Сергей Донской
Умри днес и тук (27)

Глава 27
Живей и не пречи на другите да умират

Ако си мислите, че имате малко врагове в тоя живот, това е поправимо. Кажете на крадеца, че е крадец, на мръсника — че е мръсник, на глупака — че е глупак, на подлеца — че е подлец. И веднага ще си спечелите още врагове. Ако пък търсите още по-остри усещания, кажете на някоя курва, че е курва. Може и да ви се размине. Не и обаче в случай че курвата много държи да забрави срамното си минало.

Вера искаше да забрави миналото. И тя беше курва навремето. Спомените я изгаряха като незарастваща рана, като дамга, с която бележат добитъка. Отвън дамгата не личеше — бяха я прогорили в душата й. И болеше сто пъти повече…

Преди да слезе на първия етаж, Вера дълго седя в мрака, опряла чело в стъклото на прозореца, без да гледа навън — то и без това не можеше да види нищо. Само тук-там по някоя звездица, далечни светлинки, короните на близките дървета… Скучен пейзаж, няма никакъв смисъл да му се любуваш — и Вера не му се любуваше. Просто се наслаждаваше на усещането от студеното стъкло до пламналото си лице. Щом стъклото се постоплеше, тя лекичко изместваше глава и продължаваше сляпо да се взира в нощния мрак. Какво друго да прави всъщност?

Багажът беше готов, оставаше само да се облече, да се качат в колата и да тръгнат на югоизток, докато Бондар не каже: „Хайде, слизай“. А после? Вера не знаеше. Дори не й се мислеше за после. Страх я беше да си представи живота си без човека, с когото я беше свързала съдбата. Не, не без човека. Без мъжа. Истински мъж, колкото и банално да звучи. Нямало истински мъже ли? Беше се оказало, че има. За късмет — или за беля.

Онзи, когото беше срещнала, се казваше Бондар, Женя Бондар. И какво му беше толкова особеното, че да не й излиза от ума нито денем, нито нощем? Ако я попитаха, Вера щеше да отговори съвсем простичко: „Нищо особено няма в него“.

И щеше да се позамисли и да добави: „Всичко в него е особено“.

Нямаше друг начин да изрази какво е всъщност отношението й към Бондар.

Той беше като всички — и в същото време съвсем различен. Понякога мълчеше, понякога говореше. Ту беше груб, ту нежен. Ту сърдит, ту весел. Мързелив — и неуморим. Как да определиш характера му? А може би цялата работа беше във външността?

Хм, външността… Нея наистина си я биваше. Бондар беше висок, строен, широкоплещест, трийсетинагодишен. С изпъкнал бял белег през брадичката. С правилни черти, дори красив, може да се каже. Очите… неясно какви на цвят. Отначало Вера си беше помислила, че са почти черни, но после той си свали контактните лещи и лицето му се озари от неочаквана светлина. Очите му всъщност се оказаха сини, но понякога придобиваха онзи сивкав оттенък, който в белетристиката се нарича стоманен. И когато го придобиваха, ставаха почти жестоки.

Отначало дори малко я беше страх от него, но когато веднъж видя колко весело може да се смее, пропъди всичките си страхове. По-добре беше все пак да е заедно с опасен мъж, отколкото с някой безобиден смешльо или жлъчен мърморко, който крие истинските си чувства. Поне Вера мислеше така. И освен това мислеше, че мъж, който може да я накара да изпита физическо влечение само като чуе гласа му, й е пратен от бога…

„Или от дявола, което не променя нещата“ — каза някой в главата й.

Неизвестно защо й се стори, че гласът е на Бондар. Спомни си, че казват, че жената обичала с ушите, и се усмихна горчиво. Да, с ушите. Но и с устните, с очите, с ръцете, с тялото и душата — с всичко, до дъното на естеството си.

Никога не беше обичала така — да се отдаде на мъж докрай, до пълна самозабрава и изнемога. С някои й ставаше хубаво. Повечето обаче предизвикваха у нея или отвращение, или студено презрение. В това отношение Бондар се бе оказал извън всякакви сравнения. Най-после Вера беше разбрала колко много може да означава да живееш с човек, когото обичаш.

Обичаш…

Притисна изподраното си лице до студеното стъкло и затвори очи. Чудесно беше да си представи, че това не е стъклото, а са ръцете на Бондар, но знаеше, че не е вярно. Също както като малка се захласваше по приказките за прекрасните принцове, които спасяват красавиците от змейовете. Принцовете, които се появяват от нищото, пак си отиват в нищото — това беше проблемът.

