Сергей Донской
Умри днес и тук (28)

Глава 28
От трън, та на глог

Щом се качиха горе, първата работа на Бондар беше да пъхне пистолета в колана си, а втората — да запали цигара, въпреки че като на страстен пушач му се щеше да размени реда на тези две простички действия. После, след като се увери, че багажът е събран, пъхна документите на съпрузите Спицини в джоба на панталона си, взе чантите и каза на Вера:

— Обличай се и да тръгваме. Аз ще се позабавя малко в спалнята на домакините ни. Ти се качваш на колата, палиш мотора и ме чакаш.

— Ама трябва да си взема душ! — възрази тя. — И да се пооправя.

— Стига с тия глупости! — кипна Бондар. — Нямаме време, не разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Вера. — Много добре разбирам. Обаче изгубихме много повече време заради сбогуването ти с госпожица Ингрид, не съм ли права?

Права беше. Така че Бондар пак вдигна чантите и мълчаливо заслиза по стълбите. Вера бързо се обу, наметна си палтото и го последва — каза, че първо щяла да запали колата, после щяла да се оправя в банята. Бондар реши да се примири, нямаше изход. След като Вера го беше спасила от аутодафето, което му беше подготвила Ингрид, не можеше да й се противопостави. Да не говорим, че беше проявила изключителна храброст и следователно си бе заслужила не само уважението му, но и благодарността му. Просто нямаше как да й забрани да вземе поне душ.

— Много ти благодаря — насили се да каже Бондар, докато отключваше външната врата.

— Няма за какво — бързо отвърна Вера.

— Недей да ми се правиш на скромна.

— Е, виж, това хич не го мога. Къде си виждал скромни проститутки?

— Изобщо не виждам никакви проститутки тука — изръмжа Бондар, докато я пускаше да мине през вратата. — И хайде стига сме дрънкали глупости. Палиш колата, отваряш дворната врата и бързо горе. Да си готова за десет минутки. Ще ти стигнат ли?

— Ще свърша даже по-бързо — отвърна Вера. Радостта й си пролича дори под ужасно изподраното й лице.

— Значи чакам.

Щом Вера излезе, Бондар пусна чантите и се върна в спалнята, която се беше превърнала в последен приют за професор Виноградски и коварната му годеница. Взе приготвената от Ингрид туба и внимателно започна да полива с бензин кревата, пода и мебелите. Всички следи щяха да бъдат унищожени. Естонската полиция нямаше да разполага с улики, с чиято помощ да обвини семейство Спицини в каквото и да било престъпление. Наследниците на професора, стига да имаше такива, щяха да получат във владение не дом, а пепелище.

Бондар стигна до кашончето с папките на Виноградски и за миг спря и се заслуша в стърженето на стартера отвън. По принцип нямаше да е лошо да отнесе ръкописите на професора в Русия и да ги предаде на съответните специалисти. Но в душата си беше против това решение. Не мислеше, че бактериологичното оръжие може да залегне в основата на военната мощ на родината му. Прекалено подло средство беше, за да го използваш дори срещу най-големия си враг.

Да унищожаваш умишлено мирно население — това могат да го направят само изроди. Онези, които използват такава тактика, сами са обречени да изчезнат. Сенките на японците по асфалта на Хирошима и Нагасаки ще надживеят нацията, хвърлила атомните бомби върху Япония. Изгорените с напалм виетнамски селца ще останат в историята дори след като човечеството забрави за сриналите се небостъргачи на Световния търговски център. А комините на концлагерите ще крещят към небесата и след като камък върху камък не остане от всичките фашистки светини по земята…

Някакво шумолене зад вратата го накара да замръзне с тубата в ръка — бензинът продължи да се лее върху записките на микробиолога. А в следващия момент на прага се появи мъж с широк черен шлифер. По някакъв начин напомняше на есесовски моторист от филмите за войната — липсваха му само ботушите, немската каска, кръглите очила и овалната емблема на гърдите. Обаче автомат си имаше — едновремешен немски шмайзер. Пък и шлиферът му беше със старовремска кройка.

Бондар видя всичко това за част от секундата и взе единственото правилно решение, което му подсказаха защитните му рефлекси — хвърли вече почти изпразнената туба по непознатия. По този начин хем си освобождаваше ръцете, хем печелеше време за да измъкне валтера от колана си.

Противникът му обаче беше нащрек — автоматът блъвна къс откос миг преди тубата да се стовари върху главата му. Бондар — чу как стенното огледало се пръска зад гърба му — стреля три пъти.

Стреля от долу нагоре, като задържаше оръжието си. Първият куршум улучи непознатия в корема, като вкара в него и едно копче от шлифера, вторият се впи в центъра на гърдите му, третият проби тубата и отнесе половината от долната му челюст.

Бондар обаче можеше само да се досеща за това, понеже така и не видя самите рани — бензиновите пари се взривиха и пръснаха тубата.

Автоматчикът — главата му лумна в огън — се олюля, блъсна се в касата на вратата и падна дори без да изрита за последно — вероятно беше мъртъв още преди да се свлече на пода. Кръвта му засъска в пламъците и завоня отвратително. Огънят плъзна по вадичките бензин по дъските като пипалата на странен огнен октопод.

Отвън се чу сподавен вик. Вера!

Вместо да прескочи трупа и да се натъкне на евентуална засада в коридора, Бондар грабна едното нощно шкафче, вдигна го и го хвърли във вече счупения от пистолета на Ингрид прозорец. Последва го с валтера си в ръка, претърколи се и се огледа за възможни противници.

Дворът беше празен. Само монотонното ръмжене на двигателя на аудито нарушаваше тишината. И изведнъж друг двигател, много по-мощен, изрева оттатък отворената врата на двора. Бондар скочи и хукна натам. Но беше закъснял. Един тъмен микробус — приличаше на гигантски ковчег — бързо се отдалечаваше към морето. Да стреля по гумите от вече сто и петдесет метра беше безсмислено, а не можеше да рискува да стреля по прозорците. В микробуса беше отвлечената Вера — той изобщо не се съмняваше в това.

