Сергей Донской
Умри днес и тук (17)

Глава 17
Сърце, не искаш ти покой

Изложбата наистина беше много гадна.

— По-добре да ме беше завел на някое сметище, отколкото в тоя шибан музей — тросна се Вера.

— Желанията ви са закон за мен, мадам — отвърна Бондар и я подбутна към едно ресторантче с уютно светещи прозорци. Беше съвсем близо до Талинската порта, единствения оцелял фрагмент от крепостната стена, предпазвала навремето града от нашественици. На табелата беше изрисувано весело прасенце — вероятно си умираше от радост, че ще го заколят и ще го направят на салам.

Ресторантчето беше почти празно — двама взрени в халбите си клиенти и един сервитьор, който едва успя да се пробуди от дрямката си.

— Тере — каза му Вера.

— Хеад охту. — Младият сервитьор се усмихна така, че стана ясно, че казва „добър вечер“ — или може би „добре дошли“.

Щом обаче разбра, че клиентите са руснаци, се закова до масата им като разтревожен лалугер, макар храбро да се постара да запази приветливата си усмивка. И не изпускаше от взора си менюто, сякаш се опасяваше, че ще му го откраднат.

— Какво ще пием? — обърна се Бондар към Вера.

— Не знам — сърдито отвърна тя. — Всичко е написано на естонски, нищо не разбирам.

— Все пак сте в Естония — напомни й сервитьорът и веднага след това се опита да им пробута някакъв си балсам, а може би ликьор: обясни им, че едно шише „Vana Tallin“ било направо задължително.

Щом разбра, че чашка от споменатия ликьор е 40 крони, Бондар се спря на тукашната водка „Виру Валге“, като поръча да им донесат и бира „Сааку Кихну“. Изпитваше известно неудобство, докато се мъчеше да каже имената — приличаха му на шамански заклинания. Въпреки това младежът го разбра много добре и им предложи за мезе специалитета „вере пакьоогид“ или пък галушки „пипаркоок“.

— Какво е това „пакьо… пакьоогид“? — подозрително попита Вера.

— Бухти с кръв — обясни младежът и млясна с наслада.

— Ами тези… пипаркоок?

— Пелмени от рибешки люспи — навъсено предположи Бондар.

— О, не! — Младежът чак май се обиди. — От обикновено брашно са си, ечемично.

— Обикновеното е пшеничено — възрази Вера.

— В Естония няма пшеница — каза високо Бондар и двамата клиенти на другата маса рязко извърнаха глави към тях. Но пък като срещнаха погледа на Бондар, моментално изгубиха всякакъв интерес към него и пак го насочиха към халбите си.

Младежът чакаше — и чак трептеше от изпълнилото го негодувание. „Интересно как би реагирал на твърдението, че в Естония няма крокодили и не растат кокосови палми? Сигурно пак така на нож“ — реши Бондар. Когато най-после поръчаха, изпита неимоверно облекчение. Както и сервитьорът всъщност — той изскочи от салона почти в тръс. След него се изнизаха и двамата други клиенти — бяха си допили бирите — и стана тихо и скучно. Вера поиска цигара и Бондар й даде и също запали.

— Защо си сам? — попита Вера, след като пусна първото кръгче дим.

— Че с кого да съм? — учуди се Бондар. — Не обичам котки, за куче нямам време, папагалчетата само дрънкат, а рибките си мълчат. — Намръщи се.

— А жена?

— Не познавам жена, която би ме удовлетворила във всички отношения.

— Каква трябва да е според теб?

— Защо питаш?

— Просто така. Интересно ми е.

— Ами… — Бондар сбърчи дълбокомислено чело, — първо, трябва да може да прави сос беарнез също толкова хубаво, колкото се чука.

— Беарнез? — Вера се изхили. — Ти пък откъде знаеш какво е сос беарнез?

— Всъщност не знам — честно.

— Защо го каза тогава?

— Да се направя на по-оригинален.

— Значи соса беарнез го разкарваме — каза Вера, след като изчака сервитьорът също да се разкара: беше донесъл водката. — С думи прости — искаш жена, която хем да ти готви вкусно, хем да е винаги готова за секс. Права ли съм?