Днес са тук, утре ги няма, всичко се скапва и за пореден път се убеждаваш, че реалността и приказките са съвсем различни категории и съществуват в различни измерения. Че мечтите и реалността не могат да се съберат. Че паралелните светове не се пресичат в безкрайността. Че героите, способни на подвизи, не се интересуват от такива дреболии като да се омъжат за влюбените в тях девойки. Че просто ги спасяват от някоя беда или дори само им помагат да си запалят спрялата насред шосето кола — а после изчезват в незнайна посока.

Така щеше да направи и Бондар. Щеше да й лепне една целувка на челото за сбогом, дай махне с ръка на прощаване — и чао. Никакви молби и увещавания нямаше да помогнат. Всичко щеше да свърши също толкова бързо, както беше започнало. Край на филма. Край на мечтите. Край на любовта…

 

 

Идиотка с идиотка, каза си Вера и избърса очите си с пръст — беше се разплакала. Защо си се разциврила за поредния мъж, с когото си легнала? В крайна сметка той си е професионален контраразузнавач и просто си върши работата. А част от работата му е жените да го харесват, за да му се доверяват. Важна част от работата му, също както е важно да може и да стреля. Защото той всъщност е убиец, професионален убиец. И може би точно сега най-хладнокръвно се цели в сърцето на Виноградски — за да изпълни дълга си.

Че какво му е толкова необикновеното? Храбър бил, силен, безмилостен — за това му плащат заплатата, повишават го в звание, награждават го. От къде на къде ще го е грижа за партньорката, която му е натресло началството? То си е като брак по сметка — не го искаш, но се възползваш. Да, Бондар беше преспал с Вера, но нима това го задължаваше с нещо? И защо при това положение тя трябваше да го възприема като своя принц, да му се обяснява в любов, да се унижава, да го моли за вниманието му като кученце, което очаква да му подхвърлят нещо?

— Да, защо? — попита Вера високо и рязко се обърна към кревата, все едно Бондар лежеше там и слушаше мисления й монолог. — Защото те обичам, мръсник такъв — отговори не толкова на себе си, колкото на излезлия от стаята Бондар.

Предната нощ той бе спал до нея. После се измъкна по неотложните си шпионски задачи, но призори се върна и Вера го изчака да заспи — и му се любуваше до насита, на него, човека, който я сгряваше дори само с присъствието си. Той изобщо не реагира на погледа й, проснал се беше по корем и спеше спокойно. Дясната му ръка беше под възглавницата и галеше дръжката на пистолета — той, разбира се, му беше по-мил от всички жени на света. Лунната светлина влизаше през пердетата и заличаваше границите между действителност и сън. Вера се надигна, наведе се над Бондар; вдишваше мъжката му миризма, изгаряше от желание да го докосне, да прокара длан по мускулестия му гръб. Измисляше десетки фрази, които да му каже, но не му ги каза — легна по гръб, втренчи се в тавана и захапа устни.

Никакви, дори най-добре подбраните, най-красивите думи не можеха да променят действителността. Човекът, в когото се беше влюбила, беше щатен служител на ФСС, а пък самата тя, Вера Савич, дори не беше съвсем доброволна осведомителка на същата тази служба. Беше проститутка с мръсно минало — и Бондар го знаеше много добре. Нима можеше да я обикне? А и как изобщо можеше тя да си мечтае за любов след всичко, което бяха направили с нея? Докато беше сексробиня в турския бардак, й бяха отнели най-важното — самоуважението, гордостта, достойнството. Бяха я превърнали в животно, да, точно така — в животно. Тя вече не беше човек — иначе защо бяха всичките мръсни думи, с които я наричаха?

Турчинът Азис им изнасяше цели лекции на тази тема.

Задачата на рускините в този живот е да са подлоги, така казваше. И питаше защо в турските публични домове не работят полякини и французойки. И обясняваше — защото са горделиви и гордостта им ако е долар, покорността им не струва и цент. Така че не стават за проститутки. Рускините били различни, така казваше. И освен това; „Ние, турците, изобщо не ви уважаваме, но много ви обичаме. Защото сте красиви, евтини и вечно съгласни“.

