Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (31) (Един роман на обратно със снимки от автора)

6.
Петък, 18:30

3 часа и 30 минути по-рано

Моторницата „Акуарива Супер“ пореше решително водите на сумрачния Нюйоркски залив. Даниел Риърдън стоеше на носа.

— С каква скорост се движим? — изкрещя Габриела, за да надвика сексапилното ръмжене на двигателя, вятъра, вълните.

— Около четирийсет.

— Възела в час?

— Недей да казваш това на никого — провикна се той. — Възлите включват мили и часове. Четирийсет възела са около четирийсет и пет мили в час.

Тя кимна. Усмихна се:

— Имам чувството, че е повече.

— Тогава сигурно ще ти хареса лодката, която имам в Кънектикът. Тя развива седемдесет.

Габриела не попита дали възли или мили. При такава скорост сигурно нямаше значение.

В предницата на красивата италианска моторница нямаше пътническа седалка — само U-образна кожена пейка, обхващаща задната част на кабината. Можеше да се намести до Даниел на капитанската седалка, но предпочете да застане права зад него, хваната за облегалката, с глава близо до ухото му.

Десетметровият плавателен съд с черен корпус и елегантна дървена палуба пореше с лекота хладните вълни. Водната повърхност беше като тъмно ленено платно, а безоблачното небе над Ню Джърси искреше оранжево като лава от залязващото слънце. Само димът от два далечни комина се очертаваше на този фон като удивителни знаци.

Гледката бе като снимка, чакаща да бъде заснета — но не от Габриела. Тя се занимаваше главно с черно-бяла фотография, а тази сцена беше само цвят без съдържание. Този вид красота не я интересуваше.

Габриела отново насочи вниманието си към Даниел. Беше отличен капитан. Предвиждаше дрейфа и силата на всяка вълна, сякаш бяха противникови играчи на спортен мач. Понякога се блъскаше в тях, понякога плавно се издигаше върху гребена и използваше водната маса за ускоряване на лодката напред.

Начинът, по който боравеше с руля и хромираните контролни уреди, й се струваше секси; а като гледаше ръцете му, здраво стиснали кормилото, леката му усмивка и напълно съсредоточеното му изражение, отново чувстваше онова леко гъделичкане. Сините му очи бяха втренчени във водата като на лъв, дебнещ плячката си.

Габриела се наведе по-близо и усети, въпреки афтършейва, аромата на косата, на кожата му.

— Какво мислиш? — попита той.

— Качвала съм се на лодка с гребла в езерото на Сентрал Парк. Нямам база за сравнение.

Думите й можеха да бъдат приети като флирт. Той не отговори. Габриела се запита как я кара да се чувства това.

Тя продължи, като извика на ухото му:

— Но това, което се вижда на повърхността… така да се каже…

Той се засмя.

— … е невероятно!

Даниел намали и продължиха по-бавно. Сега можеха да говорят, без да крещят. Той я погледна виновно и каза:

— Съжалявам, че трябва да ти разваля настроението, но нямам много време. Наистина имам нужда от помощта ти.

Имаше предвид затрудненията, които бе споменал по-рано.

Кимна към дебелата папка на пода между двамата.

— Трябва да използваш Принстънската формула — отговори уверено тя.

— Принстънска ли?

— Виж на страница трийсет и осем. Това е отговорът.

Той закрепи папката в скута си и разлисти. Спря на една страница и се вгледа в написаното.

— Сигурна ли си? „Принстън“?

— Нямам абсолютно никакво съмнение.

— Доста е рисковано, не мислиш ли?

— Точно затова го предлагам.

Той явно се колебаеше.

— Но както решиш — добави тя.

— Не, не. — Даниел се огледа. — Добре, ще го направя. — Засмя се. — „Принстънското решение“. Ти си моят спасителен пояс!

Тя примигна смутено:

— Може ли да използваш друго сравнение? Тъй де, имайки предвид, че сме по средата на Нюйоркския залив и точно в момента се носим право към онзи огромен кораб отпред.