— Не съвсем. Трябва и да е красива.

— Я уточни.

„Златиста коса, кафяви очи, прекрасно лице, съвършена фигура“. Мисленият портрет на покойната Наташа беше толкова ясен, че Бондар се намръщи още преди да е гаврътнал водката.

— Като богиня — каза; малко прегракнало.

— Полубогиня не става ли? — язвително попита Вера.

— Не обичам наполовина.

— Тогава бъди така мил да налееш и на мен. Не наполовина обаче. Догоре.

Пиха, после сервитьорът пак дойде и се наведоха над супата. Тази на Бондар се ядеше — някаква риба с картофи, но на Вера й се наложи да се бори с нещо с бира, копър, магданоз и целина.

— И после какво? — попита тя, докато разбъркваше нещото с лъжицата.

— Какво „какво“? Още една супичка?

— Не. Водка и да ми отговориш — заяви Вера. — Какво друго трябва да прави твоята богиня?

— Да не близва и капка, разбира се, да е умна, скромна и така нататък. А бе — стандартният комплект за богиня.

— И ако намериш такава жена, какво, ще се ожениш ли за нея?

— Никога — отвърна Бондар. — Виждаш ли, проблемът е, че вече съм женен.

— И коя е тази щастливка? — Вера се намуси. — Ще ми се да го видя това небесно създание.

— Именно. Небесно създание — именно. Женен съм за призрак. — Лъжицата на Бондар изтрака в чинията. — За да обикна друга, трябва да забравя жена си, а… а не мога и не искам.

— Жена ти… умряла ли е?

— Да. — Цигарата — захапа я по-силно — трепна.

— Деца имахте ли? — тихо попита Вера; взираше се в недоядената бирена супа.

Щракна запалка. Газта изсвистя покрай стиснатите му устни. И чак след това Бондар каза малко пресипнало:

— Никога не ме питай за това. — Наля си, изпи водката на един дъх и повтори: — Никога.

— А за какво да говоря? За мен ли? — попита тя.

— Може.

Млъкнаха и загледаха как на покривката се появява второто. Бондар пак беше улучил — беше си поръчал свинско със зеле с неблагозвучното име „мулгикапсас“ — но пък миришеше страшно вкусно. И беше вкусно. Вера беше избрала „хернетатрапудер“ — някаква варена мръвка с грахово булгурена кашичка.

Опита „пудера“, намръщи се и каза:

— Знаеш ли, мечтая си за нещо.

— За свинско със зеле? — предположи Бондар. — Да ти поръчам и на тебе?

— Не, сериозно ти говоря.

— Аз също. Много е вкусно, наистина.

Вера си наля водка, изпи я на един дъх, разбърка с отвращение това, което й бяха сервирали, и каза тихо:

— Знаеш ли, преди си мислех, че щастието е да имаш всичко. Да не ти пука от нищо, да си имаш приятелки, богати любовници, дрешки, да ходиш по партита и в чужбина. Но… не е това.

— Ако не бъркам, ти беше завършила педагогика — каза Бондар, без да спира да дъвче. — Върви на село. Ще учиш дечицата на буквичките, ще цепиш дърва, ще переш на реката. Ще се отървеш от всичките си проблеми.

— Не ме прекъсвай! — Вера тропна с юмруче по масата. — Да не мислиш, че само на тебе ти е кофти? Да не мислиш, че другите нямат сърца или че ги болят по-малко? О, още не съм погребала никого от близките си, но ми е гадно, разбираш ли? Писна ми! — Тя пак удари с юмрук по масата и насмалко да си бутне чашата. — Писна ми от тая свобода! Знаеш ли какво искам? Искам някой да ме прегърне и да ми каже: „Моя си и ще си с мен завинаги“. — Тръсна глава. — Не, не искам това. Лъжа. Искам ти да ме помолиш да съм с тебе. Ти, Женя, ти — никой друг.

