Сергей Донской
Умри днес и тук (21)

Глава 21
От птичи поглед

Лявото крило на вратата към кулата беше покрито с черен лак, доста поолющен от годините. Дясното — от светло дърво — беше свалено от пантите и току-що лакирано. Стълбището нагоре беше черно и неприветливо.

Понеже не се мяркаха нито туристи, нито екскурзоводи, Бондар реши, че изкачването на върха на кулата се отменя, но радостта му се оказа преждевременна: Ингрид му каза да я чака и изчезна нанякъде.

Предоставен на самия себе си, Бондар си бръкна в джобовете и загледа работниците: едни изнасяха от сградата чували с боклук, други внасяха строителни материали, трети монтираха поредното ниво на скелето. Всички изглеждаха ужасно замислени, което обаче не повишаваше коефициента им на полезно действие. С такова темпо биха могли да се трудят например тежководолази или космонавти в открития космос. Като преброи колко движения се падат средно на един работник за една минута, Бондар прецени, че реставрацията на кметството ще отнеме доста години.

Изчезването на Ингрид беше значително по-кратко — тя се появи след двайсетина минути заедно с някакъв жилест мъж на неопределена възраст. Косата му също беше неопределена на цвят — най-точното определение беше „прашна“. Резките му черти изразяваха абсолютно безразличие към всичко наоколо. Ако се съдеше по табелката на гърдите му, жилестият се казваше Юри Куускемаа. Докато отвръщаше на сдържаната му усмивка, Бондар изпита непреодолимо желание да се прозине и ченето му насмалко да изпука.

Ингрид в скоропоговорка съобщи, че това бил единственият наличен екскурзовод — без екскурзовод нямало да ги пуснат да се качат, а пък екскурзоводи всъщност нямало, понеже били в неплатен отпуск заради реставрацията. Която обаче всъщност щяла да почне чак утре, а днес, на подготвителния етап, човек все пак можел да се качи и да погледне града отгоре.

— Провървя ни, нали? — каза Ингрид и погледна Бондар умолително.

— И колко ще ни струва това удоволствие? — попита Бондар; вече беше все по-наясно с невероятните цени в тая държава.

— Билетът за възрастни е трийсет крони — отвърна Юри, като показа удовлетворителни познания по руски и чудовищно произношение. — В момента обаче се явявам частно лице.

— Това не е отговор. — Бондар поклати глава. — Колко искате?

— Двайсет долара за двамата — двеста и двайсет крони.

— Ние в Талин ли сме все пак, или в Лас Вегас?

— В Талин — съгласи се Юри. — Двеста крони.

Бондар въздъхна, плати му и обикновено така сдържаната Ингрид чак заръкопляска. „Това са то естонците — помисли Бондар. — На какво се радва сега? На това, че ще се качим, или че не се бръкна за пари? Всъщност на нея изобщо няма да й хрумне да си плати сама…“

Юри грижливо прибра парите в портфейла си, отиде до стената на кметството, провря ръце през двете вбити в стената железни халки, увеси глава на гърдите си и каза високо:

— Ето така през средновековието са наказвали занаятчиите, които са лъжели клиентите си — точно тук, на това място.

— И освен тях гидовете кожодери — изсумтя Бондар.

— Не говори така — прошепна Ингрид. — Ние, естонците, сме прочути с чувството си за собствено достойнство.

„И с невероятната си алчност май“ — отвърна Бондар наум.

— Погледнете нагоре, ако обииичате — викна Юри. — Виждате ли ветропоказателя на кулата? Това е Старият Тоомас — символът на нашия град…

Легендата, която им разказа, беше скучна, но пък даде възможност на Бондар да запали цигара, преди да тръгнат да се изкачват.

И така, всяка пролет в средновековен Талин на площада пред Големите морски врата се състезавали най-добрите стрелци с лък в града. Най-точният стрелец, който успявал да улучи мишената — дървен папагал, качен на висок прът — получавал за награда голяма сребърна чаша. Но един път — достопочтените рицари тъкмо се били подредили и изпъвали лъковете си — папагалът внезапно паднал от пръта, пронизан от неизвестна стрела.

Неизвестният стрелец се оказал най-обикновен талински младеж — беднякът Тоомас. Наругали го, както всъщност заслужавал, и го накарали да качи мишената на мястото й. Новината обаче успяла мигом да обиколи целия град и майката на Тоомас се приготвила за най-лошото… За щастие нещата се развили другояче — не наказали младежа, а му предложили да стане градски пазач, което в онези времена било огромна чест за бедняк като него.

