Сергей Донской
Умри днес и тук (14)

Глава 14
На кучетата — кучешка смърт

Докато изскачаха от колата, Скандик беше изпреварил Викинг и сега му водеше с цели пет метра. Широките му гърди цепеха въздуха; беше готов на всичко, за да изпълни заповедта на господаря си. Тя беше равнозначна на божия заповед, а бойните му инстинкти удвояваха решителността му. Скандик беше безстрашен, беше безмилостен и свиреп като самия дявол. Същото се отнасяше и за Викинг, който го следваше като устремена сянка.

Приличаха си като две капки вода: изпъкнали овални очи, издължени глави с остри триъгълни уши, зъбати пасти, дълги мускулести шии, вирнати рязани опашки — кучетата от тази порода не махат опашки.

Скандик и Викинг.

С късите си туловища и тънките бързи крака приличаха на гигантски паяци, хукнали по пясъка. Черни, с пясъчножълтеникави хълбоци, кучетата бяха високи по три педи, но сега, литнали над плажа, изглеждаха много по-ниски. Тичаха толкова устремно, че чак се занасяха встрани. Предните им лапи отскачаха максимално напред, задните едва успяваха да опрат в земята, за да ги оттласнат за следващия скок.

Лапите изглеждаха много повече, отколкото всъщност бяха, но си бяха точно осем — за двете.

Плюс осемдесет и четири зъба, лъснали от слюнка — също за двете кучета.

И осемдесет и девет килограма общо тегло.

Никакви паяци не бяха, а две живи управляеми торпили с къса твърда козина. Родени убийци. Доберманите Скандик и Викинг. Викинг и Скандик. Кучета с почти човешко, но наистина ограничено съзнание. Доброто — това е да убиеш всеки, когото посочи господарят ти. Лошото — да изпуснеш онзи, когото ти е заповядано да разкъсаш.

Не си хабяха силите да лаят разярено — нали сами по себе си бяха въплъщение на яростта. А и не мислеха да предупреждават или да плашат човека, застанал на ръба на плажа. Мислеха да му прегризат гърлото.

По различно време и в различни страни доберманите са били наричани с различни имена: и „заредени пистолети“, и „дяволски кучета“, и „черна смърт“. Скандик и Викинг отговаряха на всяко от тези определения. Бяха обучени да са винаги нащрек, подозрителни, агресивни, да мразят до смърт всеки, който не мирише като стопанина им, изглежда различно или издава други звуци. Второто задължително изискване към доберманите беше да са безусловно предани и послушни на боговете си. Само те си играеха с тях, само те ги хранеха и дресираха, и ги потупваха одобрително по гърбовете. Скандик и Викинг просто търпяха присъствието на други хора — нищо повече. И щом чуеха командата, и двамата, без да се колебаят и частица от секундата, се хвърляха срещу врага, за да го задържат или да го разкъсат, ако така им се заповяда.

Днес им беше заповядано да направят точно това. Съзнанието им беше замъглено от неистов възторг. Заслепени от яростта си, те не забелязаха една подробност, която би накарала всяко куче, което не е превърнато от стопанина си в четириного оръжие, да се позамисли.

И последният помияр знае, че страхът си има мирис — рязката миризма на адреналина, който човек отделя, когато е изплашен. Освен това кучетата могат да виждат аурата на хората. И когато е виолетово-оранжева, не нападат, дори се отдръпват — може и без да подвиват опашка, но се разкарват възможно по-надалече. Защото човек, около когото блести такова сияние, е опасен. Защото може да убива също като доберман. Защото да влезеш в досег с аурата му е все едно да се натикаш в пращящ огън.

Нито Скандик, нито Викинг не осъзнаха тези неща. Пред тях имаше враг. Нямаха време да душат и да гледат човека, който така или иначе отстъпваше от тях.

Но пък за сметка на това той успя да се ориентира и да се подготви за отбрана. Отказа се от идеята да извади пистолета — реши, че неизвестните в джипа чакат тъкмо това. Да се поддаде на провокацията? Да се разкрие, докато си спасява кожата? А, не, няма, да ви мине номерът, уважаеми господа. Пред вас не е въоръжен служител на ФСС, а най-обикновен турист с идиотско дълго палто. Пред вас е уплашеният бизнесмен Спицин — и отстъпва към морето, все едно ледената вода ще спре доберманите.

Спицин може би би разчитал на това — но не и Бондар: той не мислеше да бяга. Посрещна скочилия върху него Скандик с мощен удар с двете си ръце — отляво надясно и от горе надолу.

