Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (8) (Един роман на обратно със снимки от автора)

29.
Неделя, 13:40

30 минути по-рано

Франк Уолш стоеше в малката кухня в апартамента си в Гринич Вилидж и мислеше за убийството тази сутрин.

Не беше лесно.

С нож никога не беше.

Проблемът бе в това, че не можеш да намушкаш някого смъртоносно. Трябва да го режеш, да се целиш във врата, в краката — бедрените артерии. В слабините също беше добре. Но ако само го мушкаш? Ще ти отнеме цяла вечност.

На всичкото отгоре, ако човекът, с когото се бориш, умее да се защитава — както жертвата от тази сутрин — трябва да си нащрек, да действаш, да си бърз и да импровизираш; в схватките с нож всяка секунда е от значение.

Масивен — добре де, дундест — Франк свали гръцкото си рибарско кепе и почеса главата си под рошавата червена коса, докато стоеше пред отворената врата на шкафа. С лявата си ръка разсеяно пощипна една гънка от корема си. Реши, че не му се яде чипс.

Продължи да обмисля менюто си, но все се разсейваше.

Мислеше си за Габи. Както често му се случваше.

После мислите му, съзнателните му мисли, се върнаха към схватката тази сутрин. Спомни си животинската настървеност, чистото удоволствие — родено някъде, както вероятно би казал някой психолог, от желанието за отмъщение след целия тормоз, който бе изтърпял от уличните побойници като тийнейджър. Изпита също гордост от умението си да си служи с ножа.

Искаше му се да разкаже на Габи за битката, макар да знаеше, че е по-добре да премълчи някои неща. Усети приятно гъделичкане в корема, когато си я представи, и си помисли за подаръка, който току-що бе получил. Запита се с какво ли с облечена в момента.

Отново насочи вниманието си към храната. Кухнята бе най-важното помещение в апартамента му. Шкафовете бяха бели и дръжките имаха истински блокиращи механизми, сякаш стаята бе бордова кухня на кораб, който редовно плава в бурно море. Ако вратичките не бяха заключени, бисквити, консерви тон, макарони и кашкавал, щяха да изпопадат по пода от вълните.

Чипс? Или не чипс?

Не чипс, реши той. И продължи да зяпа.

Вдиша и надуши миризма на развалено. Не храна. А какво? Огледа се. Забеляза старата напукана маса, подпряна с нагъната хартийка под единия крак. Шапката му беше отгоре. Дали шапката се беше вмирисала? Той я подуши. Да, точно тя.

Дали гръцките рибари наистина носят гръцки рибарски кепета? — запита се.

Май трябваше да я изпере. Но дали така нямаше да отмие късмета си? В схватката тази сутрин беше с нея. Пъхна я в найлонов плик да стои там, докато реши.

Върна се при шкафовете от „Титаник“ и хладилника. Нямаше да яде чипс, но не смяташе да се мъчи с онази гадост с целината. Целината е зло.

Ябълка.

Франк взе един лъскав червен лаптоп и пликче „Рафълс“ и се върна на претрупаното си бюро, сместено в ъгъла на спалнята. Точно когато седна на плюшеното кресло, си помисли: „По дяволите. Забравих пиенето. Пиенето.“ Върна се в кухнята и взе една диетична кола от стола до масата, покрита със списания и книги.

Погледна подаръка, който му бе изпратила Габи. Сърцето му потрепна. Леле, чувстваше се на седмото небе от щастие.

Габи…

„Колко ли сме свалили?“ — запита се. Пак пощипна корема си. Три килограма за последния месец — ако се претегли, след като се изпикае.

Започна да дъвче, отпи; искаше му се колата да беше студена. Трябваше да я сложи в хладилника. „Защо забравям такива неща?“ Франк Уолш знаеше, че има трудности да се съсредоточава, но също така се гордееше, че за сметка на този недостатък има други дарби.

Например да си служи с нож.

Погледна колекцията си от режещи инструменти, която заемаше две полици.

Кога щеше да пристигне закривеният кукри? Замисли се за красивото острие — на снимката в „И-бей“ се виждаше класически нож на непалската армия.

Върна се към действителността.

