Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Умри сегодня и сейчас, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: Умри днес и тук

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Излязла от печат: 24.07.2006

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-713-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5086

История

  1. — Добавяне

Глава 18
Тайни в мрака

Бондар лежеше и се взираше в мрака. Чакаше всички да заспят. Както винаги в подобни случаи да не заспи му помагаха стиховете, които услужливо му предлагаше паметта му.

Падат звездите в ръжта и зората в небето изсичат,

и чертаят бразда след бразда след бразда.

Не, не вярвай в лъжата на мрака,

плюй на смъртта във очите

и повярвай в искрата в душата — във свойта звезда.

Бондар малко унило си помисли, че не усеща в душата си никаква искра, но пък мрак — колкото щеш. Зад прозореца нямаше никакви звезди, само ръждясалата крива месечина разпаряше от време на време небесната завеса, та за миг да надникне през облаците и пак да се скрие в тъмния въртоп. Вера спеше толкова нацупена, все едно сънуваше, че пак е тръгнала да гали Бондар, а той я е отблъснал и й е казал да кротува. Тиктакането на часовника само подчертаваше нощната тишина.

Стиховете, които идваха неканени в главата му, изобщо не му помагаха да се отърве от неясната тревога, която го беше обзела. Тревога, предизвикана от прочетената преди лягане листовка, която му беше дала възрастната жена в музея. Редовете й се бяха впили в мозъка му като трън. Трън, който не можеш да измъкнеш.

Листовката гласеше:

Хора, бдете! Кафявата чума пак плъзва по света!

От 1991 година, откакто Естония стана независима държава, бившите есесовци правят ежегодни сборища и шествия на ветераните от СС.

Също като в Рига, това става с позволението на официалната власт.

Също като в Рига, в тези мероприятия участват представители на същата тази власт и дори поздравяват бившите войници и офицери от СС със съответните годишнини. Много от участниците в тези мероприятия са наградени с хитлеристки железни кръстове. Съвсем заслужено, впрочем.

През 1942 година по заповед на Адолф Хитлер е създаден Естонският легион на СС — през януари 1944 година той става известен като 20-а дивизия на СС. Повечето „бойни“ действия на така наречените легионери са на територията на Русия — край Ленинград, в Новгородска и Псковска области. Там легионерите опожаряват селата в районите, където се води партизанска борба, бесят борците от съпротивата, грабят или провеждат така наречената „мобилизация на ресурси“ за фашистката армия. Изнасилват девойките, след което ги режат с циркуляра, който специално за тази цел карат в обоза си — наричат го Малката Мари. Дотогава тези са-дисти вече са участвали в еврейските погроми. На 25 октомври 1941 година например бригаденфюрер Щаленберг докладва, че унищожаването на евреите в Прибалтика се провежда от полицията и доброволни отряди, и го нарича „самопречистване“. Към доклада е приложен Отчет за броя ликвидирани и карта, на която са отбелязани масовите гробове. До януари 1942 цялото еврейско население на Естония е унищожено.

Хитлеристите използват естонските фашисти, за да реализират решенията на т.нар. Ванзейски протокол (проект за ликвидирането на 11 милиона евреи в заграбените от фашистите територии). На естонска земя са създадени 140 лагера на смъртта, в които са натикани затворници от много европейски страни. Част от тези лагери са само за евреи, но има и „интернационални“. Естонските фашисти успяват да „модернизират“ процедурата за получаване на „икономическа изгода“ от унищожаването на затворниците. В Освиенцим специалните команди вадят златните коронки на труповете и свалят венчалните пръстени от пръстите им — но естонските „рационализатори“ вадят златните зъби на живи хора с клещи, преди да ги изправят за разстрел.

Нито един от тези садисти не е осъден. Напротив. Всяка година в Деня на независимостта на Република Естония министърът на отбраната награждава бившите есесовски легионери с ордени и медали. Съвсем открито, на държавно равнище, се изказва благодарност и се признават „заслугите“ на хора, служили във въоръжени формирования под командването на Хайнрих Химлер. И тези хора са си направили свърталище в древния епископски замък в Каапсалу — този паметник на националната култура. С разрешението на властите, разбира се.

Освен това отскоро бившите есесовци започнаха да посещават воинските части и да провеждат „възпитателна“ работа със срочнослужещите и с офицерите. Организираха се в така наречената Естонска лига на борците за свобода — която всъщност планира да завземе властта в републиката. Рускоезичното население вече е нарочено за унищожаване и насилствено прогонване от страната от тези изроди.

Естонските фашисти искат да се изкарат благородни борци за „свободата на нацията“. Но думата „свобода“ не може да стои редом със свастиката и с двете ужасни букви SS.

Ясно е, че обединилите се в Лигата грохнали ветерани не са заплаха, а жалка картинка. Помислете си обаче с чия кръв са изцапани ръцете на тези палачи. Да не говорим, че побелелите им коси, треперещите им ръце и изкуствените им зъби са отлична маскировка за днешните мръсници, които се крият зад прегърбените им фигури. Тези старци са изкарани на сцената, та Евросъюзът да гледа на истерията им през пръсти. Онова обаче, което става зад кулисите, си остава тайна — но е ужасно, наистина ужасно.