Доберманът отлетя встрани, описа дъга във въздуха и пльосна в морето. Устата, готова да впие зъби в гръкляна на жертвата, се нагълта с горчиво-солена вода, водата нахлу и в ноздрите, в ушите и в кървясалите очи. Студената вана не охлади плама на Скандик, но го стресна — дотолкова, че не можа да съобрази къде е, какво да прави сега и — най-важното — къде се е дянал коварният враг.

Докато Скандик цапаше във вълните, Бондар беше атакуван от второто куче — то също полетя към него във въздуха. Точно това беше моментът, когато омразното му палто поне свърши добра работа. Зъбите на кучето се впиха в дебелия плат, но не успяха да го пробият. Бондар сграбчи с две ръце тясната муцуна на добермана, приведе се, надигна се — и го извъртя наопаки. Разперените лапи на Викинг задраха безпомощно небето, вратните му прешлени изпукаха под тежестта на четирийсеткилограмовото му тяло. За миг превърнал се от служебно куче в торба кости, Викинг усети как го тряскат на пясъка — тряс! — и изпита такава ужасна болка, че заскимтя като малко кученце.

И докато все още помръдваше на пясъка и се чудеше защо лапите му отказват да го слушат, дойде редът на вече изкъпалия се Скандик. Бондар не му позволи да изскочи на брега — хвърли се върху него, затисна го с цялата си тежест към дъното и вкопчи пръсти в жилестия му врат. Лапите отчаяно деряха мокрото палто, водата кипна. Бондар приложи всички усилия мъчителната процедура да свърши възможно по-бързо.

Някъде към двайсетата секунда Скандик омекна. Бондар изчака още малко, после се надигна — слушаше някак отстрани как водата се отцежда от дрехите му и шушне във вълните. Доберманът със счупения врат се търкаляше механично от една страна на друга и квичеше на възбог. Без да откъсва очи от джипа с тъмните стъкла, Бондар пристъпи към кучето, издебна подходящ момент и му смаза гърлото с пета. Джипът бавно потегли, обърна, подрусна се и се скри зад дюната, иззад която беше излязъл.

Бондар погледна мъртвия доберман, бръкна машинално за цигарите си, извади ги — бяха мокри, — смачка ги и ги хвърли на пясъка. Пръстите му все още потрепваха, сърцето му още не се беше успокоило, но мислите му постепенно се подреждаха в логична последователност.

Първо, хората (или човекът) в сребристия джип не се бяха показали. Не се бяха приближили с колата, за да го застрелят. Бяха спрели почти на половин километър и бяха насъскали кучетата. С каква цел? Едва ли бяха смятали, че кучетата ще го убият. Което водеше до две заключения. Неизвестните или бяха искали просто да го уплашат, или пък да го извадят от строя.

Което пък означаваше — мислеше той, докато гледаше смачканата кутия „Монте Карло“ — че Ингрид нарочно се беше разкарала от плажа, за да не попречи на замисъла на тия типове. Тоест — беше му заложила капан. Да, така излизаше. Не току-така се беше усукала около професора и му обещаваше райски живот в Щатите. Някой я беше пратил. Ще рече — Бондар и Вера имаха конкуренти, настроени, за щастие, не прекалено решително. Засега се задоволяваха с половинчати мерки — но какво щеше да последва?

Не беше трудно да разгадае какво ще направи Ингрид. За да остане извън подозрение, тя щеше да се върне на плажа с тъпата бутилка шампанско. И ако я предупредяха по мобилния телефон за неуспешната атака на кучетата, щеше да се престори, че не е станало нищо. Ако пък не я предупредяха, сигурно вече тренираше трагичните ахкания над изпохапания Бондар.

 

 

Ставаше студено. Вятърът държеше да се завре в яката му, обикаляше из мокрите ръкави, долепваше ледените крачоли до краката му. За да се постопли, Бондар тръгна покрай брега и замърмори:

— Кого ли да молим за ласка, щом и сами се терзаем… Кой гледа жестоко през маската…

Често се разтоварваше по този начин, да не говорим, че така проверяваше и паметта си. Не че обичаше поезията, но един път му се беше наложило да дебне в засада десет дни — само с една стихосбирка подръка. И я изчете от кора до кора, а целия следващ месец си я повтаря, докато лежеше в болницата с прострелян дроб. От известна гледна точка съжаляваше, че беше попаднал на стихосбирка вместо на някаква полезна книга. Ако беше разполагал с речник или разговорник, щеше да знае още един език. Понеже стихотворенията нямат никаква практическа стойност. Можеш да си ги повтаряш от тъмно до тъмно, но от това светът не става по-добър.

Вишневото ауди излезе от боровете и наруши вече досадното му уединение. На Бондар му се искаше колкото се може по-скоро да се вмъкне в топлото купе, но реши да остане на мястото си. Интересно как щеше да реагира Ингрид на трупа на кучето… И изобщо — щеше ли да успее да се направи, че не е станало нищо? Не мислеше да й облекчава задачата. Схватката с доберманите и къпането в ледената вода го бяха изнервили и беше кисел.

