Сергей Донской
Умри днес и тук (38)

Глава 38
Гудбай, Естония, о!

Из устните показания на В. П. Савич

Аудиокасета №22007-ЯН

Значи всичко беше от камък, тамошен, прилича на пемза. Огромни камъни, иззидани с хоросан. Истинска крепост, наистина. И една желязна стълба надолу, не знам колко етажа. И по стените жици и лампи в плоски стъкла.

Влизаме и гледаме — оръдие. И до него някаква част, механизъм някакъв. Бондар каза, че било затвор. И че с оръдието можело да се стреля, стига да има с какво да го зареди човек. Обаче не можело с камъни, така каза. И тръгнахме надолу.

На втория подземен етаж имаше легла, столове, маси — всичко здраво. Обаче страшно вонеше. Там бил вещевият склад на немците, така каза Бондар. Били докарали валенки за зимните боеве, обаче побягнали още преди валенките да им потрябват. И те значи изгнили. Много хубави валенки, с дървени подметки. Обаче така смърдяха…

Започнахме да отваряме разни сандъци. Бондар ми показа една кутийка от кафеникав бакелит, в нея имаше нещо, дето с него се обеззаразявала водата. Имаше и телефони с ръчки, манерки, ножове, каски. И едни алуминиеви куфари — с дръжките му там, със закопчалките, всичко както си му е ред. А в тях — слепнали се вече немски вестници и листовки. В листовките пишеше руснаците да се предавали. Паролата да минеш през фронтовата линия била „Щикът в земята!“ И аз си помислих: „Щик в гъза ви, не в земята“, ще ме прощавате.

„Къде е арсеналът“ — попита Бондар нашия естонец и той посочи пода: в смисъл, още по-надолу. „Сигурен ли си?“ — „Да“. — „Заключено ли е?“ — „Поне доскоро не беше. Елате, ще ви покажа“. — „А, не, момче, ти оставаш тук“.

И му счупи врата, можете ли да си представите?! Застана зад него, хвана го — и му счупи врата. После го сложи на пода, внимателно го сложи. А аз даже не повърнах, можете ли да повярвате? Е, свикнала бях вече. И изобщо не ми беше жал за тия тъпи фашисти след всичко, което ни направиха — ама изобщо.

Значи на третия етаж слязохме вече не трима, а двама. Там не смърдеше, но въздухът беше застоял и влажен. Ами да де — нали стените бяха от камък, без никаква вентилация. Сигурно бяхме поне на петнайсет метра под земята. Та там значи беше складът с боеприпасите. Влизаме — направо да не повярваш: малки стаички, в стаичките стелажи и на тях — артилерийски снаряди. Смазани, лъскави. Бондар почна да ми обяснява кое какво е. Показа ми зарядите в едни специални сандъци, показа ми и сандъците с мините — по шест мини в сандък, и едни такива като чинии с уши — те били станоците на полковите минохвъргачки. И всичко това складирано, консервирано като за следваща световна война. Намерихме и разни взривове, тротил, детонатори, бикфордов шнур — стотици неща.

Бондар взе няколко намотки шнур, взе и тротилови шашки и цял куп детонатори. Натика всичко в една мешка и си я метна на рамото. За какво ти е, питам го, а той ме гледа учудено и пита: „Не е ли ясно? Ще го гръмнем това гнезденце“. — „Може би не трябва?“ — „Трябва, Вера, трябва“.

В дъното на склада имаше още една врата, бронирана. Бондар почна да я дърпа, но не можа да я отвори. Тогава омота с шнура болтовете, сложи някакъв взрив и ме дръпна зад ъгъла. Не гръмна силно, но болтовете все едно ги бяха срязали с ножовка. Бондар изкърти вратата с една щанга и тя падна — насмалко да ми смачка краката.

Отвътре полъхна ветрец и влязохме. Щом става течение, значи има изход, нали така. И го питам капитан Бондар: „Нали така?“ А той ми вика: „Затваряй си устата“. Голям грубиян, ама му бях свикнала. Той какви други неща ми е казвал…

И значи аз чакам, а той минира нещо. След това заопъва шнура по пода — десетина метра. Каза, че било достатъчно, та да имаме време да се измъкнем. „А колко време имаме?“ — питам го. „Петнайсет минути“ — казва. „Ще ни стигнат ли?“ — питам. „Да“ — казва. „Ами ако не успеем?“ Тогава край. Така каза.