Кой я беше отвлякъл — и защо?

Без да спира да си задава тези въпроси, Бондар се обърна и влезе в двора. Беше светло. Зад прозорците на спалнята на Виноградски бушуваха пукащи пламъци и жадно поглъщаха всичко.

Бондар — дори не помисли да вземе багажа — скочи в аудито. В чантите нямаше нищо ценно — в смисъл, по-ценно от времето, което с всяка секунда изтичаше. Майната им на чантите! Бондар машинално посегна към документите в джоба си, после стисна волана и даде газ. Гумите изсвириха, аудито насмалко не забърса бетонната колона на вратата и изхвърча на пътя. Бондар зави наляво и се взря напред да види габаритите на микробуса.

Откъде се беше взел пък той? И дали беше на каповците, или Вера беше отвлечена от други играчи? Службите за сигурност едва ли щяха да действат толкова дилетантски. Пък и Ингрид беше казала, че колегите й временно са извън играта и чакат да им докладва за успешния край на операцията.

Бондар караше уверено — много добре помнеше пътя, нали беше минал по него с Ингрид. След дюните и камъша беше кръстопътят. Вляво беше паркът с асфалтовата алея. Вдясно — боровете и зад тях брегът, където асфалтът свършваше. Дали онези в микробуса щяха да рискуват да карат без път? Едва ли. Все пак бяха с микробус, не с джип…

Не със сребристия джип на КаПо…

Заслушан в ръмженето на двигателя, Бондар пак се запита кои ли са новите му врагове. Пред очите му изникна дългият широк шлифер на мъжа, който беше нахълтал в спалнята. Много интересни одежди. Особено като се имаше предвид и приложеният към тях автомат. Като че ли беше съвсем истински немски МП-40, както го наричаха специалистите, а за обикновените хора — шмайзер, легендарното оръжие на фашистите. Доколкото беше известно на Бондар, това оръжие с 32 патрона беше добро само в близък бой, понеже имаше силен откат и куршумите се пръскаха във ветрило. Но това бяха подробности. Много по-важно беше откъде се е взело самото това оръжие точно тук и сега.

Дали пък нападението не беше работа на днешните поклонници на фашизма? Да, възможно беше, съвсем възможно. В ума на Бондар изплува посещението в музея на Пярну, изложбата, посветена на „героите от СС“, листовката, която му беше дала възрастната жена. Май си я беше пъхнал в задния джоб. Свали дясната си ръка от волана и провери — да, там беше. Не, нямаше да я чете сега. Нито имаше достатъчно светлина, нито време. Освен това много добре си спомняше как се наричаха тукашните нацисти — бяха се обединили в така наречената Естонска лига на борците за свобода и замисляха да вземат властта. И не ги ръководеха старците ветерани, каквото и да се приказваше.

— Крушата от корена по-далече не пада — измърмори Бондар и погледна скоростомера. Караше със 120. — Хм, всичките круши до една — гнили.

Като все така държеше волана с една ръка, той свали лещите от очите си и ги метна през прозореца — вече нямаше да му трябват. Но пък непомътеният поглед — щеше. И твърдата ръка. Стиснала пистолета.

Фашистите са си фашисти — дипломацията, моралът и правото не означават нищо за тях. Единственият ефективен начин да се пребориш с тези гадове е оловото.

Шосето беше право и гладко и Бондар влезе в пустия парк с висока скорост. Фаровете пробиваха в нощта тунел, дълъг почти километър. Засега микробуса го нямаше в дъното на тунела, но Бондар имаше чувството, че всеки момент ще види светлинните на габаритите му. Дори му се струваше, че в светлината на фаровете на аудито се въртят облачета прах, още неслегнала се зад колата на похитителите на Вера.

Вера… Тя не беше виновна за нищо, но Бондар все пак го беше яд на нея, въпреки че би трябвало на първо място да укорява себе си — нали я беше оставил да излезе сама. И освен това трябваше да го е яд на полковник Роднин, който му я беше натресъл за партньорка. Че коя жена става за мъжка работа?

Ех, Вера, Вера! Бондар въздъхна. Как така беше успяла да се натика право в ръцете на тия типове, когато уж всичко вече беше наред! Още утре съпрузите Спицини щяха да докладват за успешно изпълнената задача — но едно мъничко недоглеждане беше объркало всичко. И сега, вместо спокойно да си пътуват към къщи, Бондар трябваше да преследва някакъв автомобил призрак в нощта. Идиотска ситуация. Но защо им трябваше Вера на похитителите? Да не би да бяха решили да искат за нея откуп, все едно е някоя красавица от комиксите? А може би така наречените „борци за свобода“ се надяваха да изкопчат от нея някакви важни сведения?

По дяволите! Ако почнеха да я измъчват, Вера щеше да каже всичко — дори това, което изобщо не знае. Ако не я измъкнеше, можеше да даде на естонците такива показания, че да станат повод за огромен шпионски скандал. И никой нямаше да си спомни, че убитият Виноградски е планирал да създаде универсално бактериологично оръжие. Масмедиите щяха да премълчат и факта, че професорът е застрелян от естонка, а не от кръвожадните руски младоженци. Да, средствата за масова информация щяха да направят от цялата тази история вледеняващ сърцето трилър, който щеше да подтикне средния данъкоплатец да потръпне и да си отвори портфейла, та да финансира западните спецслужби. Извод? Изводът беше един. Вера трябваше да мълчи. Ако не успееше да я спаси, трябваше да…

Бондар изруга и пропъди тази мисъл — толкова правилна, толкова неизбежна, толкова логична мисъл. Но не успя да я пропъди съвсем, тя си остана в ума му и настояваше, че друг изход няма. Жал ли му беше за момичето? Разбира се. Но пък тя работеше за ФСС и знаеше какви са рисковете. Дългът преди всичко. Бондар щеше да направи всичко възможно да догони микробуса и да ликвидира похитителите на Вера, но ако се окажеха прекалено много, щеше да застреля нея. Да. Щеше да направи каквото трябва — и после щеше да се върне в родината си сам и да си заповяда да забрави за случилото се. Логично, нали?

