тавана, докато дойдат двамата пазачи. Беше прехвърлил примката не около врата си, а под мишниците и беше придържал горната й част с брадичка. „Ох, ако знаех… — отчаяно помисли Оскар. — Пък и този монитор е толкова малък…“

— Та сега или после? — повтори Бондар по-високо.

Оскар не разбра какво го питат, но все пак се сети, че въпросът е адресиран лично към него, така че изхлипа. Мозъкът му изпращаше трескави сигнали да бяга или да се съпротивлява с всички сили, но шестото чувство му подсказваше, че е по-добре да не прави нито едно от двете.

— Предавам се — каза Оскар и вдигна ръце.

Бондар вдигна автомата на Ярвет и пристъпи към него.

Оскар си помисли, че това е краят. Че ей сега ще умре.

Но руснакът го попита съвсем небрежно:

— Имаш ли цигари?

— И…

Бондар му взе цигарите и запалката, запали, каза на Вера да се облича и погледна замислено Оскар.

— Твоят приятел се хвалеше, че в замъка имало склад с оръжие. Вярно ли е?

— Вя… вя… вярно е.

— Колко души го пазят? — Бондар издуха дима от цигарата право в лицето му.

— Е… един. — Оскар внезапно заговори с такъв чудовищен акцент, че направо сам не се разбираше. Така че за всеки случай вдигна показалец и повтори: — Един.

— Можеш ли да ме заведеш до него така, че да не заподозре нищо?

Оскар заговори вече без да се запъва:

— Разбира се. Днес на пост е Пурман Миризливеца — винаги спи на пост.

— Лъжеш ме — сухо каза Бондар.

— Не лъжа, кълна се. — Оскар се прекръсти, като кой знае защо, почна от пъпа.

— Води ме тогава да се запозная с тоя твой Миризливец…

Оскар се подчини, удивен, че краката не само го държат, ами и го слушат и вървят към склада.

Стигнаха до подземието на главната кула за рекордно кратко време — минута и двайсет и две секунди. Точно толкова живот беше останал на бедния Пурман от момента, в който Бондар беше проявил интерес към него. Късметлия излезе — умря, без да се събуди. Треперещият Оскар можеше само обречено да чака участта си.

Засега му се размина.

Бондар прибра портфейла на Пурман в джоба си, взе фенерчето му и спокойно каза:

— Хайде, Кроманьонецо, води ни в рудниците на цар Соломон.

Оскар — изобщо нямаше представа защо го наричат така, що е това кроманьонец и кой е тоя цар Соломон — тръгна безропотно по стълбите. Разтрепераните му крака все така проявяваха изненадваща пъргавина.