Бондар преглътна последната хапка и възпитано се избърса със салфетката. Не гледаше Вера. Изобщо не мислеше да я пуска да се докопа до душата му. Много е сложно — и боли — да си разкриваш сърцето на всяка жена, с която лягаш. Болката не закъсня — прободе го в гърдите като нож.

— Ами добре. — Бондар вдигна рамене. — Рано е да си тръгваш — още не са ни донесли десерта.

И още преди да е свършил, Вера вече беше скочила — насмалко да обърне масата, — изгледа го безмилостно и побягна навън.

— Келнер! — ревна Бондар. — Сметката!

Плащането се проточи, все едно не бяха хапнали двама, ами се теглеше чертата на банкет за двайсет души. След като я тегли и преброи парите, сервитьорът невъзпитано си позволи да напомни, че в Естония било прието да се дава и бакшиш.

— Колко? — попита Бондар.

— Десетина-двайсет крони, вие си преценявате.

— Преценката ми стига до пет. И даже това ти е много.

Бондар му хвърли парите и излезе. Не знаеше всъщност какво точно иска: да види, че Вера го чака, или да се радва, че я няма.

 

 

Вече беше съвсем тъмно. По дърветата светеха червени, жълти и зелени гирлянди — с успех заместваха забулените от облаци звезди. Беше и пусто. Бондар тръгна по улицата към паркинга, където бяха оставили аудито. След няколко минути видя Вера, настигна я, хвана я за лакътя и попита малко троснато:

— Какви са тия номера? Тука сме по работа, не сме дошли да си играем игрички. Да не си забравила?

— Не съм — тихо отвърна Вера. — Няма вече.

— Е, добре.

— Не е добре. По-лошо е. Но няма значение. Знам си задачата.

— Извинявай — глухо каза Бондар. — Аз съм виновен. Не трябваше да се… сближаваме де.

Вера рязко се извъртя към него и почти викна:

— Ама много си тъп ти бе! Нищо не разбираш — и не искаш да разбереш! На това близост ли му викаш, а? Аз те обичам бе, идиот с идиот!

И понечи да побегне в тъмното, но Бондар я хвана, прегърна я и я притисна към себе си.

— Не исках да те обидя, честно. Дори ми харесваш. Наистина. Хайде да отложим изясняването на отношенията, става ли?

Тя го погледна недоверчиво.

— Сериозно? Харесвам ти?

— Казах „дори“ — отсече Бондар. — Не му е мястото тук и сега да си приказваме за тия неща.

Вера наведе глава и загледа велурените си ботушки с такова внимание, все едно щеше да ги купува. После вдигна очи и се усмихна през сълзи.

— Знаеш ли, четох една книга, не помня как се казваше. И значи накрая двамата са в един хотел. И тя му казва, че го обича, а той обръща гръб и гледа през прозореца. И там, зад стъклото, има врабчета — чикчирикат си и го гледат. Искат да разберат дали хората могат да си дават щастие един на друг.

— И? — попита Бондар. — Разбраха ли?

— Не знам. Мъжът значи си казва: „Ще броя до сто. Ако не си тръгне, ще я прегърна. Ако почне да се облича, изобщо няма да се обърна“.

— Хм. И после?

— После — край. — Вера вдигна рамене. — Авторът не казва. Но точно това е най-интересното.

Бондар запали цигара, присви очи от лютивия дим и измърмори:

— Мога да ти кажа какво става после. Той не стига до сто, понеже тя го вика. И са заедно два дни, след което разбират, че не си е струвало. Така става в тоя живот. С много редки изключения.

— Аз съм изключение — твърдо каза Вера.

Бондар я изгледа, без да каже нищо, после я целуна в устата.

Тя не отвърна на целувката му, дори напротив — дръпна се. Но очите й сияеха от щастие. Хвана го за лакътя и го поведе към колата.

— Да се прибираме — каза след секунда. — Ако изобщо те интересува, Женя, за последен път, като ме целуваха така, бях още ученичка — и те лъжа, разбира се. Разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Не — честно си призна Бондар. — Но пък щеше да е странно, ако разбирах, нали? Понеже съм мъж.

— Точно затова ти казвам да се прибираме… — Вера го дръпна за ръкава. — За да се уверя, че казваш истината.