Той бавно поклати глава и устните му отрониха:

— Майната й на такава логика! Връщаме се двамата.

Насмалко щеше да пропусне отклонението и направи толкова остър завой, все едно пилотираше пикиращ бомбардировач. Пак даде газ, изключи дългите светлини и видя напред буса — катереше се по отсрещния склон. Разстояние — около три километра. Бондар не се съмняваше, че това е същият микробус, така че намали скоростта и сложи валтера на дясната седалка, та да му е подръка.

Гонитбата наближаваше края си. И започваше много по-сложна и опасна игра. Залогът в тази игра беше живот — животът на всички участници в нея.

 

 

Вера не можеше да види хората в малкия виолетов микробус мерцедес, но пък ги чуваше много добре. Говореха на естонски. Говореха всъщност двама, шофьорът мълчеше. Значи бяха трима — прекалено много за една безпомощна млада жена.

Всъщност похитителите й бяха с един повече — просто ръководителят на операцията мълчеше и навъсено гледаше право напред.

Ръководителят на операцията беше невзрачен възрус трийсет и пет годишен тип. Казваше се Калмер. Дори самият той не си харесваше нито снимките, нито отражението си в огледалото. И името си не харесваше. Бившата му спътничка в живота беше рускиня и често му казваше „Калмар“, като понякога, особено когато се караха, добавяше „главоного мекотело“. Е, тя отдавна беше изчезнала от хоризонта, но обидата си беше останала. И Калмер мразеше не само бившата си съпруга, но и всичките й съотечественици и съотечественички. Още по-докачлив стана, когато го изхвърлиха от Талинската търговска гимназия за побой над ученици — всъщност оттогава съвсем се озлоби.

Шофьорът, до когото седеше, беше всъщност весел и доста общителен. И с удоволствие би си побъбрил с братята Лаахт, които пазеха пленничката. Но командирът не обичаше празните дрънканици, така че Петер си мълчеше, съсредоточен върху карането на буса.

Дядото на същия този Петер, разтропан вестникар, убеден социалдемократ и политически остроумник, през трийсет и девета се беше изнесъл от Естония — в Дания ли, в Исландия ли, не беше ясно, и си беше живуркал там на спокойствие чак до края на войната. За което впоследствие можеше да е само благодарен — иначе веднага щяха да го пратят в лагерите във Воркута.

Дядото на Петер обаче не беше само социалдемократ, но и човек с богата фантазия. Така че разказваше на внук си съвсем различен вариант на похожденията си. В смисъл той, дядото (тогава още млад красавец с изгледи за добро бъдеще), не искал нито да служи в Червената армия, нито да го тикнат зад бодливата тел на сталинските лагери, така че избягал в горите и храбро се сражавал с руските окупатори с огромен риск за живота си.

Измислиците на стареца, вдъхновени от кана подир кана отлежало касисово вино, хвърлиха здраво семе в душата на младия Петер и когато попорасна, той разбра, че също иска да брани родината си с оръжие в ръце. И му предоставиха тази възможност — преди година го приеха в Естонската лига на борците за свобода. Оттогава недокосваната му от бръснач брадичка, която приятелите му сравняваха с п…ата на девственица, не му изглеждаше чак толкова безволева.

На задните седалки бяха яките едроглави братя Лаахт. Братя — но изобщо не си приличаха. Кръглата като пита кашкавал физиономия на сивоокия Пееп беше със същия жълтеникав цвят, докато също толкова кръглоликият Яак беше червенобузест като бебенце посред зима и с кафяви очи.

По-големият брат, Пееп, беше набит и широкоплещест като героя Леннук от древния епос „Калевипоег“ — и точно така го наричаха съучениците му преди години, а Яак беше върлинест и слаб. Но въпреки че не беше силен и храбър като викинг, той си имаше друга дарба — рядкото умение да види смешното там, където всички други, включително Пееп, не виждаха нищо смешно.

Умираше си от кеф да обяснява, че руснаците били твърдоглави, понеже вечно настъпвали мотиките и имали мазоли по челата; че тъпите финландци не можели да различат кехлибар от котешко лайно; че гълъбите всъщност били изродени кокошки. Все в тоя дух, непрекъснато. И най-важното — околните наистина се смееха на шегите му.

Вера не разбираше естонски, така че бе лишена от възможността да оцени блестящото остроумие на Лаахт-младши. Всъщност дори не можеше да го види, както не можеше да види и другите, които я откарваха неизвестно къде и неизвестно защо.

Удариха я по главата, щом отвори вратата на двора, и я натикаха в буса. Бързо закопчаха горните копчета на коженото й палто, после го обърнаха на обратно и го вдигнаха чак до раменете й, увиха главата й с пешовете и ги овързаха с тел. Така че сега тя беше като в чувал. Кои бяха тези хора си оставаше пълна загадка.

Вера се опита да подаде ръце навън, но не успя — телта беше омотана няколко пъти и я бяха пристегнали над главата й.

За да не се задуши, похитителите й бяха срязали палтото на две-три места, но през тях не се виждаше нищо. Вера можа да установи само едно — че е на пода на някаква кола, вероятно микробус, и че от двете й страни седят двама младежи — говореха си на естонски — и че тези двамата могат да направят с нея всичко, каквото си поискат.

Почти не се надяваше на чудодейно избавление — още докато я овързваха, чу откъм къщата изстрели. Дали бяха убили Бондар? И ако не — защо той не преследваше микробуса? Гласовете на похитителите й обаче бяха съвсем спокойни. Което означаваше, че никой не ги преследва. И освен това означаваше, че тя може да се надява единствено на собствените си сили. А сили почти не й бяха останали.

