Сергей Донской
Умри днес и тук (16)

Глава 16
И Хитлер тъй млад и красив…

Гладко избръснат, с пълни с обменени пари джобове, с почистени и изгладени дрехи, Бондар се чувстваше като истински турист, излязъл на вечерна разходка. Вера го беше хванала под ръка и се притискаше към него като котка. Кожухчето й беше меко и приятно на пипане. Обиците й се поклащаха тържествено и благовъзпитано. От момента, когато бяха оставили колата на паркинга и бяха тръгнали из Пярну пеша, Вера беше измерила с горделив поглед всеки срещнат. За нейно съжаление обаче минувачите бяха малко. Градът сякаш беше измрял. Цареше тишина, благопристойност и скука. Създаваше се впечатлението, че се разхождат в добре поддържани католически гробища.

Скоро стана ясно, че градът е съвсем малък — за двайсетина минути минаха от единия до другия му край, през центъра естествено. След което съпрузите Спицини се обърнаха кръгом и тръгнаха в обратна посока, но вече по друг маршрут. Центърът на Пярну се състоеше от три успоредни улици, които впрочем бяха поразително различни. Все едно бяха застроявани не само през различни столетия, но и през различни епохи. Човек можеше да ги обикаля до изнемога и пак да не намери две къщи, които да си приличат. С изключение на това, че всички бяха чисти и спретнати, че моравските пред тях приличаха на миниатюрни игрища за голф и че на всички прозорци имаше цветя.

Колите по улиците бяха малко. Колкото и да се постара, Бондар не видя нито един сребрист джип. Дори в самия център човек спокойно можеше да си крачи по платното. От време на време покрай съпрузите Спицини минаваха велосипедисти, за чието удобство бяха направени специални алеи и полегати бордюри.

— Мирише на бор — каза Вера, докато вървяха през централния площад. — И не знам защо — на рози. Розите цъфтят ли през март?

— Разбира се — каза Бондар. — Нали си има такъв израз: „цъфнал като мартенска роза“.

— Като майска. Мартенски са котараците.

— И жените.

Продължиха, без да престават да се чудят на липсата на боклуци и рекламни билбордове — в Москва беше тъпкано и с двете. Единствената реклама, която видяха, призоваваше желаещите да се настанят в луксозния хотел „Tervise Paradiis“ с всички удобства и изглед към морето. Цените бяха безбожни. Както и цените в бутиците, които нямаше как да не привлекат вниманието на Вера. Тя се отби в два-три и излезе с убеждението, че всички естонци са отявлени нацисти.

— Националисти — поправи я Бондар.

— Няма значение. Преструват се, че не разбират руски, представяш ли си!

— Може и да не разбират.

— А, не — пламенно възрази Вера. — Много добре си го разбират.

— Как разбра?

— Ами наругах оня мухльо вътре и той веднага заплаши, че ще викне полиция.

— Щом омагьосаш Виноградски — и си тръгваме — обеща й Бондар.

— В Москва?

— Да де.

— Не искам.

— Виж ти — учуди се Бондар. — Значи Естония все пак ти харесва?

— Не — каза Вера. — Изобщо не ми харесва. Но тук ми е хубаво, разбираш ли?

— Не разбирам.

— Изобщо не очаквах, че ще разбереш. Нали си мъж.

Това твърдение прозвуча по-скоро тъжно, отколкото пренебрежително, но на Бондар изобщо не му беше до нюансите в настроението на дамата му: беше видял афиша на стената на градския музей и беше зяпнал невярващо. На уважаемите посетители се предлагаше изложбата „Естонският легион на СС“, като на картинката на афиша беше нарисуван храбър хитлерист, затиснал с подкования си ботуш една червена гадина с изплезен раздвоен език. Бондар не хранеше никакви илюзии по отношение на избрания от Талин политически курс, но все пак не можеше да повярва, че в наши дни е възможна толкова откровена възхвала на фашизма. Имаше чувството, че не се намира в Естония в началото на двайсет и първи век, а на съвсем друго място и в друго време.