Да сте виждали туркиня проститутка, питаше ги. Точно така, не сте. И няма да видите. Нашите жени са целомъдрени. Нашите жени са грижливи майки и верни съпруги. Никога няма да сложат развратно бельо или къса пола, няма да позират голи за лъскавите списания. Няма да влязат в някой ресторант с първия срещнат за едното ядене. Те спазват традициите и изпълняват предназначението си — да се покоряват на мъжете си, да раждат деца и да се грижат за семейното огнище. И затова ги уважаваме. Пазим ги, глезим ги, обичаме ги. А вие, рускините, не заслужавате такова отношение. Вие само се правите, че това, с което се занимавате, ви е гадно — а всъщност ви харесва. Родени сте за това. Проститутки сте по природа. Вече два милиона по цял свят. Само в Турция работят поне сто хиляди руски проститутки.

Ще кажете — виновна е бедността, гладът, безработицата, така ли? Я вижте иракчанките и афганистанките, те живеят при много по-тежки условия. Да не би да отиват в публичните домове да лягат с американските войници? Не — живеят според божиите закони и умират по волята на Аллах, но не продават телата си.

Присмивате се и се подигравате, че жените в Изтока били угнетени, но един турчин никога няма да зареже жена си. Ние имаме съвсем различно отношение към брака. Туркинята няма защо да работи — мъжът й я издържа. А вие? Вас ви чукат всички наред и после плюят отгоре ви — и с право. Защото сами сте направили мъжете си такива, че да ви презират. Не ви харесва как се отнасят с вас турците, така ли? Ами че руснаците да не би да се отнасят по-добре към вас, а? По-лошо се отнасят дори — и тъкмо вие самите им го позволявате. А след като не ви уважават те, вашите си мъже, защо да ви уважават чужденците?

Тези теоретични разсъждения свършваха с практически занятия, които потвърждаваха чутите вече обидни истини. Караха я да „работи“ — унижаваха я всъщност — без почивка. Превърнаха я в пачавра в буквалния смисъл на думата — само дето краката не си бършеха в нея. И нито за миг не й позволяваха да забрави колко е отвратителна, долна, евтина. Мъжете идваха и си тръгваха, идваха, лягаха и си тръгваха. И това безумие продължи месеци. Вера едва се сдържаше да не повърне, стискаше очи, хапеше устните си до кръв и лежеше като мумия — и се мъчеше да не слуша пъхтенето на клиентите, да не вдишва вонята на немитите им тела, да не гледа похотливите им физиономии, да не усеща докосването на косматите им лапи с черно под жълтеникавите нокти.

Дори след като излезе от този ад, не можеше да забрави преживения кошмар. И дори когато се любеше по своя воля с някого, без да иска, си спомняше как й се искаше да умре под поредното потно туловище — и изживяваше всичко отново. С Бондар беше различно. Тя все едно се прероди… но за какво? За да умре пак, като си остане за пред хората жива, красива и жизнена?

Не! Това беше невъзможно!

Изобщо не забеляза кога се е изправила. Пътешествието назад във времето я беше накарало да изпита с особена острота страха от бъдещата раздяла. Нима можеше да си позволи да изпусне щастието си? Нима можеше да седи, без да прави нищо, след като Бондар всеки момент щеше да изчезне от живота й?

Между другото, той защо се бавеше толкова? Какво нравеше? Шепнеше нежно на ушенцето на оная русолявата естонска, за да я подмами на своя страна? Виж, в тия номера го биваше. Току-виж до сутринта я вербувал и й цъфнат прегърнати! За нея очевидно вече не му пукаше — нали от нея не зависеше вече нищо. Някаква си бивша проститутка с изподрана физиономия — за какво му е изтрябвала?

— О, трябвам ти! — прошепна Вера и тръгна към вратата. — Защото никоя няма да те обикне така, както те обичам аз, глупчо!

 

 

Без да губи време да се облича, тя тихичко слезе по стълбите. Пристъпи към очертаната от светъл правоъгълник врата на спалнята. Долепи ухо до пролуката и се вслуша в гласовете вътре. И я обля студена пот. Опасенията й се потвърждаваха! Бондар и Ингрид си гукаха като гълъбчета, преди очевидно да си легнат. Доколкото можа да разбере, естонката още се събличаше и питаше Бондар как изглежда. Той пък й каза, че не понасял бежово бельо, но от това на Вера не й стана по-хубаво. И тя не издържа и блъсна вратата…

И от онова, което видя, изгуби и ума, и дума. Бондар се беше изтегнал на кревата, дясната му ръка беше окована за таблата. Професорът лежеше до него, но изобщо не реагираше на ставащото. Вера нямаше време да се чуди дали Виноградски спи, или вече изстива. Виждаше единствено омразната естонка, замръзнала на един крак като чапла. Русолявата мръсница си смъкваше бикините! Е, как да го изтърпи това?

— Мръсница! — кресна Вера.

