Сергей Донской
Умри днес и тук (15)

Глава 15
Северна сиеста

— Къде си ходил?! — викна Вера, щом той отвори вратата. — Все едно си се въргалял в канавките, а не си се разхождал из Пярну. Като ревнива жена, просто трябва да ти издера очите! И да я оскубя тая руса…

— Шшш…

Бондар вдигна пръст пред устата си, взе химикалката, с която Вера решаваше някаква кръстословица, и написа на полето на вестника:

„Млък“.

— Отвратителен си — тросна му се Вера.

— Ами не ме гледай тогава.

Бондар се съблече, пусна кобура с пистолета на леглото, събра дрехите си накуп и ги изнесе пред вратата. После влезе и каза:

— Ингрид ще се качи да ги вземе.

— Че откога ти е слугиня тая…

Бондар тикна пръст в думичката, която беше написал на полето: „Млък“. После, без да каже нито дума, си взе джинсите и отиде в банята да се изкъпе. Когато се върна, завари Вера да седи на кревата в същата поза, в която я беше оставил. Беше с черно бельо. Още по-черната й коса лъщеше като шлем. Беше изящна като шахматна царица и много му се искаше да я пипне — но не искаше да й го покаже. Така че попита сухо:

— Защо си в траур?

— Това е най-подходящият тоалет за безутешна вдовица, току-що изгубила съпруга си — предизвикателно отвърна Вера. Сутиенът й се изпъна до такава степен, че Бондар направо чу как пукат конците.

— Доста цветущо изглеждаш за вдовица — каза той. — Значи не си си губила времето.

— Никога не го губя! Професорът значи…

Бондар смръщи вежди и вдигна ръце до ушите си да й покаже, че може да ги подслушват.

— Професорът значи не хапна нищо на закуска — довърши Вера.

И за награда за съобразителността си получи одобрително кимване. След като със същото й даде да разбере, че трябва да продължи в същия дух, Бондар се зае с претърсването на стаята. Първо огледа ключа на лампата, контактите и полилея. „Бръмбари“ нямаше — но пък умрели мухи и папатаци — колкото щеш.

— Ох, тая синтетика — оплака се Вера, бързо смъкна бельото и се мушна под одеялото. — Как пука само! Скучно ми е, мили. Ще ми отделиш ли няколко минутки от скъпоценното си време?

— Ей сега — изсумтя Бондар: вече проверяваше радиограмофона. — Измислих нещо, което много ще ти хареса.

— Сериозно?

— Съвсем. Вземи пътеводителя и ми прочети какво пише за Пярну. Нали обичаш да ми четеш преди лягане, мила?

Вера го изгледа убийствено, но все пак взе брошурата, прелисти я, намери съответната страница и почна да чете монотонно:

— Известният летен курорт Пярну се намира на брега на едноименния залив на 130 километра южно от столицата. Градът се споменава в руските летописи от тринайсети век. След три века става член на Ханзата, а от 1838 година е прочут като „лятната столица на Естония“. Тук освен многото почивни станции и красивите плажове може да се видят архитектурни забележителности като черквата „Света Екатерина“ и „Света Елисавета“ с прекрасния й орган… — Вера вдигна очи и попита с недоумение: — Нейният орган? Какво пък значи това?

— По този въпрос историята мълчи — разсеяно отвърна Бондар — тъкмо оглеждаше евтините репродукции, накачени по стените.

— Ега ти. — Вера тръсна глава и се върна към текста. — Забележително е също така Кметството, Талинската порта, Червената кула, музеят на Лидия Койдула и Чаплиновият художествен център… Коя е тая Койдула? И какво общо има Чаплин?

— Може да му е била жена — предположи Бондар: оглеждаше первазите.

— Нищо не пише за това.

— Може да са се венчали тайно.

— Или пък той я е зарязал.

— Може, може, всичко може… — Бондар опипваше тапетите.

— Като ти мене.

— Какво? Я стига глупости. Чети нататък.

— По-нататък идва най-интересното — заяви Вера с глас като на някоя телевизионна водеща. — Ела да си легнем, че го изпускаш.

— Няма, не бой се — обеща й Бондар. — Давай нататък. Изгарям от нетърпение.

Очите му — бавно обхождаха стаята — се спряха на сухите цветя във вазата. Сухите букети често се използваха за прикритие на микрофони. Бондар внимателно огледа вазата, разочаровано я остави на мястото й и изръмжа:

— Чети де!

