Сергей Донской
Умри днес и тук (10)

Глава 10
Вечеря с микроорганизми

Просторната стая, в която се настаниха, беше обзаведена с наистина спартанска простота: квадратно легло, гардероб от светло дърво, застлана с покривка масичка с допотопен радиограмофон, също толкова допотопна етажерка, два различни стола, тюлени перденца, ваза със сухи цветя и абажур с три крушки — стъклата бяха оформени като лаленца. Всичко това допринасяше за някак музейна атмосфера — като от седемдесетте, че даже и от шейсетте години на двайсети век. В общия стил не се вписваше единствено голямото, съвсем съвременно легло.

Банята беше отвън. Освен стаята им и банята на етажа имаше още три помещения — или поне още три врати. Две от тях бяха на задръстени с вехтории килери. Третата беше заключена. Бондар погледна през ключалката и видя само ъгъла на някакво бюро и крайчеца на библиотека. Най-вероятно това беше кабинетът на Виноградски. Ако се съдеше по общата площ на къщата, кабинетът или беше много голям, или през него се влизаше в друга стая.

Докато Бондар оглеждаше етажа и после си оправяше багажа, Вера успя да се изкъпе и влезе в стаята, увила главата си в мека хавлиена кърпа. Беше с вече познатата на Бондар фланелка, която й стигаше до средата на бедрата. Изпрана, но не и изгладена, тя напомни на Бондар за всичко, което бе правил с Вера само преди ден. Той се намръщи и отиде в банята — взе си толкова студен душ, че чак го заболя глава: но пък от същата тая глава веднага се изпариха всички възможни фантазии.

Когато се върна в стаята, Вера лежеше с лице към стената, завита с единственото одеяло. Бондар се огледа, не видя никъде да е захвърлена фланелка, поподсмихна се, взе от етажерката първата книга, която му попадна, и легна до Вера. На светлината на аплика страниците на книгата бяха жълтеникави и се виждаше, че са грапави. От тях го лъхна нещо полузабравено — като детството му. Буквите — дебели и черни — се редяха в думи, редове, абзаци…

Действието се развиваше на някакъв пуст плаж, озарен от залеза в кървавочервено. В продължение на три страници героят се любуваше на самотна девойка с бял бански костюм, а после тръгна към нея, като решително стъпваше по пясъка. Бондар — ред след ред и крачка след крачка — го следваше неотстъпно.

„Тя го погледна и вдигна стиснатото си юмруче към устата си. Каза нещо, но той не разбра какво. А после чу зад гърба си тих възпитан глас:

— Не мърдай, ако ти е мил животът.

Той се обърна рязко, приведе се, ръката му вече посягаше към скалпела, скрит в банските му. Две дула на автоматични пистолети, досущ две неподвижни сребристи очи, се бяха вперили насмешливо в него.

Той бавно се изправи, отпусна ръце покрай бедрата си и с тихо изсъскване изпусна задържания си досега дъх. Двете професионално каменни като на статуи физиономии му казаха дори повече, отколкото двете сребристи пистолетни зеници. На тези лица не можеше да се прочете нито напрежение, нито вълнение. Полуусмивките им изразяваха спокойствие и удовлетворение. В очите нямаше дори намек за омраза — бяха съвсем равнодушни. Тези очи не виждаха нищо ново. Тези хора бяха убийци, професионални убийци…“

Бондар — вече се унасяше — реши, че човек, който носи остри предмети в непосредствена близост до жизненоважните си органи, не би се изплашил кой знае колко от някакви си автоматични пистолети. След това се опита да си представи банския, в който можеш да скриеш скалпел — и скалпела, който можеш да скриеш в бански. Не успя съвсем.

Събуди се с главоболие и подпухнали очи. Часовникът показваше 19:30 естонско време. Бондар сръга Вера, каза й да се облича, избръсна се, изми си зъбите и навлече гадното сако. Изобщо не му се ядеше, не му се гледаше и чорлавият Виноградски. При мисълта за Ингрид обаче изпита известна възбуда — като ловно куче, надушило следа. Прекалено подозрителна беше появата й в Пярну веднага след като ученият беше напомнил на света за главното си откритие.

— И кротко на масата — предупреди партньорката си, която тъкмо се занимаваше с бойната си разкраска. — Мисля, че Ингрид ще се опита да направи скандал.

— Тая русолява кучка? — Окото на Вера се беше втренчило в огледалцето, но въпреки това успя да се ококори възмутено. — Защо пък ще вдига скандал?

— Ако е дошла с цел да го свали тоя дядко, всяка съперница би й попречила. — Бондар угаси цигарата си в пепелника. — Можеш да дадеш на професора да разбере, че си падаш по него, обаче много внимателно. И изобщо — мълчи си. Аз ще ги работя.

— Не се и съмнявам. Особено оная кучка с прасешките миглички.

— Най-обикновени са си й миглите. Черни.