Запали шнура и побягнахме по коридора — много дълъг коридор. Като тунел, обаче бетонен, с жици и не се знае накъде води. Бондар ми светеше с фенерчето, обаче аз все се препъвах. От страх. Мислех си, че времето свършва. Пък и той все ме блъскаше да тичам по-бързо. Викам му: „Аз да не съм ти шампионка по надбягване на тъмно?“ А той ми вика: „Не си — казва, — ти си мъртва, ако не тичаш по-бързо. Ако експлозията ни застигне в тая дупка, край. Или ще ни затрупа, или ще ни размаже по стените“.

И аз тичах, разбира се. Беше тихо, страшно, по стените някакви лишеи, обаче иначе сухо, няма нито капка вода. И тъмно като в гробница. Това капитан Бондар го каза: „Тъмно като в гробницата на Тутанкамон“, вика. И добави: „Като в гъз де“.

И значи тичаме ние и тичаме… И изведнъж чувам напред някакъв шум, нещо мърда. „Какво е това?“ — питам. Бондар казва: „Нищо“. — „Ама нали го чувам, нещо тича там“. — „Не обръщай внимание“. И сигурно нямаше и да обърна, обаче фенерчето ги освети. Плъхове. Поне двайсетина. Гадни, дебели. Тичат пред нас и си влачат опашките. Огромни, и опашките им такива голи — и се влачат по земята.

„Бягат от потъващия кораб“ — викна Бондар. „Страх ме е!“ — „Ами стой тук тогава“. — „Ти сериозно ли ще ме изоставиш?“ — „Изобщо без да му мисля“, вика.

И ме бута напред обаче. А пък аз, честно, се запъвах като последна идиотка. Като се обръщаха плъховете, очите им светеха. Червени очи. Много гадни. И Бондар като ме зашлеви по тила — и хукнах напред. Мислех си, че ще трябва да ги настъпвам тия плъхове, обаче те като че ли усетиха нещо и дим да ги няма. Хукнахме подир тях.

След малко — още една врата. И тя заключена. Бондар почна да я минира, а аз успях и да се изпотя, и да изсъхна — за две минутки това. Тя студената пот бързо се изпарява.

И значи капитан Бондар гръмна вратата и като хукнахме… Нямах часовник, обаче с под лъжичката си усещах, че вече няма време. Накрая стигнахме някакъв дот — бункер де. Тунелът ни изведе право там. И тъкмо влизаме — и като гръмна!…

Посипа се мазилка, камъчета… изподраха ми лицето — докога, господи, викам си. Залегнах. И пак като гръмна… Всичко взе да се срива, сандъци разни, греди, пясък. Край, викам си. Бондар ме вдигна, поотупа ме и ме бутна да излизаме.

През гората търчах като сърна. Изобщо не подозирах, че може да съм толкова пъргава. Зад нас пламъци чак до небето, като стена, оранжеви. И пушек, черен, на червени петна. Ужас. Косата ми пука — обгоряха й краищата, на чучело заприличах.

Спряхме да си поемем дъх. Бондар хвърли мешката с взрива в храстите и счупи приклада на автомата в едно дърво. „Край на войната“ — вика, и се смее, моля ви се! Кожа и кости, капнал, мръсен, черен от пушека, очите му зачервени. Все едно горски разбойник, а не офицер от ФСС. „Колко души загинаха там?“ — питам го. „Да не съм им застрахователен агент, та да ги броя — казва. — Колкото трябва, толкова са загинали“.

И пак погледна назад към пожара, а после вдигна глава нагоре, и аз също. А там звезди — безброй. И луната. Все едно са пуснали резенче лимон в катран. Интересно, мисля си, виждат ли ни от космоса, или не ни виждат? Ето ни — седим на земята, две малки човечета, ей го там и пожара, а на звездите изобщо не им пука. Някакви си хора, замък някакъв, градче с идиотско име, някаква си страна на брега на морето… Че и цялата планета — какво й е толкова важното? Най-обикновена топка в космоса. Малко ли планети има? И сигурно на всяка все се взривява по нещо.

Бондар спря да гледа небето — и аз също, естествено. Преди да тръгнем, се полюбувахме на замъка за последно. Той запали със запалката — стори ми се, че пали направо от пламъците на пожара. „В очите ти подскачат червени искри“ — казах му. „И в твоите“ — казва. Един вид, лика-прилика сме си.

