Сергей Донской
Умри днес и тук (9)

Глава 9
Страстта на бактериолога

Сергей Николаевич Виноградски се оказа колоритен старец. Изправена стойка, айнщайновска побеляла грива, пронизителен поглед — изглеждаше наистина импозантно на шейсет. Гласът му беше като на младеж.

— Господа Спицини, нали? — подвикна той, докато бързаше към гостите си.

— Добър вечер — казаха двамата в хор.

— Ден, драги, ден. — Виноградски се засмя. — Тук времето тече иначе: плавно, без да бърза.

— Забелязахме вече — призна Бондар, докато оглеждаше жилището, където щяха да се заселят.

Виноградски живееше в покрайнините на Пярну. Фамилното му гнездо беше позанемарено, дори позапуснато: керемидите бяха потъмнели от времето, от високия комин бяха паднали няколко тухли, каменните стени бяха потъмнели от влага.

— Хубава къща — одобри Бондар.

— Идеална, приятелю, наистина идеална — увери го Виноградски.

Стиснаха си ръцете. Ръката на Вера беше удостоена с галантна целувка. След кратката церемония по запознаването Виноградски твърдо отказа да им види паспортите и копието от договора за наем.

— Моля ви се, моля ви се — заповтаря той и замаха с ръце, все едно пред очите му нямаше документи, ами връхлетели го разярени оси. — Изобщо не е нужно. Познавам добрите хора от пръв поглед, също както наличието на хипохлорит в кислорода.

— Е, нали сте прочут учен — възхитено каза Вера.

— Благодаря. — Виноградски й се поклони старомодно.

Бондар ги остави да си правят взаимни комплименти, вкара аудито в двора и го паркира до един стар фолксваген. Докато вадеше багажа, Виноградски дойде и му обясни, че е направо във възторг от такива чудесни квартиранти като тях с Вера, след което се обърна към къщата и викна с цяло гърло:

— Ингрид! Ингрид! Ела да се запознаеш с гостите ни! И те са младоженци като нас!

Бондар така се смая, че насмалко да изпусне чантата. Не беше очаквал подобен развой на събитията. Какъв младоженец можеше да е тоя овехтял дядка? И коя беше тая Ингрид — и защо не му бяха казали за нея?

След секунди Ингрид излезе на площадката — с малко смутена усмивка на бледите си устни. И с много къса поличка и дълги шарени чорапи — това беше впечатлението от пръв поглед. Като ходеше, като че ли лекичко подскачаше, все едно в коленете й бяха монтирани някакви пружинки.

— Ингрид — представи се тя, щом стигна на разстояние една протегната ръка. Ръката й беше малка и хладна.

— Евгений — успя да отвърне Бондар.

— Вера — включи се мнимата му съпруга.

— Запознахме се по интернет — каза Виноградски и прегърна Ингрид през рамо. — Писахме си два дни — и хоп, това райско създание ми цъфва на вратата. Страхотна изненада.

„На стари години човек може и инфаркт да получи от такива изненади“ — помисли Бондар, докато разглеждаше от упор райското създание: то беше доста над шейсет килограма. После каза:

— Много ми е приятно.

— Me too. — Ингрид приклекна в палав книксен. — И на мен.

След което й се наложи да си оправи русата коса, която падна над челото й. Луничките около носа й я правеха съвсем невинна, но внезапната й поява на сцената караше Бондар да е нащрек.

— Естонка ли сте? — попита той.

— Само по майка — отвърна Ингрид. Говореше с лек акцент, но иначе съвсем правилно. — Баща ми е руски емигрант, преподавател по литература. Живеем в Кливланд, Охайо.

— И сте долетели чак тук, следвайки зова на сърцето си? — възхити се Бондар.

— Не, дойдох от Америка още през февруари. Родителите ми искаха да намеря подходяща вила на морето. Сега, когато Естония влезе в Норт Атлантик… в НАТО, тук е чудесно място за почивка. Мислим да прекарваме летата в Пярну. — Ингрид погледна лукаво Виноградски. — Стига любимият ми да не каже, че предложението му за брак е било само шега.