Мазолести пръсти опипаха голия й корем и тя се стегна. Пръстите я пощипнаха, после се преместиха надолу и дръпнаха ластика на бикините й. Онзи, който я опипваше, каза нещо на другия и двамата се разсмяха весело. Щракна запалка — на два пъти, — замириса на западни цигари. После запалката щракна още веднъж — съвсем близо до корема на Вера. Смехът, който последва, й се стори зловещ. Вера си представи как я изнасилват, а после я подпалват и хвърлят обгорелия й труп в морето.

Всъщност братята Лаахт не замисляха нищо подобно. Просто веселякът Яак сравняваше пленничката със свиня, която търпеливо чака да й теглят ножа и да я направят на салам. Пееп пък подхвана шегата и каза, че свинете първо се пърлят, за да се махне четината, като покрай другото си спомни колко апетитно мирише опушената на слама сланина и тъжно заяви, че е страшно изгладнял.

— По-добре подуши колко хубаво мирише морето — каза му Яак и подаде нос през отворения прозорец на микробуса.

— Да, хубаво мирише — съгласи се Пееп.

— Нали навремето съчиних онова стихотворение…

— Какво стихотворение?

— Стига де, нали ти го казах: „Край Раймераху морский аромат…“ Казах ти го цялото. Да не си забравил?

— Ааа… да, да… Каза ми го.

— Морето не мирише нито по-лошо, нито по-добре от сланината — дълбокомислено каза Яак. — Мирише различно… другояче.

— Да — потвърди брат му също толкова дълбокомислено. — Морето мирише на море.

— И си е море — само дето вече не ловят селда.

Това толкова неочаквано твърдение накара Пееп дълго да обмисля отговора си. Накрая той се попрокашля и каза:

— Да, така е. Рибарите вече не излизат в морето.

— Жалко, нали?

— Но пък вече сме в Европейския съюз. Нали четеш какво пишат за нас във вестниците — как гордо се рее в небето синьо-черно-белият ни флаг на традиционно морска държава!

— Рее се той… — Яак въздъхна замечтано. — Ама августовската селда беше най-тлъстичката, нали?

С това твърдение явно нямаше как да не се съгласи човек и Пееп се съгласи:

— Да, беше.

— И като я опушат — няма по-сладка рибка.

— Прав си, прав си.

— Помниш ли дядо като беше опушил за рождения си ден? Ама към нищо друго не посегнах — само селда ядох.

— Е, то кога беше…

— Беше, ама беше вкусно, нали?

— Миналото си е минало.

— Тъй де. Ама селдата наистина беше страшно вкусна.

— Да — съгласи се Пееп. — Страшно вкусна беше.

— И на баба на погребението пак опушвахме. — Яак като че ли се пооживи. — Ама не беше толкова вкусна. Помниш ли?

— Помня, разбира се, как да не помня!

— И на помена някои си бяха бърсали ръцете в покривките, та после не можахме да ги оперем.

— Руснаци ще да са били — изсумтя Пееп и подритна пленничката. — Много са мръсни. А бе — свине!

— Да де — каза Яак. — Обаче и друго се сетих: много беше хубава пушената селда на погребението на братовчеда Кихла Юви.

— А бедния Айно никой няма да го погребе…

При споменаването на бойния им другар, застрелян при операцията, по-малкият Лаахт унило сведе глава. Той трябваше да прикрива Айно, който нахлу в къщата, но като чу, че отвътре стрелят, се уплаши и избяга. Твърдеше, че имало най-малко трима въоръжени противници. След като го изслуша, Калмер се съгласи, че не е било разумно да се влиза в схватка.

„Но ако истината по някакъв начин излезе наяве, мен ще ме погребат без помен“ — помисли Яак.

Тревогата му се усили, когато седящият отпред Калмер каза високо:

— Ей, братята! Виждам в огледалото фарове. Някой ни следи, и то упорито. Дали не е аудито, я проверете?

Яак и Пееп синхронно извъртяха глави и наистина видяха през задното стъкло две светещи точки. Впечатлението беше, че ги преследва вълк. За похитителите това беше наистина изненада — нали хитрият Калмер беше наредил на шофьора да заобиколи отдалече, за да прикрие следите. Как така ги бяха проследили и вече ги догонваха? Сто на сто преследвачът им имаше животински усет.

Яак си спомни страшната легенда за върколака, който обитавал тукашните места, и почна да я разказва, но Калмер му каза да млъкне и попита:

— Та колко руснаци имало в къщата, казваш?

— Трима — бързо отвърна Яак. — Може би даже четирима.

— Вече ни настигат! — трагично се обади Пееп, който беше залепил нос за прозореца.

— Сигурен ли си, че са те?

— Че кой друг ще тръгне да ни преследва?

— Намали до сто — нареди Калмер на Петер. — А вие, безделници — това се отнасяше до смълчалите се братя Лаахт, — се пригответе да пуснете бодливата гвардия.

Яак и Пееп се поободриха — много добре знаеха какви предпазни мерки прилага командирът им в подобни случаи, — позасмяха се и се наведоха над сандъка, в който държаха така наречената „бодлива гвардия“.

Калмер не откъсваше поглед от огледалото, в което се отразяваха неумолимо приближаващите се фарове. Бяха вече само на километър, но командирът на отряда беше спокоен и даже заповяда на Петер да намали до осемдесет километра в час. Минаха покрай табела, която гласеше, че скоро ще излязат на главния път.

— Отвори задната врата! — викна Калмер.

Братята веднага изпълниха заповедта и в микробуса нахлу свеж въздух.

Преди кръстовището мерцедесът намали до петдесет. Светлината на фаровете на преследващата ги кола ставаше все по-ярка. Никой от естонците не се съмняваше, че ги гони червеното ауди, но само Яак беше почти сигурен, че в него има само един преследвач.