— Да бе! — изпръхтя Вера. — Темето й е русо, корените също — чиста блондинка си е. Без едно черно косъмче. Обаче с лунички навсякъде — да не говорим за раменете и гърдите.

— Ти пък откъде знаеш, че има и на гърдите? — учуди се Бондар.

— А, изобщо нямам намерение да обсъждам циците на русолявата ти кучка — отсече Вера. — Хайде да ходим да ядем. Умирам от глад.

 

 

В стаята с камината съпрузите Спицини бяха посрещнати от сервираната вече маса и Ингрид, която се суетеше около нея, запасала престилка на каренца. Усмихна им се интригуващо и им обеща да ги запознае с традиционната естонска кухня, която според нея се състояла от „най-обикновени селски гозби, но затова пък много хранителни“.

— Отморихте ли? — палаво се осведоми Виноградски, след като се появи с допотопна кабинетна пижама с шнурчета. Миришеше на одеколон и нафталин.

— Да, благодаря — отвърна Бондар с усмивка.

— Малко ми беше студено — оплака се Вера. — Нали разбирате, обикновено спя гола. Съвсем.

— Е, днес палим огньове всякакви. Няма да ви е студено повече, обещавам. — Виноградски решително тръсна коса и раменете на пижамата му тутакси се покриха с пряспа бели люспички.

Ингрид сви неодобрително устни и се оттегли към кухнята. Върна се с поднос и нареди на овалната маса чинии супа. Като поддържаха неангажиращ разговор, всички дружно грабнаха лъжиците. Супата не беше вкусна — поне според Бондар. В нея имаше какво ли не — и булгур, и овесени ядки, и картофи, и грах, дори топчета от тесто. Нямаше само сол и пипер, поради което всичко останало беше адски безвкусно.

— Харесва ли ви? — попита Виноградски.

— Трябват й малко подправки — отвърна Вера и се насили да вдигне поредната лъжица към устата си.

— Сложете си кастмед — каза Ингрид и посочи с очи една сосиера, пълна с подозрително бяла кашица.

— Какво е това?

— Сметанов сос. Задължителен е в естонската кухня.

Бондар рискува да си сложи — и веднага съжали. Супата освен че се размъти, стана и гадно кисела. Положението се спасяваше единствено от тъмната бира „Сааре“, произвеждана, според Виноградски, най-вече и изключително само на остров Саарема.

— Това е националната естонска напитка — заяви той. — Утре-вдругиден ще ви почерпя и с медена бира, естонците много я обичат.

— Хм, медена бира — замечтано каза Вера. — Много добре звучи. И е вкусна, нали?

— Като всеки продукт на ферментация, в която участват пилорити. — Виноградски се усмихна доволно.

— Какво е това пилорити? Някакъв вид мед ли?

— Вид микроби. Винаги съм се чудил по какъв начин пилоритът, след като е толкова трудно да се изолира в изкуствена хранителна среда, присъства във водата, а дори може би и в почвата. — Виноградски сръбна лъжица супа и замислено поклати глава. — За да се приближим поне малко до отговора на този въпрос, трябва да си спомним за една особеност на пилорита, а именно за уникалното генетично разнообразие на този микроб, дължащо се на географската нееднородност на щамовете и…

— Като казахте география — побърза да се намеси Бондар. — Не ви ли влече родината? Откога не сте ходили в Русия?

— Русия ме отхвърли като чуждо тяло — заяви Виноградски с патос. — Няма пророк в отечеството му — вярно си е. И затова си избрах нова родина.

— Не ви ли омръзва това малко градче? — попита Вера направо, което очевидно подразни домакина. — Да изкараш един месец отпуск в Пярну — това го разбирам. Обаче да се погребеш жив в тая скука… — Поклати глава. — На ваше място аз направо щях да се побъркам.

Ингрид се притече на помощ на Виноградски, който насмалко да се задави със супата.

— Първо, Сергей Николаевич има изключително богат вътрешен живот и умът му е винаги зает. Второ — и погледна Вера предизвикателно, — скоро заминаваме за Щатите.

— Говорите руски идеално — каза й Бондар.

— Естонски също — похвали се Ингрид. — Ако искате да научите естонски, трябва първо да се заемете с гласните. „А“ се произнася като „я“. „О“ е почти като „йо“. А „у“ се произнася ето така… — Ингрид издаде устни като за целувка, съвсем не въздушна.

— Кажете нещо на естонски — помоли Бондар.

— Хеад исту, харра Спитсиин — каза Ингрид и му се усмихна. — Ма армастан Еести.

Каза го мелодично и протяжно. Бондар — отбеляза си, че всички ударения са на първата сричка — вдигна заинтригувано вежди.

— Какво казахте?

— Пожелах ви приятен апетит, господин Спицин, и казах, че обичам… — Ингрид се усмихна лъчезарно на Вера, — че обичам Естония.