Вера въздъхна и продължи:

— На разположение на курортистите са повече от сто хотела, пансиони, мотели и къмпинги както в Пярну, така и в околностите му. — Още една въздишка. — Многобройните уютни сладкарници, барове и ресторанти предлагат не само национална естонска кухня, но и унгарска, мексиканска, гръцка, руска, украинска, италианска и китайска… А бе, няма ли да ме заведеш да хапнем? — заяви Вера и тупна брошурата на нощното шкафче. — Писна ми да седя затворена. Дай да излезем на разходка.

— Естествено — изпъхтя Бондар, докато изследваше цоклите. — Че кой нормален човек ще се лиши от удоволствието да иде в музея на Койдулайнен!

— Койдула — поправи го Вера.

— Да де.

— Не искам на музей, искам на ресторант.

— Значи смятай, че вече сме там — каза Бондар. — Преди да отвориш менюто обаче, предлагам да пийнем по едно. — Не беше открил микрофони нито в мебелите, нито под первазите на прозорците и сега се оглеждаше с недоумение.

— Бих взела един коктейл — каза Вера светски. — В голяма чаша. Три пръста „Гордън Драй“, един пръст водка и половин „Ликлет“. Всичко това се разбива хубаво в шейкъра и се слага резенче лимон. Запомни ли? Такъв коктейл пиеха в един филм, гледах го като малка. И се зарекох непременно да го опитам, като порасна.

— Заведението не изпълнява такива поръчки, госпожо — отсече Бондар, позамисли се за миг и добави: — Водка. Истинският джентълмен никога не пие повече от едно шише преди вечеря, но пък водката трябва да е ледена.

— Да бе, не ми се ще да го гледам този джентълмен след вечеря — изсумтя Вера.

— На, виж го. — Бондар седна на кревата до нея и й тикна под носа недочетения шпионски роман: на корицата беше изтипосан франт със смокинг и папийонка. Не беше за вярване такъв мухльо да се справи и с една чаша, да не говорим за цяла бутилка. Още по-неправдоподобно изглеждаше отсъствието на подслушващи устройства в стаята.

Бондар се замисли. Ако срещу тях действаха например американците, първата им работа щеше да е да натъпчат стаята с микрофони. ЦРУ нямаше проблеми с техниката. От друга страна, чужди агенти нямаше как да разполагат с обучени добермани в Естония. Дощя му се да се плесне по челото, но вместо това показа на Вера с жест да мълчи — тя тъкмо си беше поела дъх да започне някаква тирада и макар че го изгледа обидено, си затвори устата така рязко, че чак зъбите й изтракаха.

На Бондар не му беше до нея. Изчисляваше вероятния противник.

 

 

Навремето КГБ беше конструиран по образ и подобие на СССР, така че „Лубянската империя“ се подразделяше на петнайсет републикански подкомитета с твърдо централизирано ръководство. Когато се озоваха на територията на отделили се самостоятелни държави, чекистите получиха в наследство материалната база и кадрите и това стана фундамента на всички новопръкнали се „служби“, „агенции“ и „комитети“.

В някои републики бившият КГБ се превърна в своего рода преторианска гвардия, предана на управляващия клан и бореща се с дисидентството. Други служби се ориентираха директно към работата рамо до рамо с организираната престъпност; а трети се опитаха да възродят КГБ в умален мащаб.

Основната особеност на всички постсъветски специални служби беше, че всички те в един или друг вид бяха принудени да използват предишните си структури. Дори в Прибалтика, където разузнаването и контраразузнаването се създаваха от нулата, а съкращението КГБ беше равнозначно на най-груба псувня.

Естонците разбираха, че не могат да вземат на работа старите опитни чекисти, защото те бяха предимно руснаци: в прибалтийските управления на Комитета почти нямаше местни жители, понеже на практика всеки имаше в рода си осъждани за борба срещу съветската власт. Така че дори в най-добрите времена съотношението между местни жители и руснаци в КГБ на Естонската ССР беше петдесет на петдесет — и нито един от тези хора по определение не ставаше за служител на прозападния режим. Дори новите структури за сигурност да наемаха ветерани, това бяха само техничари, а младите сътрудници се пращаха на стаж в ЦРУ. В резултат в Прибалтика схемата на работа на контраразузнаването беше принципно различна от тази в СССР. Навремето във всеки по-голям град бе имало сграда на КГБ и служителите ходеха там на работа като най-обикновени чиновници, но сега, след обявяването на независимостта, прибалтийските специални служби се бяха покрили. Легални бяха само ръководителите на местните подразделения на държавна сигурност, а редовите сътрудници действаха под прикритието на всевъзможни фирми, като някои например дори изкупуваха цветни метали.

