Сергей Донской
Умри днес и тук (2)

Глава 2
Изкуството на превъплъщаването

Щом Бондар влезе, Беляев се облиза с въжделение.

— Добре дошъл, боец.

Въпреки вече солидната си възраст Беляев си оставаше за повечето сътрудници просто Саша — почти никой не го наричаше Александър Романович и не му говореше на „вие“. Подобен тип мъже цял живот си остават момчета. След като минат възрастта на детските играчки, те започват да изобретяват реактивни велосипеди, стрелящи химикалки, ефективни средства за развързване на езици или капсули с цианкалий.

Всичките тези шпионски джаджи се заобиколени с купища легенди, слухове, догадки и преднамерена дезинформация. Повечето образци на свръхсекретни изобретения, фигуриращи в екшъните и трилърите, открай време са плод единствено на богатото въображение на авторите им. В арсенала на ФСС нямаше нито спортни коли на въздушна възглавница, нито магнитни часовници „Ролекс“, които променят траекторията на куршумите, нито миниатюрни имитатори на гласови алгоритми. Тук се интересуваха най-вече от приспособления, чиято реалност се потвърждава от подробни технически описания или от опитни образци.

Впрочем конструкторите черпеха някои от смъртоносните си идеи именно от литературата и киното. В много популярната навремето комедия „Удряй пръв, Фреди“ например един от героите пали пура, натъпкана с барут, тя гръмва и зрителите си умират от смях, като гледат почернялата му физиономия и облещените от ужас очи. Някои шегаджии дори почват да натъпкват в цигарите си барут от кибритени клечки, та да черпят приятелите си. Спецслужбите доразвиват идеята — разработват миниатюрни мини и почват да ги слагат в пури, в дръжки на лули, дори във филтрите на цигарите. Взривното вещество е мъничко тетрил или оловен азид. Маскираният фитил се възпламенява заедно с тютюна. Силата на взрива е толкова голяма, че жертвата остава не само без очи, но и без лице. Вредата от подобно пушене се оказва толкова голяма, че разузнавачите започват да отказват, когато ги черпят с цигари, а пък ако събеседникът извади табакера, направо се хващат за оръжието.

Един от виновниците за тези панически настроения е прочутият конструктор Стечкин, създал смъртоносната табакера ТКБ-506А. В корпуса й са монтирани три дула и спусково устройство с копче под вид на закопчалка. Докато любезно поднасяш тази табакера на противника си, можеш да го простреляш смъртоносно. Въпреки че цевите са значително по-къси от тези на обикновен пистолет (само 25 милиметра), патроните с усилен заряд не оставят на жертвата изобщо никакъв шанс.

При това положение няма нищо чудно, че стрелящата табакера е одобрена и приета на въоръжение от агентурата на КГБ. Много скоро започва да се произвежда с четири цеви и специални безшумни патрони, а куршумите се пълнят с цианкалий. Не е известно колко вражески шпиони са били ликвидирани с тази смъртоносна „играчка“. Когато табакерите излизат от мода, разузнавачите облекчено си поемат дъх, но както много скоро става ясно, избързват. Защото на рубежа излизат запалките.

Отначало в тях крият автоматично изскачащи остриета и отровен газ под налягане, после запалките се превръщат в еднозарядни стрелящи механизми. Което е много удобно. Можеш да дадеш огънче на събеседника си или да го убиеш с изстрел от упор. Практикува се и едното, и другото. В различна последователност.

В отговор стреснатите специалисти от ЦРУ разработват секретно оръжие — седемсантиметрова цигара с миниатюрна цев, заредена с миниатюрно куршумче. Цигарата успешно преодолява изпитанията, но се оказва абсолютно непригодна в реални условия. За да се произведе изстрел, човек трябва да я вземе в дясната си ръка, с лявата или със зъби да измъкне мъничкия предпазител, после с палец и показалец да завърти „филтъра“ срещу часовниковата стрелка — така се вдига ударникът. Няколко американски супермени са ликвидирани точно на този етап, преди да приведат в действие спусъка, който също е монтиран във филтъра. На всичкото отгоре стрелящият трябва да държи ръката с цигарата възможно по-далече от себе си, понеже откатът я изтръгва от пръстите и тя просто може да ти се забие в окото.