Бондар си отбеляза и че годеницата на професора е истинска полиглотка. Вера обаче като че ли си направи някакви други изводи, защото тропна лъжицата си на масата малко прекалено силно. След което се обърна към Виноградски:

— Разкажете ни нещо интересно. — И награди Ингрид с отмъстителен поглед. — Вие сте учен, знаете толкова много интересни неща…

— Хм, познанията ми са, така да се каже, малко специфични — смутено отвърна Виноградски. — Но пък без тях не можем да постигнем цялостната картина на света. Защото светът, видите ли, е населен не толкова с видими същества, колкото с микроорганизми, които са милиони… милиарди пъти повече от хората. Да вземем бактериите например. — Виноградски събра пръсти, все едно показва щипка сол. — Въпреки че са храна за най-простите организми, понякога те самите стават жертви на бактериите. Класически пример е симбиотичното равновесие между водните амеби и легионелите, когато бактериите се явяват и ендосимбионти, но не облигатни, а факултативни…

— Мисля, че темата е неподходяща — намеси се Ингрид, докато събираше чиниите от супата. — Това едва ли е интересно на младата дама…

— Не й е интересно ли? — Виноградски изгледа Вера смаяно. — Ами че нали и тя, като всеки човек, е просто ходеща вселена за безбройни бактерии! Не помня кой е казал, че човекът бил цар на вселената и нямал достойни съперници. Да бе, цар на вселената, на природата — как не! — Виноградски се разсмя мефистофелски. — Тази сентенция може да си я пишат в учебниците за децата и никой да не я подлага на съмнение. Микробиолозите обаче се придържаме към друга гледна точка. Понеже човекът си има достойни врагове и съперници — и то много страшни, понеже с тях не можеш да се сразиш очи в очи. Те не се виждат с просто око, можем да ги видим единствено под микроскопа.

— Бактериите ли? — малко уплашено попита Вера.

— Това е „съир“ — каза Ингрид, появила се с нов поднос. — Вид ферментирала извара. А това е пушена пъстърва „суитсукала“… това е кървавица… свински крачета с грах…

— Много е вкусно — искрено каза Бондар, след като опита кървавицата, която тук, в Естония, се наричаше „веревьоорст“. — Мисля, че вече разбирам защо държите да живеете в Естония, Сергей Николаевич. Чудесна кухня, чудесен дом. Всъщност да — за какво ви е да се връщате в Русия. Виж, на ваше място не бих заминал за Щатите. Защо са ви? И по-важното — за какво им трябвате вие?

Виноградски го изгледа така, все едно е изтърсил възможно най-голямата идиотщина, и каза:

— Точно на Щатите им трябвам. Работата ми е от огромен научен интерес. Все пак съм микробиолог, а специалистите в тази област са високо ценени по цял свят. Бактериологията е една от най-модерните науки.

— Уф! Вируси, микроби… — Вера размърда рамене, все едно я бяха полазили мравки. — Ами сибирската язва? Направо се разтрепервам! Нима хората продължават да измислят бактериологично оръжие и да го използват?

„Браво, моето момиче“, похвали я Бондар наум, докато гледаше с очакване Виноградски.

Професорът не закъсня да превключи на любимата си тема.

— Че как иначе! — възкликна и се ококори. — Как така няма да използваме бактериологичното оръжие, след като е ефективно?! Бомбите и куршумите поразяват само определени обекти на даден конкретен участък и ранените оздравяват и се връщат в строя. Виж, бактериите… — Виноградски чак премлясна. — Те се предават от човек на човек, разпространяват се и нанасят непоправими вреди. Нещо повече — като проникват в човешкия организъм, бактериите довеждат до изключително висок процент на смъртност. След бактериологично поражение оцеляват малцина, наистина малцина. С това оръжие може да се унищожи цялото човечество. Да — това е абсолютното оръжие!

— И вие можете да го създадете? — прошепна Вера.

— Глупости! — Виноградски се намръщи. — За такива изследвания трябва специална лаборатория. Времето на самотните учени отдавна е в миналото. Днешната наука се прави от колективи от професионалисти.

— А ако ви предложат да оглавите такъв колектив? — попита Бондар.

— Вече…

— Сергей Николаевич иска да каже, че вече е късно — намеси се Ингрид и стисна годеника си за ръката, все едно искаше да я откъсне. — Мога да ви предложа кафе, но пък кафе преди лягане…

И избута стола си, и стана. Виноградски послушно я последва и се усмихна извинително.

— Ингрид много се грижи за здравето ми. Иска да съм бодър и жизнен в Америка.

— Разбира се, мили. — Ингрид се зае да отупва раменете и гърба на любимия си. — Все пак отиваме на сватбено пътешествие и искам да е също толкова щастливо, колкото на милите ни гости. — В усмивката, с която дари Бондар и Вера, се четеше почти нескрита подигравка.

Оставаше им единствено да станат от масата и да пожелаят на домакините лека нощ. Домакините им отвърнаха със същото. Дали от това следваше, че нощта ще е лека?