Впоследствие Тоомас много пъти проявявал храброст и дори героизъм през Ливонската война и изцяло оправдал оказаното му доверие. А на старини си пуснал дълги мустаци и наистина много заприличал на храбрия воин на кулата на кметството. Оттогава започнали да наричат ветропоказателя Стария Тоомас…

След като свърши с излагането на този естонски трилър, Юри изгледа неодобрително фаса, който Бондар хвърли на земята, и им предложи да го последват. Бондар въздъхна, възпитано пусна Ингрид да мине първа и се мушна във вратата.

 

 

В кулата беше тайнствено и мрачно. Високите стени, иззидани с дялани варовикови блокове, бяха влажни и миришеха на плесен. Светлината, проникваща през готическите прозорци, падаше по витата стълба и повтаряше геометричните й извивки. Бондар вдигна глава и видя надвисналата над тях бездънна пропаст. Боклукът хрущеше под подметките му като кости на плъхове. Нямаше да се учуди, ако от мрака излетяха пълчища кукумявки или прилепи. Обстановката, изглежда, притесняваше Ингрид, защо тя току го поглеждаше, все едно търси защита.

— Страх ли те е? — попита я той и се подсмихна.

— Да — прошепна тя.

— Защо шепнеш?

— Страх ме е, че ще ни чуят.

— Кои?

— Монахините и рицарите… Тук обитават духовете на всички загинали в тази кула… и на онези, които са били зазидани живи в стените й.

— И не само на рицарите и монахините — бодро се обади изкачващият се пред тях Юри, — но и на най-обикновени хора, на клисарите също, на обикновените пазачи… плюс баба Агата, разбира се.

— Каква баба Агата? — Ингрид се ококори.

— Най-важното привидение — небрежно обясни Юри. — Чорлава бабичка, която обикаля кулата и дрънка с връзка ключове.

— Виждали ли сте я?

— Как да я видя, като е привидение? Никой не я е виждал, но всички знаят, че живее тук.

Желязна логика! Бондар само поклати глава.

След дългото уморително и световъртежно изкачване по витата стълба задъхани спряха на втората наблюдателна площадка. Прозорците — всъщност не прозорци, а арки — започваха от равнището на пода и бяха по-високи от човешки ръст. Отвъд тях се виждаха безбройните разноцветни покриви, кули, кулички и ветропоказатели на Талин. Една направо пробиваше сивото небе.

— Почти сто двайсет и четири метра — каза Юри, след като проследи погледа на Бондар. — Това е черквата Оливесте. Дълго е била най-високата в Европа.

— А ние на каква височина сме? — попита малко притеснено Ингрид. Гледаше да стои по-далечко от прозореца и то едва ли защото през него духаше.

— На трийсетина метра — каза Бондар, като погледна калдъръма долу.

— Двайсет и девет и половина — осведоми ги Юри.

— О, боже! — простена Ингрид.

— Свят ли ти се зави? — попита Бондар.

Тя се усмихна притеснено и изпъшка:

— По-лошо.

— Какво има? — Юри се намръщи. — Призля ли ви?

— Не, но… — Тя се запъна и се изчерви. — Много ми е неудобно, но ще ви помоля да се обърнете.

— Решила си да си играем на криеница ли? — недоверчиво попита Бондар.

— Обърнете се! — почти истерично възкликна тя. — Трябва да си сменя превръзката, и то веднага! Иначе ми отидоха новите джинси!

Мензис, моля ви се! Бондар се подчини с такава скорост, че прешлените му изпукаха. Не го интересуваха точно тези подробности от женската физиология. Юри също се обърна — изглеждаше така, все едно ще повърне. Зад тях се чу как Ингрид дърпа ципа на чантата си, как рови в нея, след това нещо зашумка.

— Не се обръщайте! — предупреди тя.

— Няма! — отвърнаха двамата в хор.

Стояха до прозореца арка и се взираха в града под тях. Вятърът вееше в лицата им. Ингрид нещо се бавеше и това почна да ги изнервя.

— Виждате ли онази бялата сграда отсреща? — започна Юри явно за да заглуши шумоленето зад тях. — С аптеката на първия етаж. По празниците градските началници пращали слугите на кметството там за кларет. Носели по цели каси…

„Добре че не са носили бали памук за жените им“ — машинално помисли Бондар и в същия миг усети, че полита напред, увисва над площада, все едно е намислил да се гмурне в него.

Блъсването в гърба беше толкова коварно и неочаквано, че дори не успя да посегне към стените на арката. За някаква хилядна част от секундата му се стори, че ще успее да запази равновесие, но Юри го изрита отзад и викна:

— Приятен полет!