Изобщо не се усети как се нахвърля върху безсрамната си съперничка, за да я разкъса на парчета. И чак когато Бондар й викна, че пистолетът е на перваза, се сети, че сцената, на която беше станала свидетелка, изобщо не е любовна. И след още две-три секунди разбра и че битката ще е на живот и смърт.

Отначало се надяваше, че лесно ще победи кльощавата Ингрид. После обаче и силите, и волята й за победа свършиха. Насинена, изподрана и изпохапана, Вера се озова затисната по гръб от естонката.

„Край“ — мина й през ума. Струваше й се, че всичко това не става с нея, а с някой друг. Някак много отдалече, все едно гледаше от висока планина, почувства как силните пръсти на естонката стискат ушите й. Ингрид вече беше раздрала едното й ухо, когато й беше откъснала обицата, но Вера не изпитваше никаква болка. Беше толкова уморена, че бе готова да умре тутакси, стига мъките й да свършат. Беше вцепенена като гълъбица, стисната от ноктите на ястреб. Вера обаче не мислеше нито за гълъбици, нито за ястреби. Беше забравила дори за Бондар. Беше й все едно.

Ингрид я дръпна за ушите, вдигна главата й и изсъска в лицето й:

— Ей сега ще отърва света от още една руска курва!

Какво?! Руска курва?! Курва?!

В мозъка на Вера избухна взрив — и то изобщо не защото треснаха тила й в пода. Не, това си беше озарение — ярко и съвсем ясно. Ако позволеше да я убият, нямаше да има нищо повече. Нито радости, нито огорчения, нито любов, нито омраза. Нямаше да каже на Бондар думите, които толкова искаше да му каже. Нямаше да се сбогува с него и нямаше да намери друг. Нямаше да роди деца, нямаше да ги кърми, нямаше да ги заведе в училище на първия им учебен ден и нямаше да ги посрещне след абитуриентската им вечер. А най-страшното беше, че така и щеше да си умре като проститутка, като най-обикновена руска проститутка, за която никой няма да пророни и сълза.

Да умре… Вече умираше…

Бух! Новият удар изкънтя в главата й като погребална камбана.

— Нееее! — изхърка Вера. Краката й се вдигнаха сякаш самички и се сключиха около врата на Ингрид. — Курва, така ли?! — Напрегна се и преобърна противничката си по гръб; сама се зачуди на неочаквания прилив на сили. — Жива съм! И ще живея! — Едната й ръка напипа една от острите пречки на счупения стол и я стисна като кама. — Вие ще умрете, фашисти мюсюлмански!

Изобщо не би могла да обясни какво ли пък трябва да означава това нелепо словосъчетание. Беше си просто вопъл на душата, глупав, но пък за сметка на това съвсем искрен. Протест срещу азиатските бардаци, в които насила държаха десетки хиляди нейни излъгани съотечественички ли беше? Или срещу войнстващия национализъм, с който й се беше наложило да се сблъска в тази малка държавица на брега на Балтийско море? Вера не знаеше. Но чувстваше. Чувстваше го с цялото си същество, с клетките си, с гените си.

— На ти!

Разцепената пречка се заби в гърлото на Ингрид като дамаска стомана и Вера изкрещя, все едно бяха ранили смъртоносно самата нея. Стисна очи и бързо се отдръпна от прободената си противничка. Изобщо не искаше да я гледа как се гърчи. Яростта й се стопи, смени се с ужас, от който й се доповръща.

Нищо страшно няма, помисли Ингрид. Само очите ми са замъглени. Щом погледът й се прояснеше, щеше да види къде е тая курва, приятелката на Бондар, и да я убие. Нямаше да е сложно. Лесно щеше да е дори. Просто първо трябваше да извади тая треска, дето й се беше забила в шията. Сигурно заради нея й се бяха насълзили очите и отпадаше така. А и май не можеше да изпъшка дори. Много гадна треска! А и тая гадна руска курва, която й я беше забила в гърлото…

Естонката изхърка, стисна с две ръце полираната пречка и силно я дръпна.

Беше като да отвориш шампанско. Кръвта бликна като фонтан от прободената артерия. Ингрид напразно се опита да я спре с ръка.

А после вече отпуснатата й ръка глухо тупна на пода. Щом чу тупването, Вера отвори очи — и веднага съжали, че го е направила. От лявата страна на естонката се разширяваше гъста червена локва — и всеки път, щом Ингрид вдигнеше ръка и пак я отпуснеше безсилно, се чуваше отвратителен плясък. Това сякаш продължи цяла вечност. Най-после, когато Ингрид замря, Вера запълзя към вратата. Хлипаше, почти виеше.