Отначало Вера отказа да влезе, дори запротестира, че не искала да диша прахта на „исторически секънд хенд“, точно така се изрази, но щом прекрачиха прага, млъкна.

Накипрени в есесовски униформи манекени ги посрещнаха със студени презрителни погледи. Един стискаше граната, друг беше готов да ги застреля с шмайзера си. Между тях бе окачен портрет на фюрера с красноречив надпис на естонски, немски и английски: „Хитлер спасителят!“ По стелажите и във витрините бяха наредени каски, кинжали и шмайзери, принадлежали навремето на победените есесовци. А също и наградите им, лични вещи и така нататък.

Уредниците на музея — по това нямаше спор — наистина се бяха постарали. Бяха събрали безброй експонати, за да създадат впечатлението, че фашизмът е бил приет с въодушевление от целия естонски народ. За което например свидетелстваше един плакат с надпис: „22 юни 1941 — пътят към Свободата!“ Още един плакат от същия десен гласеше: „Съпругът ти, синът ти, брат ти се бият за теб в Естонския легион!“ Не по-малко красноречив беше един стар вестник със снимка на Химлер и негова статия, преведена на естонски. Внушителната колекция снимки на офицери с хитлеристки униформи бе придружена от набор интернационални призиви: „Ако познаете на тези снимки някой свой роднина или близък, съобщете името му на музейните служители“.

Бондар изгледа на кръв уредничката — побеляла дъртофелница с лилава коса, — която ги следваше неотстъпно, и изръмжа:

— Тук има грешка.

— Каква грешка? — притесни се тя.

— Списъците на легионерите не трябва да се дават на вас, а да се пращат право в Хага.

Възрастната жена сбърчи устни.

— Ох, младежо, те от години и с Милошевич не могат да се оправят. Не им е до фашагите.

— Вие сте рускиня, така ли? — Тонът на Бондар омекна.

— Не ми ли личи? — Жената разпери ръце, сякаш му предлагаше да се полюбува на износените й дрехи: прекалено тясно жакетче, провиснала пола и стари охлузени боти.

— Но защо работите тук? — не издържа Вера. — Запалете ги всичките тия отвратителни експонати и се махайте. Не ви ли е срам?

Възрастната жена сведе очи.

— Срам ме е, разбира се. Обаче срам не се яде, моето момиче. Пенсията ми е нищо и никаква, не разбираш ли?

— Значи се продавате за парче хляб?

— Продавам се, продавам се, драга. Вие младите днеска си живеете по други цени, а аз нямам избор. Достатъчно ми е да има какво да сложа на масата.

Вера се изчерви, обърна се и почна да изучава задълбочено някаква листовка с лаконичен, но малко нескопосан текст: „Червеноармейци! Незабавно се явете при немските войници. При неявяване ще бъдете разстреляни съгласно военновременните закони“.

„Естонските легионери са ги разстрелвали“ — помисли Вера; яд я беше не толкова на легионерите, колкото на самата нея — къде беше тръгнала да поучава нещастната измъчена от живота бабка, дето едва свързваше двата края? Да, руската пенсионерка беше принудена да се слага на естонците, за да не умре от глад. Ами самата тя доскоро? Нали и тя се продаваше. Не на естонците, а на турците. Може да не беше за парче хляб, а за дрешки. И макар че я бяха принудили да го прави насила, фактът си беше факт.

Понеже Вера мълчеше, се намеси Бондар.

— След като ще показвате чистата историческа истина — сухо каза той, — защо не направите една паралелна изложба, посветена на другите естонци — които са воювали на другата страна? Доколкото знам, в състава на Червената армия е имало естонски стрелкови корпус. Между другото, той пръв влиза в освободения Талин.

— Не дават — въздъхна старицата.

— Кой?

— Началството, кой друг.

— Добре де, музеят все пак не е частна собственост, та шефовете да си правят каквото си щат.