Докато стигнем до града, почти се съмна. Зад нас — пламъци, сирени, пожарни, линейки. А ние — мръсни, черни, окъсани… Не само че не можем да минем границата, и такси не можем да вземем. Да не говорим, че не само документи нямахме, но и пари почти никакви — каквото беше взел Бондар от естонците в замъка. Купихме една телефонна карта и той се обади в руското посолство в Талин. Никога няма да забравя номера: 443–014, отпред нула.

Не го чух какво казва, понеже дойде едно момиченце и ме пита: „Лельо, вие рускиня ли сте?“ — „А ти да не си чужденка?“ реших да се пошегувам, нали. И тя ми казва, ама съвсем сериозно: „Ами да. Руснаците живеят в Москва и в разни други руски градове. А ние сме чужденци. Вие от Москва ли сте?“ — „Защо да съм от Москва?“ — „Ами чух ви как си приказвате — казва ми. — Като се приберете, непременно кажете, че в училище не ни дават нито да пишем, нито да четем на руски, даже да си говорим на руски не ни дават. Не е честно“.

И аз така мисля: не е честно. А вие?

Та ако махнем лирическите отклонения, клечахме два часа в едни храсти край пътя, докато не дойде колата с дипломатическите номера. До Талин стигнахме като стрела — за час и нещо. Шофьорът каза на Бондар само две думи, той му отвърна с една — и това беше. Оня млъкна като пън. Ама един такъв лъснат, парфюмиран. И си вързал косата на опашка. Мълчиш, а? Мълчи, мълчи, говедо дипломатическо.

Пред консулството — тъпкано с беемвета и така нататък. И с хора от същия десен. И вътре също де. Гледат ни все едно сме марсианци, само дето не ни ругаят. На един му се изплезих, не издържах — той направо да падне. И той лъскав като оня, дето ни докара до Талин. Не ги обичам тия прекалено чистичките.

А те там всичките такива, до един. Онзи, дето ни прие в една стаичка без прозорци, той пък съвсем. Симпатичен, малко на Хари Потър прилича, обаче физиономията му такава, все едно непрекъснато го е страх да не напълни гащите. Напрегнат, нацупен, чак стъклата на очилата му потни. Записа ни данните и изчезна като магьосник. Чак до вечерта трябваше да чакаме да ни депортират — едно кафе не ни предложиха, все едно ги беше страх да не сме заразни.

„С тебе тука сме като чумави — викам на Бондар. — Никой не ни поглежда“.

А той ме гледа и казва:

„Това си е нормално. Така трябва. Виж, като висшето общество почне да те посреща с отворени обятия, значи нещата са се сговнили“.

„Те и без това се сговниха“.

Нямаше да го кажа, обаче знаете ли, толкова ми беше гадно, че… И ме беше срам. Нали, като ме разпитваха, признах всичко, издадох и капитан Бондар. Вярно, нямаше да тръгна да го уговарям да стане предател, в никакъв случай, макар че кой знае… Страх ме е от мъчения, наистина. Не ставам за героиня. Та това му казах. Че като се върнем, няма прошка. Нали направиха видеозапис на признанията ми. Пускат го — и край.

„Успокой се де — каза Бондар. — Касетата е изгоряла“.

„Това хубаво — отвърнах, — обаче все едно вече съм предателка“.

А той ми казва: „Ти клела ли си се?“

„Не“.

„Да си уронвала офицерската си чест?“

„Не съм. — Засмях се. — Само моминската… мъничко“.

„Значи не си тъпчи главата с глупости“ — сопна ми се Бондар. Всъщност по-грубичко се изрази де. „Лайна“ каза, не „глупости“.

„Ама аз не точно родината предадох — казах. — Тебе предадох“.

Той се ухили и вика:

„Ще го преживея. За родината нямаше да ти простя, но колкото за мен — нямаш проблеми“.

И тогава аз се разплаках, а той ме прегърна, ама така, нали разбирате, все едно съм малко дете. И аз рева, а той ме прегръща, рева, а той ме прегръща. Чували ли сте го тоя израз: светли сълзи? Точно такива ми бяха сълзите — светли. И ми олекна. Не само защото се измъкнахме живи от целия този ужас, повярвайте ми. Още сега съм готова да се върна там, стига да съм с капитан Бондар. И ако зависеше от мен, цял живот все ще съм до него, честна дума.

Такъв човек е Бондар.

Женя Бондар.