— Действайте! — Калмер разсече въздуха с ръка.

Братята обърнаха сандъка и изсипаха съдържанието му на пътя. По асфалта затропаха и весело се затъркаляха десетки малки метални „таралежчета“.

— Стоп! — изкомандва Калмер веднага щом завиха.

Петер рязко спря.

— Изключи светлините!

Светлините изгаснаха.

— Всички да си вземат оръжието — малко нервно напомни Калмер. — И да не забравиш новата ни играчка, Пееп. Тъкмо сега му е времето да я изпробваме… След мен!

И пръв изскочи от микробуса. Тримата му подчинени го последваха. Приведени, четиримата затичаха към ниските храсти покрай шосето. В светлината на фаровете на аудито то изглеждаше като позлатено. Камъчетата в асфалта блестяха като диаманти.

Аудито летеше към завоя и огласяше черната пустота с воя на двигателя си.

 

 

Бондар не беше готов за такова коварство. Обзет от ловна страст, той чакаше момента, когато ще се приближи достатъчно до мерцедеса, за да може да стреля. Да стреля точно — изобщо не възнамеряваше да гърми слепешката в мрака. В пълнителя на валтера бяха останали тринайсет патрона от шестнайсетте, които побираше, и всеки трябваше да се използва по предназначение.

Тринайсет? Хм, кобно число.

Бондар изплю през прозореца хвърлящия искри фас и пак се взря напред. Опасяваше се, че микробусът ще се опита да завие в някоя отбивка, и когато габаритите пред него внезапно изчезнаха, инстинктивно намали. Видя табелата и се приготви да завие — но не знаеше накъде: габаритите не се виждаха нито вдясно, нито вляво.

Къде изчезна?

Когато видя на осветения от фаровете асфалт черните неща, караше с осемдесет.

Плодове, паднали от някой камион на завоя? Просто боклук? Парчета кал, нападали от гуми?

Предположенията, които трескаво прехвърчаха през ума му, се оказаха погрешни. Макар че дори да се беше сетил какви са тия неща на пътя, пак нямаше да може да реагира навреме.

Острите шипове, заварени за най-различни по форма и големина стоманени пластини, разпориха двете предни гуми. Аудито трепна, поднесе и изстърга по асфалта. Бондар натисна газта и стисна волана по-здраво, за да спре плъзгането вляво, но не успя — в същия миг остана и без задни гуми.

Парчетата гума зашляпаха по асфалта като мокри парцали. Аудито поднесе към канавката с пронизително скърцане.

Като огромен пирон по ламарина, бррр!

Бондар пусна волана и блъсна вратата с една ръка — в другата държеше пистолета, понеже вече знаеше какво ще последва.

Засада! Пръснали са шипове по шосето, изгасили са светлините и сега ме причакват! Как можах да се на…

Скочи в мрака възможно по-далече от аудито и за секунда изгуби ориентация — летеше като катапултиран пилот.

… хендря така!

Падна в тревата и се затъркаля, без да знае къде е горе, къде е долу, звездите ли вижда, или искри пред очите си…

Не видя как аудито се надигна на десните колелета, удари се в мантинелата, излетя във въздуха и се срина до шосето — чу само трясъка на ламарините и стъклата.

После се обърна натам. Седеше на влажната земя и гледаше как колелетата на преобърнатото ауди продължават да се въртят. Беше толкова тихо, че ушите му пищяха.

Да не би да беше оглушал? Не, не беше — чуваше съскането на колелетата. И като че ли стъпки… и тихи гласове… и прищракване на затвори…

Огледа се в предутринния мрак и видя силуета на микробуса на главния път — и неясните фигури, които се прокрадваха към преобърналото се ауди.

„Обаче не съм там, където ме търсите“ — каза им Бондар и запълзя към шосето. Цялото тяло го болеше, все едно го бяха пребили с тояги, а после го бяха замеряли с павета — но поне го слушаше. Следователно все още можеше да се надява на победа. Защото нали надеждата умира последна. Заедно с онзи, който се надява. Бондар обаче не мислеше да умира. Глупаво е да се предадеш, докато имаш патрони, а показалецът ти е способен да натиска спусъка. По-добре е да умират враговете.

Изпълзя до асфалта и видя десетките шипове. Нещо подобно бяха прилагали „горските братя“ в партизанската си война срещу Червената армия. Бондар изхъмка — противниците му наистина се бяха подготвили сериозно.

Всъщност се бяха подготвили много по-сериозно, отколкото предполагаше.

 

 

Братята Лаахт бяха намерили старата противотанкова пушка „Дегтярьов“ с комплект бронебойни патрони на едно място, където германците се бяха били с руснаците, и си я отнесоха вкъщи. ПТРД, както се наричаше това оръжие съкратено, беше мощна и проста за употреба. Състоеше се от тръби с различен диаметър: външна — с раменен приклад, и вътрешна — с механизма на спусъка. Затворът беше отгоре.

— Уау! — възхити се Яак и вдигна пушката до рамото си.

— Ръшън систъм винаги се е отличавала с простота и сигурност — малко неохотно призна Пееп. — Виж, в това са наистина майстори. Оръжията им не се повреждат и което е още по-важно, не ръждясват.

Нямаше спор — находката им беше в идеално състояние. Вярно, имаше ръжда все пак, но съвсем малко, така че бързо я свалиха; естествено разглобиха оръжието и го смазаха — за шомпол използваха едно дълго арматурно желязо. И когато я сглобиха пак, ПТРД си беше като нова и блестеше под слънчевите лъчи.