— Как може да говориш така! — с укор възкликна той. — С теб се родих отново, любима… Официално ще сключим брак другия месец — доверително поясни той на Вера, — но пък истинските бракове се сключват в небесата, нали? С Ингрид решихме да живеем заедно още в деня, когато се запознахме. — Виноградски намигна на Бондар. — Е, вече май ще трябва доста да се постарая, та меденият ни месец да не отстъпва по жар на вашия.

— Мен ако питате, младите не могат да ви стъпят и на малкия пръст. — Вера скромно сведе очи.

— Точно така, точно така! — Виноградски вдигна тържествуващо палец. — Старото си е учено. Важно е качеството, а не количеството, нали така, Ингрид?

— Най-добре си е златната среда — уклончиво отговори тя.

Вера забеляза изучаващия поглед, който хвърли на Бондар, и побърза да го хване за ръка — инстинктивен жест на собственичка.

— Хайде сега вкъщи, вкъщи! — развика се Виноградски и заподбутва гостите си към вратата. — Наясно съм, че нямате търпение да останете насаме, обаче нека преди това да ви почерпя с по чашка „Канну Кук“.

— „Канну Кук“ ли? — попита Бондар. — Какво е това?

— Чудесен малинов ликьор, много е ободряващ. Давай чашите, Ингрид.

Стаята, в която влязоха, беше сумрачна, но много чиста. Старомодните дъбови мебели създаваха усещане за покой и благополучие. В камината весело припукваше огън, на стената равномерно тиктакаше часовник с махало. Зад прозореца се виждаха борове, а зад тях — стоманено гладкото море.

— Много е хубаво у вас — каза Бондар, докато взимаше миниатюрната чашка с някаква отровно червена напитка.

— Да, много уютно — включи се и Вера, докато се мъчеше да не обръща внимание на петната влага по варосания таван.

— Ще направя всичко възможно да запомните дома ни завинаги — увери ги Виноградски. — Нали, Ингрид?

— Разбира се — обеща тя и погледна Бондар някак замислено.

Той вдигна наздравица за гостоприемните домакини и за да даде пример, гаврътна чашката. Наистина беше малинов ликьор — отвратително сладък.

— Чудесна напитка — каза Бондар, докато осмукваше от устата си кристалчетата захар. — Напитката на боговете. Скандинавските имам предвид.

Въодушевеният Виноградски предложи да повторят, като обясни, че знаел едно отлично средство срещу махмурлук.

— Пероралната употреба на чашка натриев хипохлорит в съотношение двеста милиграма на литър вода води до изключително положителен ефект върху човешкия организъм — каза той наставнически. — Знам го от личен опит след една изключително бурна вечер. Прочиства и прояснява главата.

— Ще го имам предвид — обеща Бондар и завъртя чашчицата с ликьора между палеца и показалеца си. — Как казахте — калциев хипохлорит?

— Натриев — строго го поправи Виноградски. — Натриевият хипохлорит освобождава в организма активен кислород и окислява токсичните вещества като билирубин, анилин, амоняк, карбамид, креатинин, холестерин, въглероден окис…

— Стига, мили — нежно помоли Ингрид поувлеклия се Виноградски и изтръска пърхота от раменете му. — На гостите ни това едва ли им е интересно.

— Ацетон — продължаваше той, — ацетоацетат, етанол, метанол, гликозиди, барбитурати…

— Да, това е много интересно — съгласи се Бондар, — но предлагам да го продължим по-късно. Съпругата ми е наистина уморена от пътуването. — И погали Вера по косата.

— О, да, да, разбира се — опомни се Виноградски. — Трябва да се изкъпете, да се преоблечете, да си починете. Но точно в осем нула-нула ви чакаме за вечеря. Възражения не се приемат. — Заплаши ги с пръст. — И не забравяйте да върнете часовника с един час. Благодарение на това ще разполагате с цял час повече — това е много важно за младоженци като вас, нали?

Докато се качваха след развеселения си домакин на втория етаж, Бондар се обърна. Ингрид отвърна на погледа му със сияеща холивудска усмивка — но той можеше да се закълне, че само допреди миг устните й бяха стиснати, а веждите — смръщени.