— Музеят е държавен и се финансира от бюджета — безстрастно го осведоми тя. — Какво да се прави, такава е политическата обстановка. То тая изложба, да ви кажа, нищо не е! По-миналата година вдигнаха в градския парк бронзов паметник на един естонски есесовец, ветеран от Двайсета дивизия на СС. Национален герой, моля ви се. Тонове бронз — и се целеше с шмайзера на изток. На постамента пишеше: „На всички естонци, паднали за Родината и за свободата на Европа през 1940–1945 година“. — Погледна навъсилия се Бондар и поясни: — Двайсета дивизия е сформирана от естонски доброволци по заповед на Адолф Хитлер и нареждане на райхсфюрера Хайнрих Химлер. Воюва срещу съветските войски през 1944-та край Нарва.

— Но Хитлер и Химлер отдавна са пукнали — каза Бондар. — Заповедите и нарежданията им нямат никаква юридическа сила. Кой е позволил да се вдига паметник на фашистките гадове?

— Вдигнаха го със средства от така наречената Естонска лига на борците за свобода — отговори възрастната жена и се огледа подозрително. — Все хора от тази есесовска дивизия. Напоследък непрекъснато идват в Пярну. Ама непрекъснато!

— Няма ли кой да им плюе във физиономиите?! — възкликна възмутено Бондар. — Нищо че са на по осемдесет години!

— Мълчете, мълчете! — Жената трепна уплашено. — Изобщо не споменавайте за Лигата, докато сте в нашия град. Това са страшни хора.

— Тия изнемощели старчета?

— Не са само те. Зад тях стоят могъщи сили, защитават ги влиятелни хора, тъпчат ги с пари… Имат цяла армия млади нацисти, готови на всичко.

— Направо не ми се вярва — обади се Вера. — Вие да не би случайно да си измисляте нещо? Не видяхме никакъв такъв паметник.

Жената се усмихна тъжно.

— А, махнаха го. Стоя една седмица, после от кметството наредиха да го махнат, та да не се дразнели еврейските туристи. И вместо есесовеца сложиха паметна плоча с надпис: „На падналите за независимостта на Естония по фронтовете на Втората световна война“.

— Виж ти — падналите — подсмихна се Бондар. — Иди разбери кой на коя страна е паднал.

— Прав сте, прав сте, младежо.

— И къде е сега тоя бронзов фашист?

— Кметството го взе на склад и проформа го върна на Лигата… — Възрастната жена помами Бондар с пръст и когато той се наведе към нея, зашепна бързо-бързо: — Малко след това кметът умря — подпалиха му къщата. И цялото му семейство. Двама служители в кметството пък ги пребиха — уж хулигани. Останаха инвалиди за цял живот. Казвам ви, тия от Лигата са ужасни хора, не се спират пред нищо. Няма да се учудя, ако скоро има военен преврат, подтикнат от тия „ветерани“. Така поне приказват хората. На, вземете. — Жената пак се огледа уплашено, измъкна някакви листчета от джоба на жакета си и мушна едно в ръката на Бондар.

— Какво е това? — попита той, докато гледаше с недоумение некачественото ксерокопие.

— Скрийте го, скрийте го — зашепна жената забързано и все така уплашено. — Тая листовка я разпространяваме сред туристите. Ние де, руснаците. Все пак хората трябва да са наясно какво става в Пярну, нали така.

— Да, трябва — съгласи се Бондар, докато прибираше листовката в задния джоб на панталоните си. — И ще са. Обещавам ви. Бъдете сигурна, че това ще стигне до вниманието на обществото.

— Да, точно така! — възкликна оживено Вера. — С тази история ще се заемат юристите на еф…

И си прехапа езика, като усети колко е крехък лакътят й в сравнение с железните пръсти на Бондар.

— Много се радвам, че се запознахме — каза Бондар на възрастната жена, сам се изненада от дълбокия си поклон, след което поведе Вера към изхода. Портретът на фюрера на стената чак се килна на една страна — толкова яростен беше погледът, който му хвърли на прощаване капитанът от ФСС. Възрастната жена реши, че това ще да е от ядно затръшнатата врата, но все пак за всеки случай се прекръсти.