— Уау! — повтори Яак: беше голям фен на холивудските екшъни. Представи си как обикаля из гората с това чудовищно нещо и реши, че Рамбо изобщо не преде пред него. С противотанкова пушка можеше да порази всичко и навсякъде, даже ако някой се е скрил зад някое дебело дърво. Вярно, куршумите не пробивали бронята на немския „Тигър“, както му обясни брат му, и затова руснаците се целели в амбразурата. Триплексът обаче изобщо не бил преграда и след като останел без глава, механик водачът нямало как да управлява танка, нали така.

Докато попиваше теорията, Яак беше във възторг. Но когато се стигна до практиката, насмалко да напълни гащите — не си призна дори на брат си обаче. В това всъщност нямаше нищо чудно — рожбата на Деггярьов от десетилетия внушаваше ужас не само на врага, но и на самите стрелци. За неопитните пък изобщо да не говорим.

Братята пак отидоха в гората, на същото място, където бяха намерили пушката, за да я изпробват. Понеже нямаха доверие на оптическия мерник, който неизвестно защо беше вляво от цевта, Пееп реши сам да се заеме с прицелването, като използва за целта най-обикновен конец. Конецът току увисваше и непрекъснато се късаше, но младежът беше упорит и най-после направи каквото беше замислил. Нагласи пушката по конеца, каза на брат си да му подаде патрон и се вгледа в целта — един бор на петдесетина метра пред тях.

Пееп лежеше по корем на килима от борови иглички, опрял приклада — най-обикновена заварена планка — в рамото си. Да стреля без отдавна изгнилото дървено ложе беше неудобно, но Пееп беше намотал парцали, а на планката, която се падаше точно под бузата му, подложи сгънатото си яке. И сега се мереше право в целта. И я улучи — при това с такъв грохот, че всички врани на километър от тях се разхвърчаха.

Братята си мислеха, че борът ще се строши на две, но той си остана прав. И когато отидоха до него, видяха, че двайсетсантиметровият ствол е пробит — и че четиринайсетмилиметровият куршум е направил цяла просека в храсталака зад дървото.

— Уау! — за трети път възкликна Яак. И той искаше да изпробва това страховито оръжие, което му приличаше на уголемен уинчестър от някой уестърн. Пееп му предложи да стреля прав — каза, че пушката не ритала чак толкова силно. И доверчивият Яак го послуша. Вдигна ПТРД-то и стреля дори без да прикладва, като истински каубой.

След което се озова по задник и само по чудо не го оцапа. Изхвърлената гилза изгори бузата му и на нея веднага се вдигна мехур, а пък червата насмалко да му излязат от задника — но Яак прояви твърд нордически характер и повтори упражнението.

Откатът при следващите изстрели беше значително по-слаб — най-вероятно дулото се беше прочистило. По-малкият брат Лаахт обаче просто изхаби три патрона, без да улучи и едно борче. Така че оттогава Пееп не му даваше да стреля — заяви, че няма смисъл да се хабят боеприпасите и че ако се наложи, ще стреля той, точният Пееп, а не некадърният Яак. И днес вече най-после се налагаше да се стреля. За пръв път в истински бой! Отговорността се беше изписала на кръглата физиономия на Пееп — лицето му все така приличаше на пита кашкавал, но позастарял и на пори.

Също толкова напрегнати и съсредоточени бяха и лицата на другарите му, също заклели се да загинат за свободата на Естония. Никой впрочем не бързаше да загива и четиримата така и не хукнаха към обърналата се кола. Не беше ясно колко души има вътре и какво замислят. И въпреки това четиримата не можеха да клечат в храстите до безкрайност.

— Действайте — изсъска Калмер. — След малко ще се съмне.

— Явол.

Пееп, без да щади шлифера и коленете си, пъргаво зае позиция за стрелба от легнало положение. Яак залегна до него, готов да му подаде патрона. Взираше се в неподвижното ауди. Колелата се очертаваха ясно на фона на изсветляващото небе, но купето се сливаше с тъмната земя. Не можеше да се разбере какво става вътре.

— Гръмни я, Лаахт — възбудено прошепна Калмер, докато клякаше до подчинените си. — Цели резервоара. Изпържи ги тия руснаци.

— Може и да не улуча — призна си честно Пееп, охлаби белия си шал и го смъкна. — Много е далече.

— И е тъмно — напомни Яак и се размърда нервно. От носа му висеше мътна капка, но той не я забелязваше.

— Тогава й стреляй в прозорците — предложи войнственият шофьор Петер. — Прозорците гръмни, пич.

— Да — каза Калмер, който обичаше последната дума да е винаги негова. — Точно това щях да кажа. Цели вратите и няма да пропуснеш.

— Явол — отвърна Пееп и намести шала по-удобно под бузата си. — Айн момент…

Замря и затаи дъх. Яак побърза да си запуши ушите — и го направи навреме.

Буммм! Светът се разтресе заедно с мозъците и на четиримата. Затворът отхвърча назад и изхвърли вонящата на кордит гилза.

— Аааа, мъдърфъкър! — викна Яак и стръвно си избърса носа с ръкав.

Пееп тръсна глава. Грохотът на ПТРД беше толкова убийствен, че човек просто не можеше да свикне с него. Имаше чувството, че от носа и ушите му излиза пушек.

Почти оглушалият Калмер откри, че вече не е клекнал, ами седнал по задник. Престори се, че така просто му е по-удобно, и се вторачи в аудито. В едната врата зееше дупка колкото чиния и от нея излизаше пушек, но онези вътре не издаваха присъствието си с нищо.

Да не би да бяха безплътни призраци?

— Огън! — изкомандва Калмер. — Гръмни ги още веднъж.

— Патрон — каза Пееп и протегна ръка.

— На. — Яак му подаде следващия патрон и си помисли, че с него всъщност можеш да убиеш човек и без да го застрелваш — просто го фраскаш по главата като с камък.

Буммм!

Мозъците им пак се разтресоха. Аудито се люшна и се сдоби с нова пробойна — но пак никой не излезе навън.

— А бе те са пукнали бе — сети се Петер. — Счупили са си вратовете до един още одеве.