Не постигат кой знае какви успехи и немските конструктори, които снабдяват агентите си със стрелящи джобни ножчета — в дръжките им има миниатюрен многозаряден пистолет. Сгънато обаче ножчето не работи. За да може да се използва, първо трябва да се отвори, при което „острието“ става дръжка на пистолета, след това да се измъкне сгъваемият спусък и да се вкара многозарядният магазин. И чак след това можеш да откриеш огън срещу противника… който пък отдавна вече е успял да реагира. Между другото руските стрелящи ножове, създадени от тулските майстори, действат бързо и безотказно, като най-обикновени пистолети. Изстрелян от тях куршум от 25 метра пробива милиметрова титанова пластина плюс петнайсет слоя кевлар, тоест стандартна бронирана жилетка.

Да се занимава с подобни приспособления бе основната страст на Саша Беляев, в чиито владения сега се бе озовал Бондар.

— Какво според теб е това? — попита го Беляев и му подаде клетъчен телефон с логото на „Нокител“.

— Компактен детектор на лъжата? — предположи той.

— Не позна. Това е кошмарът на всички полицаи в Европа и Америка. Ново оръжие, взето на въоръжение от мнозина терористи. Вместо електроника в телефончето има четири дула калибър 5,6 милиметра. — Беляев се изпъчи, все едно лично беше изобретил това чудо. — За да произведеш изстрел, е достатъчно да натиснеш което и да е копче от „пет“ до „осем“.

— И на колко бие? — попита Бондар, докато внимателно разглеждаше телефона; изпитваше непреодолимото желание да натисне едно от назованите копченца.

— До двайсет метра без никакви проблеми. — Беляев побърза да му вземе мобифона. — Според сведенията ни ги правят някъде на Балканите. Можеш да си представиш паниката сред бодигардовете на високопоставените персони и охранителите по летищата. Няма да тръгнат да взимат на прицел всеки, който държи клетъчен телефон, нали?

— Няма — съгласи се Бондар, след което кимна към телефона. — За мене ли е?

— Не, за съжаление. — Бондар като че ли се натъжи, но след миг се оживи и повлече гостенина си към включения компютър. — Виж! — Тупна с пръст по монитора. — Как ти се струва?

— Екранът излъчва някакви смъртоносни лъчи, така ли? — попита Бондар и за всеки случай застана малко отстрани.

— Що за нелепа идея! Снимката виж. Как ти се струва?

От екрана ги гледаше навъсен трийсетинагодишен мъж. Четината, покриваща страните му, бе също толкова гъста и къса, колкото и на бръснатата му глава. Черните му очи бяха леко дръпнати и гледаха свирепо, между веждите му имаше дълбока вертикална бръчка.

— Мрачен тип — коментира Бондар.

— Това си ти! — тържествуващо възкликна Беляев.

— Не съм почнал да оплешивявам.

— След малко ще почнеш. Съответните контактни лещи вече са готови, ще ти дръпнем очичките с неразтварящо се лепило… — Беляев отстъпи една крачка и го огледа. — Идеално, че не си се избръснал. Ще си точно като нашия типаж. — И пак тупна с пръст по екрана.

Бондар само вдигна рамене — не споделяше възторга на Беляев. Не беше сложно да си представи какво потискащо въздействие ще има върху околните след превъплъщението си. Влиза например някъде и хората, които до този миг са водили оживен разговор, моментално млъкват. Минувачите, които заговаря, се вцепеняват като зайци пред питон, децата се крият зад полите на майките си, майките пък се мъчат да не го гледат в очите.

Нещо подобно ставаше и преди месец и половина, когато Бондар бе смазан от връхлетялото го нещастие — семейството му беше загинало при самолетна катастрофа и да се примири с това бе все едно да свикне с ампутирането на жизненоважни органи. Бондар вече се беше повъзстановил — но съвсем малко. Момичето, с което се беше запознал в санаториума — всъщност бяха заедно само два дни, — тъжно му каза, когато си тръгваше: „Знаеш ли, хваща ме страх от тебе. Ти не си човек, а робот. Жив човек не може да има вечно едно и също изражение“.

Ами ако човек е изгубил любимата си жена и четиригодишния си син?

— За такава физиономия най-подхожда траур — отбеляза Бондар и изгледа неодобрително снимката.

— Бъркаш — заяви Беляев. — Костюмчето ти ще е шаренко. Залагаме на контраста.

— Както кажеш.

Отговори му поглед, пълен с укор. Беляев не одобряваше подобно безразличие — той се гордееше, че обръща внимание на всяка подробност, и на най-малката. Така че изсумтя:

— Дай да ти взема мерките.