В такива условия спецслужбите в Прибалтика просто нямаше как да водят самостоятелна работа и затова с желание контактуваха с „приятелските“ чужди разузнавания. Британските служби дори бяха отворили собствено представителство в Талин, оказваха на КаПо (службата за сигурност в Естония) активна помощ при провеждането на контраразузнавателна дейност и до голяма степен определяха приоритетите в работата. През 1997 година в страната бяха отворени и представителства на ФБР и ЦРУ, които също оказваха на „по-малките си естонски братя“ материална и техническа помощ, като покрай това планираха и провеждаха и собствените си операции.

Ролята на спецназ в Естония се изпълняваше от така наречената команда „К“ — на черната й емблема имаше сребърен череп и кръстосани кости. През 2001 година група от тази команда беше тръгнала по улиците на рускоезичното градче Палдиски — биеха с приклади всички, които не знаеха естонски. Оттогава подобни мероприятия бяха влезли в задължителната програма при обучението на новобранците.

Най-усърдна обаче беше Естония в шпионирането — пращаше все нови и нови агенти на територията на омразната Русия. ФСС периодично издавяше тези неумели прибалтийски джеймсбондовци и дори не ги вкарваше в затвора, а просто ги екстрадираше с отвращение. Един от тези шпиони беше някой си Вилле Сон — съдбата му беше типична за естонските рицари на плаща и кинжала. Този тип навремето беше работил за Талинското управление на КГБ, после се беше разкаял публично в пресата, беше си изгубил работата, бе станал сутеньор, после гробар, пожарникар — и в крайна сметка по заповед на КаПо се беше озовал в Псковска област, където, според собствените му признания, водел „визуално наблюдение на авиационните подразделения“ и събирал „политическа информация“. На практика „шпионството“ му се изразяваше в това да клечи в храсталаците покрай военните летища, да чете псковските вестници и да търси в тях признаци на „имперските амбиции на РСФСР“. За маскировка Вилле Сон се правел, че не клечи в храстите по работа, а по нужда. Бондар бе чул, че войниците, които заловили този супершпионин, го набили с коланите си по голия задник.

След няколко месеца пак в Псков беше арестуван някой си Пьотър Калачов, също естонски гражданин. Хитрецът му с хитрец решил да напие един прапоршчик от 76-а гвардейска въздушнодесантна дивизия, като при това настойчиво му задавал провокационни въпроси. Работата свършила с това, че прапоршчикът му избил два зъба и го отвел в комендантството.

Щом се случеше нещо подобно, естонската преса надигаше страшен вой, а властите почваха да гонят от Талин руски дипломати. Бондар беше дълбоко убеден, че такива акции служат на една-единствена цел: умишлено и планомерно изостряне на отношенията с Русия. Естония вече беше приета в НАТО и в ЕС и се отплащаше за бонбончетата, които й подхвърляха. Любимото средство на естонските спецслужби бяха гадните провокации. Ако се съдеше по неуспелия спектакъл с доберманите, те вече почваха да си разбират от работата.

А може би произшествието на плажа все пак беше нелепа случайност?

Бондар не можа да стигне до еднозначен отговор, така че открехна вратата, огледа коридора, после легна на своята половина на кревата, сложи ръце под тила си и обяви:

— Мораториумът върху разговорите се отменя.

Вера демонстративно не му отговори — правеше се, че чете.

— Как мина свалката с професора? — попита Бондар и се обърна към нея. — Подготвен ли е вече?

— Утре ще е съвсем готов — процеди Вера. — Особено ако пак излезеш на разходка с оная русолява кучка.

— Идеално. Разбрахме се да мръднем до Талин.

— Много си бил бърз бе!

Бондар си отбеляза жлъчния й тон, но все пак я прегърна и й прошепна в ухото:

— Вярно, бързичък съм. Но ти обещавам, че ще стигнеш финала първа.