— Иди да провериш — нареди Калмер. — Напред! Ние ще те прикриваме.

— Да бе, ще ме прикривате. А кой ще кара буса, ако ме гръмнат?

Яак, който вече беше отворил уста да се подиграе на шофьора, че е страхливец, я затвори и залегна още по-ниско, но не успя да потъне в земята, така че командирът го видя без никакви проблеми и каза:

— Значи отиват братя Лаахт.

— Мога да стрелям пак — каза Пееп. — Дори два пъти. Имаме предостатъчно патрони.

— Не е необходимо — отряза го Калмер. — И без това ни чуха на сто километра. Напред, безделници! Стига сте се крили зад гърбовете на старшите си другари.

— Да, време е да се изявите на дело — обади се Петер. — В истински бой.

Пееп му пожела наум да се задави с някоя пушена змиорка, взе си автомата и стана. Яак направи съвсем същото, но по някакъв загадъчен начин успя да изостане на три крачки зад брат си, въпреки че допреди миг бе лежал рамо до рамо с него. Двамата тръгнаха напред толкова сковано, сякаш бяха с пранги.

„Ей сега ще ги убият — разбра Калмер. — Докато с Петер сме на земята, сме в относителна безопасност, но ако станем, ще убият и нас“.

Братята Лаахт продължаваха предпазливо да се приближават към червеното ауди с шмайзерите в ръце. Другарите им ги наблюдаваха като омагьосани. Внезапно Яак се обърна и подвикна пискливо:

— Не искам!

И след миг, който се разтегна до безкрайност като дъвка, залепнала за подметка, стана онова, от което се страхуваше Калмер — и което знаеше, че ще стане.

Изстрелът беше внезапен и съвсем не откъм обърнатото ауди. Калмер не видя блясъка от дулото, но стреляха някъде откъм кръстовището. Като в кошмарен сън Калмер видя как Пееп се олюля, а после стисна шмайзера и започна да полива всичко пред себе си с куршуми.

Отговорът на безкрайния сякаш откос беше още един самотен изстрел и Яак изкрещя и падна на колене. Полумракът беше попречил на стрелеца да го порази смъртоносно и той, също като брат си, започна да стреля където му дойде.

Вероятно би трябвало да прикрият братята Лаахт с ответен огън, но Калмер не можеше да се насили да надигне глава от земята. „Яаков и Пееп ще се справят и сами — самоубеждаваше се той. — Не им трябва помощ. Ще се справят, ще се справят. Врагът е само един, а те са двама — и са въоръжени с шмайзери“.

И извика:

— Смело, момчета!

И те наистина се държаха смело. Гърмяха с шмайзерите, все едно патроните им са неизчерпаеми, но на този свят няма чудеса и след секунди патроните свършиха и стрелбата секна. Оглушителната тишина, която заля мрака, бе нарушена от два сухи пистолетни изстрела, произведени през кратък интервал.

Първи падна Пееп — падна така, сякаш играеше футбол и го бяха подсекли изотзад. Яак, който все още бе коленичил, падна втори. Тялото му се изви назад и той замръзна в нещо като поза мост, много нелепа и неудобна наистина, но не направи никакъв опит да я промени.

„Край“ — мина през ума на Калмер.

А после чу ръмженето на микробуса, огледа се стреснато и като не видя наблизо Петер, хукна презглава към мерцедеса — крещеше и псуваше, и приклякваше при всеки изстрел. Не беше спортен тип и никога не беше спортувал всъщност, но разви такава скорост, че въздухът направо свистеше в ушите му.

Трите изстрела не можаха да го поразят и Калмер се отърва невредим, ако не се броят съдраните крачоли и охлузените колене — това стана, когато се вкопчи в микробуса и той го повлече по асфалта. За щастие задната врата беше останала отворена.

Първото, което направи Калмер, когато най-после успя да се покатери вътре и да си поеме дъх, беше отмъстително да мине направо през корема на пленничката. Все пак мразеше руснаците от дън душа — и особено сега, когато един от тях насмалко не го беше убил. Някои съотечественици на Калмер обаче също си бяха за мразене и шофьорът Петер много скоро се убеди в това — получи юмрук в ченето. Беше само първият за тази дълга сутрин — продължението следваше.

 

 

След като огледа автоматите на убитите и особено зарязаната противотанкова пушка, Бондар окончателно се убеди, че си има работа с военизирана организация, при това настроена наистина решително. Това можеше да е само Лигата на борците за свобода — мъничката Естония със само един милион население едва ли можеше да си позволи съществуването на две фашистки партии едновременно. Стигаше й и една.

Но колко нейни бойци щяха да се изправят срещу Бондар?

Нямаше представа. Беше сигурен само в едно: че разполага само с шест патрона и че няма по кого да стреля. Похитителите на Вера бяха изчезнали в неизвестна посока. Как и къде да ги търси, още повече без транспорт?

Погледна потрошеното ауди и поклати глава. Нищо не ставаше от него. Виолетовият микробус беше отпрашил вляво по шосето, но това не означаваше нищо — похитителите можеха да завият навсякъде и да отидат където си искат.

Къде — това беше въпросът.

Погледът му се спря на близката пътна табела: HAAPSALOO — 23 КМ. Табелата беше точно на кръстовището. Бялата стрелка сочеше наляво, все едно му предлагаше незабавно да последва изчезналия натам микробус. Чак до градчето Каапсалу някъде на северозапад.

— Каапсалу, Каапсалу — измърмори Бондар и смръщи чело.

— Много тъпо име, обаче откъде го знам?… Аха!

Бръкна в задния джоб на панталона си, измъкна листовката от музея, разгъна я и зачете:

Хора, бдете! Кафявата чума…

Не, не беше това!

Естонският легион… 20 дивизия на СС… Нито един… не е осъден…

Не беше и това.

… в древния епископски замък в Каапсалу…

Това беше!!!