— Давай.

За Бондар всичките тия номерца бяха безполезни. Според него никой вече не се заблуждаваше от външния вид. Маскировката върши работа единствено когато от тебе не се интересуват професионалисти. Обаче ако не се интересуват, за какво е целият този маскарад? Единствено за да могат онези, които планират и подготвят операцията, да си погъделичкат самолюбието? Или за да не се нарушават общоприетите правила на играта?

— Сако петдесет и две, панталон — четирийсет и осем — заключи Беляев и почна да навива метъра. — Оръжието отляво ли го носиш?

— Естествено — отвърна Бондар. — „Валтер“, поименен.

— ППК?

— За какво ми е такава бракма? Р99.

Беляев чак подсвирна. Познаваше модела, за който ставаше дума. Удобен лек плосък пистолет, в трисантиметровата му дръжка се побираше магазин с шестнайсет патрона. Можеш да го носиш по цял ден, без изобщо да привлечеш внимание.

— Дай да го пипна — помоли Беляев.

— Зареден е — предупреди го Бондар.

— Да не мислиш, че очаквам да се разхождаш без патрон в цевта? — Беляев пристъпваше от крак на крак, все едно чака на опашка пред клозета. — Хайде де, дай да го погледна. Досега съм го виждал само на кино.

Бондар без особено желание му подаде валтера — с дръжката напред.

Рязко скосена под ъгъл 110 градуса, тя увеличаваше общата дължина на пистолета до осемнайсет сантиметра; самото дуло беше почти два пъти по-късо.

— Наистина удобно — одобри Беляев; беше примижал и се прицелваше в най-различни неща из кабинета си. — Ръката направо си ляга сама, автоматично. Идеален е за скоростна стрелба.

— Е, трябва и да се прицелиш и от време на време да натискаш спусъка — отбеляза Бондар, взе си пистолета и го пъхна под колана си.

Беляев въздъхна, отиде в съседната стая, донесе цял куп дрехи и нареди на Бондар да се преоблича. След пет минутки Бондар бе накипрен с лимоненожълто поло, широко сако на капки, в което все пак преобладаваше сивото, и черен панталон, понабран около глезените.

— Това не е сако, а ямурлук — изсумтя той, като се погледна в огледалото. — И тоя идиотски цвят…

— Брой го за работно облекло — каза Беляев.

— Защо, лайна ли ще рина?

— Е, няма да садиш цветенца.

Бондар опъна пешовете на сакото, разкърши рамене и завъртя врат. После попита:

— И къде отивам в тоя вид?

— През вратата вляво — безгрижно отговори Беляев. — Ще ти сменят очичките и прическата. После идваш пак тук. Ще те щракна за документите и ще ти дам останалата екипировка.

— И какво включва? Клоунски нос? Перука? Протеза с черна ръкавица?

— Е, не разполагаме чак с такива неща.

— За каква екипировка ми дрънкаш тогава? — кипна Бондар. — Това не ти ли стига? — И дръпна с показалец яката на яркото поло.

— Кобур. Презраменен.

— Не нося кобур!

— Презраменен кобур — продължи Беляев, все едно не го беше чул, — обувки, лоденче, така да се каже. И разните там дреболийки, които ти се полагат според легендата.

— Между другото, за легендата. — Бондар го стисна за лакътя и го дръпна към себе си. — На какъв ме маскираш? И къде смятат да ме пратят?

— В една много подходяща дупка в североизточната част на Европа — отвърна Беляев. — Шибано независима държавичка, разположена на южния бряг на Балтийско море. — Затвори очи, все едно декламираше любимото си стихотворение, но тонът му си остана сух и безизразен. — Граничи с Латвия на юг и с Русия на изток. На север с Финския залив, а на запад — с Рижкия. Доволен ли си?

— Това си го знам и без теб — разочаровано изсумтя Бондар.

— Като го знаеш, защо питаш? — възмути се Беляев. — Бягай да те острижат. Чакам те.

Бондар излезе и след четирийсетина минути се върна съвсем преобразен. Чувстваше се като идиот. Все едно беше тръгнал на карнавал, а не на сериозна задача.

— Браво — удовлетворено каза Беляев. — Така и родната ти майка няма да те познае.

— Няма, разбира се — съгласи се Бондар. — Аз нямам майка.