Единственото, което успя да направи Бондар, беше да се извърти във въздуха като котка, та поне да падне на крака и да омекоти удара. А в следващия миг краката му удариха дъските на скелето.

Сблъсъкът му изкара дъха — и нямаше време да си поеме нов.

Дъската се огъна и Бондар приклекна — очакваше, че ще го подхвърли нагоре — но тя изведнъж се счупи и той пропадна… на долните дъски на скелето.

Този път падна на една страна и дъските не се счупиха. Онази отгоре обаче му се изтърси на главата. Причерня му и той здраво се вкопчи в скелето. Погледна нагоре. В черната дупка, от която беше изхвърчал, зърна ужасеното лице на Ингрид.

Право пред него зееше друг прозорец арка — на Първата наблюдателна площадка. Тоест — от него до Ингрид имаше поне десет метра.

— Дръж се! — викна тя.

Наистина ценен съвет. Все едно ако не му беше извикала, Бондар щеше да се пусне!

— Оня фалшив екскурзовод избяга ли? — изръмжа Бондар и се изправи на колене.

— Да! И ми открадна и чантата!

Бондар си спомни предупреждаващите оранжеви табелки по пътя към Стария град и не се учуди много. Да не говорим, че нямаше време да се замисля за мотивите на коварния Юри Куускемаа — мозъкът му трескаво работеше върху много по-сложна задача.

Защо, въпреки че имаше опора, продължаваше да пада, макар и много бавно?

Отговорът дойде веднага — прозорецът се отдалечаваше от него по простата причина че падаше самото скеле. Падаше някак тържествено непредотвратимо. И скърцаше и пращеше.

Бондар изрева като звяр и се хвърли към другия край на дъските. Изместването на тежестта люшна скелето към кулата и за миг то застина в неустойчиво равновесие. Бондар се възползва от този спечелен миг и скочи към прозореца.

И в същия този миг скелето под него изчезна — рухна и под Бондар остана пустота и само пустота. Той обаче успешно прелетя над нея и падна по гърди на камъните на наблюдателната площадка. Пръстите му се вкопчиха в една фуга между плочите като стоманени куки.

Далече долу се чу грохотът на скелето, но Бондар изобщо и не помисли да погледне натам. Заслуша се в глухо отекващите крачки — екскурзоводът тичаше презглава надолу по стълбите, — запита се за миг струва ли си изобщо да го преследва — и може ли? — и бавно се надигна.

Не можеше да догони и костенурка — всъщност едва се държеше на крака. Трябваше да положи геройски усилия дори за такова елементарно нещо като да запали цигара. Организмът му бе изразходвал и последните си сили за изпълнението на акробатическия скок и сега настояваше за пълен покой. Емоциите също бяха изчезнали някъде и бяха отстъпили мястото си на абсолютна апатия и равнодушие. Ингрид дотича и го видя да стои облегнат на стената и да пуши. Дрехите му бяха изцапани, две копчета на палтото му се бяха скъсали. Тя почна да ахка и да му обяснява колко се била изплашила, когато Юри го нападнал, но Бондар само се намръщи и каза:

— Първо, не викай. Второ — вдигни си ципа. Трето — погледни долу и виж скелето да не е премазало някого.

— Работниците избягаха — каза Ингрид, докато си вдигаше ципа. — Гледах отгоре, докато не се убедих, че никой не е пострадал.

— Много пари ли ти открадна? — попита Бондар равнодушно.

— Почти хиляда евро… Трябва да повикаме полиция.

— Никаква полиция. Сега ме хващаш под ръка, слизаме и се махаме оттук възможно най-незабелязано. Със скелето да си се оправят сами — не са го направили като хората и паднало, голяма работа. — Бондар загаси фаса в каменната стена. — Случва се.

— Но парите ми…

— Ако се обърнеш към полицията, ще изгубиш много повече. Като законопослушен гражданин, ще съм длъжен да съобщя на властите за престъпните ви планове — имам предвид теб и брат ти — по отношение на професор Виноградски.

— Няма да го направиш! — възкликна Ингрид.

— Права си, няма — съгласи се Бондар. — Защото ти ще си държиш езичето зад зъбките. Ако видим долу полиция, си траеш. Нищо не знаем, никой не ни е нападал. Ясно?

— Не прекаляваш ли със заповедите?

— Още не съм почнал. В момента нареждам да не си отваряш устата, докато не ти разреша. Трябва да помисля.

И без да обръща внимание на пухтящата от възмущение Ингрид, Бондар се отупа от прахоляка и заслиза надолу.