Естонските националисти и неофашисти са коварни. Взеха си поука от латвийския скандал, когато основната вина за опита за реабилитиране на СС падна върху Рига, и действат много по-хитро. Не се подвеждайте за истинските цели на така наречената Лига на борците за свобода. Направете всичко възможно, за да пресечем попълзновенията на тези изроди още в зародиш.

No passaran!

Бондар се закле наум, че веднага щом се върне в Москва, ще напише докладна за положението в Пярну, тихичко стана и без да пали лампата, си обу джинсите и си намъкна пуловера — от дебела черна вълна. Взе внимателно обувките си, измъкна се от стаята и възможно най-безшумно слезе по скърцащата стълба. По принцип никой не можеше да му забрани да се разхожда посред нощ, но пък не искаше да се обяснява нито с професор Виноградски, нито с така наречената му годеница.

На първия етаж цареше същата тишина като на втория. Бондар отвори вратата и взе ключовете от кукичката на касата — не му се щеше да обикаля отвън до сутринта, ако стопаните намислят да проверят дали са заключили.

Прибра ключовете в джоба си, тихичко затвори — бравата щракна — и излезе. Хладният вятър близна лицето му като куче любимия си стопанин. Бондар вдиша с наслада чистия въздух и бавно тръгна през двора. Искаше да разбере дали къщата се наблюдава. Каповците може и да не бяха сложили подслушвателни устройства, но това не означаваше, че не са поставили външно наблюдение. Методите на специалните служби са еднакви по целия свят — било в Естония, било в Африка. Начините да разбереш дали те следят също не са кой знае колко оригинални.

Стигна до ъгъла на къщата и чу приглушени гласове. Мъж и жена. Приклекна зад стария фолксваген на Виноградски, мина приведен четири крачки и внимателно надникна. В сянката на къщата стояха двама. Мъжът беше с тъмни дрехи и почти се сливаше с мрака. Жената обаче се виждаше съвсем ясно. Беше Ингрид — и беше излязла на тайната среща с дълга до глезените бяла нощница. От една страна, това облекло беше прекалено лесно забележимо за нощни разходки. От друга — прекалено леко за март.

Може би точно по тази причина разговорът беше съвсем кратък. Двамата си шепнеха на естонски и Бондар не можа да разбере нищо, но си личеше, че не присъства на любовна среща. Нямаше прегръдки, нямаше целувки. Щом Ингрид свърши да говори, мъжът й каза две-три думи, след което прескочи ниската каменна ограда и изчезна. Ингрид се плъзна към вратата като привидение и влезе. Годеникът й най-вероятно спеше дълбоко. Бондар не би се учудил, ако му е дала приспивателно.

За да не се натъкне на неизвестния зад оградата, Бондар остана зад колата десетина минути. Страшно му се пушеше, но няма по-сигурен начин да се издадеш в мрака от това да запалиш цигара, за да дръпнеш поне два-три пъти, пък било то и в шепи. Бондар нетърпеливо поглеждаше стрелките на часовника си и се опитваше да си припомни околността. Сътрудниците на естонската служба за сигурност — за по-просто каповците — би трябвало да контролират и трите подхода към къщата, за да не позволят Виноградски да бъде изведен незабелязано. Което означаваше, че наблюдателният пост е разположен някъде близо до кръстовището — на стотина метра от къщата.

Най-вероятно тайнственият събеседник на Ингрид вече беше стигнал до приятелчетата си. И сега — максимум щяха да са трима — седеше с тях в някоя спряла на банкета кола. Къде обаче бяха базирани? Отляво, по пътя към морето, нямаше никакви къщи. Градът беше отдясно, но пък до него беше прекалено далече. Бондар си представи водонапорната кула, до която се стигаше право по тесен черен път. Да, ако му възложеха да наблюдава жилището на Виноградски, щеше да си разположи щаба и наблюдателния пункт там. Или поне на пътя.

Погледна си часовника, прескочи оградата, но не тръгна по пътя, а покрай него. Очите му вече бяха свикнали с тъмнината, така че вървеше съвсем тихо. След около половин километър видя стъклено павилионче с надписи на естонски, немски и английски. На паркинга пред него беше спрял двуетажен автобус. Огромните му прозорци светеха.

Бондар се промъкна по-близо и видя зад предното стъкло две флагчета — едното беше американското знаме, а другото, синьо, с кръг петолъчки, на Европейския съюз. Пред отворената врата на автобуса стояха трима младежи по анцузи. Пушеха и си приказваха — на украински — и очевидно не им беше студено. Не беше проблем да се разбере защо: от отворената врата се носеше аромат на кафе и коняк. Което отговаряше и на въпроса защо не са на бара в павилиончето — имаха си всичко, което им трябваше.

След малко младежите се качиха в автобуса, вратата му се затвори със съскане и пътниците останаха в своя мъничък свят: и онези, които дремеха на седалките, и онези, които сънено гледаха телевизорите с поредния безкраен холивудски екшън, и тримата младежи, които бяха изпушили по цигара и сега сядаха при спътниците си. Синьо-черно-белият автобус потегли тежко, но бързо набра скорост и по черния асфалт се замяркаха квадратчетата светлина от прозорците му.