— Каапсалу! — възкликна Бондар и забърза към аудито.

Вече беше пет сутринта и от отминалата нощ бяха останали само спомени във вид на сенки, които чернееха под храстите и дърветата. Пееха птици, небето изсветляваше. Съвсем скоро по шосето щяха да се появят първите коли. Не биваше да остане да стърчи на бойното поле. Не биваше да оставя и подарък на полицията — в смисъл, трябваше да направи нещо с аудито и със стотиците си пръстови отпечатъци по него.

Вмъкна се в потрошената кола, извади цигарите си от жабката, взе и някакви парцали, плюс пътна карта на Естония. Веднага лапна една цигара — пушеше му се, та му се плачеше — но не я запали. Парцалите станаха на фитил за резервоара. Преди да запали цигарата, Бондар поднесе пламъчето към фитила и после бързо закрачи покрай пътя на север. Не взе оръжията на убитите — бяха останали без патрони, а пък ПТРД беше прекалено тежка за крос през пресечена местност.

Взривът го застигна, когато беше на стотина метра от главното шосе. Като бегач, чул изстрела на сигналния пистолет, Бондар затича към боровата гора на километър и половина напред. Счупи личния си рекорд, но когато се мушна под дърветата, наистина се беше задъхал. Трябваше да си почине, преди да продължи. За да не губи време, отвори атласа и зачете.

„КААПСАЛУ (101 км от Талин). Романтично градче на западното крайбрежие на Естония. Население — 12,5 хиляди.

Каапсалу е основан през ХШ век. За величието му в миналото свидетелства епископският замък, издигнат на издаващ се далече в морето нос. Цели няколко века Каапсалу е епископско седалище и наистина влиятелен град. Гостите на града могат да се насладят на живописната панорама от горната площадка на 38-метровата стражева кула на епископския замък. Самият замък е порутен, но все още се помни легендата за призрачната Бяла дама.

Красивата природа, прекрасният въздух, тишината на боровите гори и топлият залив, живописно опасан от тръстики, привличат в Каапсалу много курортисти. Никъде другаде слънцето не изгрява толкова красиво, колкото над Каапсалу“.

И така, до града на красиво изгряващото слънце имаше малко повече от двайсет километра. И там, на издаващия се далеч в морето нос, се извисяваше порутеният замък, където си бяха свили гнездо фашистите от Лигата. В този замък трябваше да се влезе — но първо трябваше да стигне до него. Което можеше да стане най-лесно с кола…

Докато си мислеше тези неща, Бондар вече тичаше през гората, без да изпуска от поглед шосето. Не мислеше да стопира — беше опасно: все пак всеки водач още отдалече щеше да види пушека на догарящото ауди, а да те спрат на стоп след такова нещо… Първо, никой нямаше да го качи — но вероятно пък всеки щеше да се обади в полицията. Какво да прави? Да стигне до Каапсалу пеша щеше да му отнеме поне три часа — а през това време Вера вече щеше да е изцедена и изстискана.

Видя изхода от тази затруднителна ситуация след около триста метра. Тъкмо мислеше да спре да си почине, но реши да мине една долчинка и да спре чак тогава. И извади късмет — видя през боровете нещо яркочервено. Пое си дъх и тръгна натам.

Яркочервеното се оказа кабината на камион волво, спрял на специалното уширение на шосето — шофьорът тъкмо слизаше. Бондар се скри зад един бор на трийсетина метра от камиона и затаи дъх.

Шофьорът — едър мъж с космато шкембе, подаващо се изпод фланелката му — скочи на земята, разкърши рамене, изсекна се, затананика си нещо и се изправи с лице към предната гума. Някакъв кълвач, млъкнал при появата на камиона, зачука отново, но спря пак, уплашен от не по-малко резкия звук, прозвучал в отговор: шофьорът гръмко се изпърдя, преди да полее колелото.

Бондар автоматично сбърчи нос, макар че беше достатъчно далеко и не усещаше никакъв друг аромат освен на борове. Изскочи иззад дървото и се запромъква към камиона — съжали, че не може да върви през гората безшумно като индианец. Не искаше да рискува да тича — страх го беше да не го издаде някоя счупена съчка или шумоленето на храстите. Вече беше на половината път до камиона, когато шофьорът се изтръска и вдигна ципа на увисналите си джинси. Бондар дори го чу как си тананика:

— Укс, какс, колми, нели, хомме хилджа, вара ейле…

Не беше кой знае колко мелодично, пък и текстът не говореше нищо на Бондар, така че без да изчака дебелака да довърши, той се хвърли напред.

Шофьорът се обърна и на кръглата му физиономия се изписа такава изненада, все едно вижда от гората да изскача мамут.

— I am sorry — изпъшка Бондар, преди да блъсне с глава шофьора малко над шкембето. И докато той падаше, успя да го удари изотдолу с юмрук в челюстта, след което го изрита в главата.

Шофьорът падна, но успя да се вкопчи в крачола му. Бондар се намръщи и го изрита още веднъж — с пета, горе-долу по адамовата ябълка. Този удар сложи последната точка на кратката драма.

Бондар едва успя да отскочи от потока жълтеникава течност, който блъвна от гърлото на дебелака. Покатери се в кабината и завъртя ключа. Четиристотинте коня, образно казано, изцвилиха и дръпнаха напред и многотонният камион полетя на север.

Литналите в небето врани още дълго огласяха околността с гръмкия си грак и изпращаха камиона с алчни погледи. Яркочервената кабина на волвото блестеше под лъчите на изгрялото слънце. Постепенно се смаляваше и се превръщаше в капка кръв, пълзяща по сивата лента на асфалта към хоризонта. Враните съжаляваха, че не могат да стигнат там, където в крайна сметка щеше да спре капката. Враните жадуваха за кръв. Защото колкото и кръв да се пролива на тази земя, на враните все не им стига. Както и на хората впрочем.