— Ах — възкликна Ингрид и притисна шампанското към гърдите си. — Какво е това?

— Кое? — попита Бондар и огледа плажа.

— Кучето! — Тя посочи с пръст. — Това… това куче.

Очите й се стрелнаха към дюните. Бондар й махна да дойде при него.

— Не се плашете. Не хапе. В смисъл — вече.

— Бедното — откликна Ингрид, без да помръдва. — Кой го уби?

— Позволете и аз да задам един въпрос. Традиция ли е в Естония да си насъскаш кучето срещу невинни туристи?

— Никога не сме го правили — успя да отвърне Ингрид.

Щрак! — и мозъкът на Бондар автоматично фиксира това „сме“. Къде се беше дянал Кливланд, Охайо?

— Е, значи полагате началото — каза той, докато бавно се приближаваше към нея. — На една мила естонска традиция имам предвид. Лов на хора, така да се каже.

— О, не може да са ги насъскали нарочно — възрази Ингрид и отстъпи. — Станало е някакво недоразумение. Просто случайност.

Щрак! — Бондар реагира и на „ги“. На пясъка все пак имаше само едно куче — другото беше под вълните.

— Да бе, случайност! — възкликна той и бързо пристъпи към нея. Тя пък също така бързо отстъпи, спъна се в някакъв побелял от сол плавей, тупна по задник на пясъка, облещи се и викна:

— Нищо общо нямам с това! Не бях тук! Какво съм виновна, че някой си е изкарал кучетата на разходка и са се нахвърлили върху вас?

— Изкарал? Не ги ли е просто извел?

— Де да знам! Каква разлика има?

— Има. — Бондар се усмихна сухо. — Огромна разлика. Доберманите ги докараха специално — с кола. Та да могат да изчезнат също така бързо.

Ингрид отмахна един кичур от челото си и поклати глава.

— Уверявам ви, това е просто нещастна случайност. В Пярну всички имат коли, кучета също.

— Приемам. Но защо стопанинът им изобщо не им викна да спрат?

— Сигурно се е уплашил и е избягал — все така бързо обясни Ингрид. — Нали ако ви ухапят, ще го глобят. Дори може да лежи и в затвора.

— Очаква го нещо по-лошо. Среща с мен.

— Ама защо ме гледате така? — почти истерично викна Ингрид. — Аз бях в магазина. Ето ви го шампанското!

Бондар взе шишето и го хвърли небрежно на пясъка. След това се наведе, хвана Ингрид за ръцете и я изправи.

— Ще настинете. Пясъкът е влажен. И студен.

— Господи — възкликна тя, все едно го виждаше чак сега. — Ама вие сте целият мокър! Да се прибираме. Ще ви направя чай, ще се преоблечете, ще ви изсуша дрехите и…

В гласа й звучеше явно облекчение — очевидно беше очаквала два-три заслужени шамара. Бондар обаче се прояви като въплъщение на галантността.

— Ами разходката по вълнолома? И шампанското — като гледам, вече достатъчно се е изстудило.

— Друг път. — Ингрид тръсна сламената си коса. — За днес приключенията ми стигат.

— Но аз чакам откровеност — напомни й Бондар. — Освен това не сме си пожелали нищо. На края на вълнолома. Двамата.

— Не-не. Не днес.

— Добре, утре тогава. Моля ви да ми бъдете гид в Талин.

— Сергей Николаевич ще… — нерешително почна Ингрид, но Бондар забеляза пламъчетата, които блеснаха в очите й.

— Ще кажете, че отивате в американското посолство — посъветва я той. — Това е съвсем естествено.

— Естествено? С почти непознат млад мъж?

— На попечение на професора ще остане очарователната съпруга на споменатия млад мъж — безметежно отвърна Бондар. — Много свястна жена впрочем.

— Добре, убедихте ме. — Ингрид махна с ръка и се наведе да вземе бутилката.

— Да я счупим за късмет, а? — предложи Бондар.

— Вие да не сте луд?! — Ингрид чак се задъха от възмущение. — Шампанското е скъпо.

— Колко трябва да ви дам?

Ингрид се поколеба — не беше ясно мръщи ли се, или се усмихва криво като скъперничка, изпитала внезапен порив на щедрост.

— Нищо. Обаче плащате обяда в Талин.

— И бензина — увери я Бондар. И си помисли, че го чакат и други непредвидени разходи. На първо място — да купи машинно масло, за да смаже валтера, който се беше измокрил, докато той давеше кучето. Нещо му подсказваше, че по тия курорти няма да мине без стрелба.