 

 

Други коли не се виждаха. Бондар претича през шосето, заобиколи в широка дъга и тръгна да се връща. Пуловерът не го пазеше кой знае колко от студа и той затича, но после спря, за да не се натъкне на засада.

Засадата беше точно там, където беше предполагал: до черния път, на стотина метра от кръстовището. Бяха завили колата с брезент и тя почти се сливаше с храсталака. Ако се съдеше по големината и формата, беше джип. Дали пък не беше онзи, сребристият, от който бяха насъскали доберманите?

Бондар направи още няколко крачки и спря. Можеше да стои неподвижно часове наред — и отдавна се беше научил как и да клечи така, че да не го заболят краката. Да не говорим, че имаше на разположение хиляди стихове, с които да подслади чакането. Порови се в архивите на паметта си и измъкна части от „Писмо от рая“ — репортаж от отвъдното в известен смисъл.

„Ето, всички се редят — подиграваше се поетът, — щот е много интересно. Раят вече не е ад и се влиза много лесно“. По-нататък не го помнеше точно, но пък си спомни момента, където раят става най-обикновен пазар. Можеше дори да го каже на глас, вярно, но не пред представителки на слабия пол:

Ябълките — на корем,

чак да се продрискаш,

но череши хич — съвсем,

даже да поискаш.

Бондар успя да убие с подобни строфи четирийсет-петдесет минути, но онези в колата изобщо не искаха да се покажат. Зад предното стъкло — не беше завито с брезента — изобщо не светна цигара, да не говорим за запалка. Никой не слезе дори да се изпикае. Както и да го гледаш — трябваше да поразузнае.

— Освен да си поискам черешки — прошепна Бондар, легна по корем на мократа земя и запълзя.

И съжали, че не си беше взел пистолета. Понеже ако някой следеше от джипа, нямаше как да не го забележи. И въпреки това не се отказа от онова, което беше намислил. Предупреден — значи въоръжен.

Стигна до обекта на любопитството си и внимателно повдигна брезента — не какъв да е брезент, а военен, камуфлажен. Колата наистина беше сребриста и наистина беше онзи джип. Бондар долепи ухо до студения метал, усмихна се удовлетворено и запълзя назад. Идиотите в джипа бяха решили да си пуснат поп музика. Много лошо — не се прави засада така. Поезията си е друго — стига да не рецитираш на глас, разбира се.

Обратният път мина без произшествия. Бондар вече се надигаше да се прекатери през оградата, когато някой зад него изсумтя и се хвърли на гърба му.

Една ръка го стисна за гърлото, другата — за долната челюст: и я дръпна нагоре. Непознатият искаше да му счупи врата. Бондар посегна зад главата си с дясната си ръка, напипа тила на нападателя, пръстите му се вмъкнаха под скиорската шапка и стиснаха коса — може би просто влажна, но по-вероятно мазна. Другата му ръка се вкопчи в ухо — при тази хватка беше лявото.

Рязко се наведе и преметна непознатия през гърба си. Чу как далакът му изпуква. Нападателят му понечи да се надигне и дори отвори уста да каже нещо — или да повика помощ, — но Бондар го изрита в адамовата ябълка и той само изхърка и се пльосна по задник. Не се виждаше да има оръжие — нито хладно, нито огнестрелно. Шапката — с цепки за очите — скриваше цялото му лице.

Вместо да му я смъкне или просто да го довърши, Бондар спешно се преобрази в бизнесмена Спицин, отстъпи и възкликна достатъчно високо:

— Помощ! Полиция!

Не можа да докара съвсем треперлив глас, но явно беше достатъчно убедителен, защото непознатият, който допреди миг беше искал да му счупи врата, скочи като ужилен и побягна — първо на четири крака, после и на два.

Вероятно беше същият, който си беше шушукал с Ингрид, но Бондар реши да не го гони, за да провери догадката си. Нощните преследвания не се връзваха с имиджа му на младоженец. От друга страна, никой не можеше да забрани на младоженеца Спицин да си извади цигарите и да запали, така че Бондар го направи.

Дръпна дълбоко и се огледа в тъмното, макар да беше сигурен, че точно сега няма да има нови атаки. Най-вероятно се беше сблъскал с един от агентите, наблюдаващи къщата. Дали непознатият беше знаел кой е? Нямаше отговор на този въпрос. От друга страна — вече биеше вторият звънец. Кога щеше да прозвучи третият и завесата да се вдигне? И какъв щеше да е спектакълът?

Чукна фаса с пръст и той очерта рубинена дъга и изсъска в една локва. Бизнесменът Спицин непохватно се прехвърли през оградата. Капитан Бондар безшумно стъпи в двора и също така безшумно влезе в къщата. Интуицията му подсказваше, че утрешният ден ще е решаващ. За кого обаче?

Реши да не чака отговор свише, съблече се и легна до кротко похъркващата Вера. Заспа толкова бързо, че дори не успя да се обърне към нея, както беше намислил.