„Всички проклети бележници със залепващи се листчета, които купувам. Трябва да ги използвам по предназначение, не само да подпирам краката на масата.“

Да напише: „Сложи кока-колата в хладилника“.

Толкова ли беше трудно?

Пак се замисли за чипса. „Не бързай. Запиши си и това. Не лапвай ново парче, докато не си сдъвкал и глътнал предишното.“ Забеляза, че ко̀лата — понеже беше прекалено топла — бе опръскала монитора „Самсунг“, когато е отварял кутията. Избърса стъклото с една стара фланелка, ароматизирана „Уинекс“, която държеше до компютъра. Скоро щеше да се наложи да я изпере. И тя се беше вмирисала като гръцката рибарска шапка.

„Запиши си.“

Щеше да го запише.

Франк го записа. Отново се загледа в компютъра. Не можеше да спре да мисли за схватката с ножа.

О, колко беше красиво. Хореография. Танц. Красота.

Как замахна с ножа надолу, но жертвата парира удара и го спря на средата — което Франк очакваше.

Той се завъртя назад и бързо преряза с острието гърлото на мъжа.

Бликна кръв, запръска, шурна към небето.

Бързо — в такива случаи не трябва да се колебаеш — Франк скочи от другата страна и отново заби ножа отдясно в гърлото на жертвата.

Умиращите очи се втренчиха в него неподвижно за момент. После бавно се затвориха, а локвата кръв се увеличаваше.

„Чакай — помисли си Франк Уолш. — Това телефонът ли беше?“ Грабна го.

Не.

Надяваше се Габи да се обади.

Е, той беше сигурен, че ще се обади. Искаше обаче да е сега. В този момент. Втренчи се в телефона, призоваваше го да звънне. Но той не звънна.

Замисли се за идния вторник.

Реши малко да си пофантазира: Портиерът, Артър, ще позвъни по домофона и ще съобщи:

— Една жена иска да ви види. Казва се Габриела.

Франк Уолш ще каже:

— Пусни я да влезе.

Ще я чака по черни дънки и черна фланелка — с най-хубавите си дрехи, с които изглеждаше по-слаб — с измити зъби и напръскан с дезодорант. Рибарската му шапка ще е добре затворена в найлоновия плик, ако не я е изпрал преди това — което вероятно нямаше да стане.

Ще извади подаръка, който току-що получи от нея.

Тя ще обърне красивите си проницателни очи към него. И те ще проблеснат весело и игриво.

— Никога не съм виждала спалнята ти, Франк.

Той погледна бележката, която бе получил с подаръка:

„Скъпи Франк, Мисля за теб…“

Леле…

Сетне той редактира фантазията си. В новата версия — малко по-рискована — двамата седяха на дивана с притиснати колене и гледаха стар филм по кабелната, вместо да отидат на филмовия фестивал. Подаръкът — помисли си той, като поглаждаше кутията — също щеше да изиграе роля в тази фантазия. Централна роля.

Разбира се, Франк щеше да избере някой черен филм. Може би „Асфалтовата джунгла“. Или „Криминале“. Щеше да бъде като в танца на Траволта с Ума Търман. Той обожаваше този филм (макар че винаги се чудеше: Ако Траволта бе толкова гениален наемен убиец, защо остави автомата вън от банята, та Брус Уилис да го намери, когато отива до тоалетната?).

Можеха да гледат „Глутница кучета“ или „Гадни копелета“.

По дяволите, щяха да гледат всичко, което Габи поиска.

Щяха да си приказват, да се чукат. Той си я представи как стене от удоволствие, може би от малко болка.

И после щяха пак да си говорят. Тя щеше да научи всичко за него, щеше да научи кой е истинският Франклин Уолш.

Той се отпусна на разкривеното легло и й изпрати съобщение. Благодари й за подаръка и после — не се сдържа — описа плановете си за срещата им идния вторник. Включи и няколко предложения какви дрехи да облече.

Всичките — избрани с вкус, мислеше си.

После отново си спомни в детайли схватката с ножа. Веднъж, два пъти, пак и пак. Кръвта, писъците, гърчещото се тяло.

Най-вече кръвта.