До прозореца й се наложи да спре, за да повърне; после се надигна да глътне чист въздух. Свести я обаче гласът на Бондар — дойде някъде иззад нея.

— Изправи се и вдишай и издишай дълбоко през носа. Три пъти. Не я гледай.

— Женя? — изхлипа Вера. — Какво направих, Женя? Какво да правя сега?!

— Казах ти вече. — Гласът на Бондар беше твърд. — Вдишваш и издишваш три пъти, после си разтъркай ушите. Помага.

— Но аз я убих! Убих човек!

— Уби враг.

— Не искам да живея повече!

— А да умреш? — студено попита Бондар.

— Да! Искам да умра! — заяви Вера и успя да си поеме дъх.

— Е, щом искаш — мри. Обаче първо ми помогни. Отиди до ей онова кашонче и намери някой кламер.

— Кламер ли? Какъв кламер?

— Най-обикновен. Канцеларски.

Каза го толкова спокойно и делнично, че Вера просто нямаше как да не се подчини. Като се мъчеше да не гледа към средата на стаята, където се беше проснала мъртвата Ингрид, тя отиде до кашона, бръкна, свали един кламер от някакви листове и го занесе на Бондар.

— Избърши се — каза той. — Лицето имам предвид.

— С какво? — попита Вера. Пак й се догади, понеже видя мъртвия Виноградски.

— С чаршафа например. Или с нощничката на гостоприемната ни стопанка. — Бондар видя, че Вера всеки момент ще припадне, и добави успокоително: — Добре де, миенето и бърсането после. Има и по-важни неща. Ела да ми помогнеш.

— Да ти помогна? — тъпо повтори Вера. Гласът й беше унесен, все едно говореше насън.

— Да отключа белезниците — твърдо заяви Бондар. Искаше възможно по-бързо да я извади от ступора. И сам можеше да отключи гривната, но пък трябваше да намери някаква задача на Вера, за да не му припадне.

— Добре — каза тя все така като сомнамбул. — Къде е ключът?

— Не ни трябва ключ. Белезниците се отключват по-лесно и от автомобилни ключалки.

Зад гърба на Вера се разнесе подозрителен съсък и тя подскочи и се обърна. Ингрид все така лежеше неподвижно насред стаята — устата й обаче, която допреди секунди беше разкривена в неописуема гримаса, сега беше зейнала и се виждаше черната дупка на гърлото.

— Тя… тя мърда — прошепна Вера и посочи естонката с пръст.

— Няма нищо — каза Бондар. — Просто остатъците въздух излизат от трахеята. Или пък спазъм на вратните или лицевите мускули. Няма проблеми.

— Толкова спокойно го казваш…

— Не спокойно, а с дълбоко удовлетворение. Врагът е мъртъв. Ние сме живи. Задачата е изпълнена.

— Но те… Ние…

— Ние, разбери го най-после, сме в чужд град в чужда страна. И трябва да се разкараме оттук. Някакви въпроси? Няма. Значи изправи кламера.

— Как така да го изправя?

— Като тел. После го изкривяваш на три милиметра от единия край — под прав ъгъл.

— Прилича на кука за плетене — каза Вера, докато му подаваше изправения и съответно изкривен където трябва кламер. — Мама обича да плете, нищо че още си няма внучета.

— Благодарение на теб ще има и ще доживее до дълбока старост — каза Бондар. — И безброй руски майки също няма да умрат от отровена с бактерии вода. Така че горе главата, момиче. Няма да подвиваш опашка.

— Мисля, вече забеляза, че нямам опашка. — Вера се усмихна насила.

— Ще имаш, ще имаш. Като се омъжиш, ще станеш такава змия, че веднага ще ти порасне, ще видиш.

— А ти няма ли да видиш?

— Не се разсейвай! — Бондар се намръщи. — Време е да изчезваме. Вкарай сега кламера в ей тая дупчица и го завърти по часовниковата стрелка. Обаче бавно и много внимателно.

— Като ключ ли?

— Горе-долу. Обаче съвсем лекичко. Иначе може да прищрака и гривната да ме стегне още повече.

— И тогава?

— Тогава ли?… Е, тогава ще му мислим тогава.

— Дано да мога — въздъхна Вера и се наведе над ръката му.

— Досега можеш всичко.

Вера не каза нищо. Нямаше смисъл. Все пак всичко на този свят зависи от конкретните неща, а не от глупавите мечти, нали така.