Той погледна.

— На цяла миля е — успокои я. — Което ми напомня, че забравих да попитам. Можеш ли да плуваш?

— Толкова ли лош моряк си?

— Не, просто ако не можеш, ще ти дам ЛСС.

— Лъ… какво?

— Лично спасително средство. Или с други думи — спасителен пояс.

— Мога да плувам.

— Дръж се здраво.

Той погледна, за да се увери, че се е хванала добре, и насочи моторницата към една внушителна вълна. Заби се фронтално в нея. Лодката почти излетя и се стовари във водата от другата страна на гребена. Ситни капчици опръскаха лицата им.

— Ела.

Даниел бръкна в джобчето на ризата си и извади бяла копринена кърпичка.

— Нося я само с декоративна цел — уточни с усмивка.

Габриела се наведе и той избърса солената вода от челото и страните й; после — от своите.

Обърна лодката успоредно на Манхатън. Пред тях се разкри невероятната гледка на пробуждащите се светлини на града, ставащи все по-ярки с всяка минута. В сгъстяващия се мрак на Габриела й стана студено. Потрепери и се уви по-плътно с черно-бялото си карирано сако.

Даниел погледна часовника си. Беше 19:40.

— Още ли си навита за вечеря?

— О, между другото, не страдам от морска болест.

Той се намръщи:

— Ох… трябваше и това да попитам.

— Щях да ти кажа и без да ме питаш. А в отговор на последния ти въпрос: да, умирам от глад. И скоро трябва да се прибираме. Вечерите, когато Сара не е при мен, винаги й се обаждам, преди да си легне. Никога не пропускам.

— И аз се опитвам същото с момчетата.

Даниел насочи лодката на юг по река Хъдсън, после отново я върна в залива. Увеличи скоростта. Погледна Габриела и се усмихна дяволито:

— Още петнайсет минути?

— Добре.

Той зави надясно и доближи товарния кораб, който бе видяла по-рано. Той пухтеше с добра скорост към протока Верацано.

— Боже, огромен е.

— Този е „Постпанамакс“. Означава, че не може да мине през Панамския канал.

— Колко е висок? — поинтересува се тя, съзерцавайки масивния корпус, червен и грапав, натоварен с контейнери с всякакви цветове.

— Не знам. Десет етажа може би. Или повече. Корабите се класифицират според дължината и широчината, не според височината. Този сигурно е триста метра дълъг и шейсет широк.

Габриела се засмя:

— Прекрасен е. И в същото време много грозен. — Почука по контролното табло. — Твоята лодка как се казва? Не погледнах отзад.

— „Лодка“.

Вятърът задуха по-силно. Тя извика:

— Да, лодката. Как се казва?

— „Лодка“. Това е името й.

— Това ли успя да измислиш?

— Така исках да я кръстя.

— Името „Лодка“ не беше ли заето?

— При нас няма запазени марки. Но не, не съм виждал някоя да се казва „Лодка“. Хората обикновено проявяват повече въображение. Виждал съм „Навирения нос“, „Морското кръщение на Чарли“, „ОК-еан“.

Тя изпухтя.

— Дръж се здраво. Идва едно чудовище.

Срещу тях се зададоха внушителни маси вода.

Габриела застана на колене, хвана се още по-здраво. Ръцете й се допираха до раменете му. Стори й се, че той се облегна по-силно върху ръцете й. Даниел изправи моторницата и умело овладя мотора и руля, за да посрещне първата вълна.

„Лодка“ се сблъска с вълната и жената остана без въздух при удара.

Последваха още десетина стълкновения, всяко — по-слабо от предишното.

Лодката се успокои и продължи леко да се полюшва.

— Виж! — каза Даниел с тон на възхищение, граничещо със страхопочитание.

Ако китайското морско чудовище беше внушително, корабът, който видяха на стотина метра напред, бе потресаващ.

— Този е колкото цял град! — възкликна Габриела. — Какъв е?

— Това е VLCC. Или с други думи, танкер. Виждаш ли колко високо стърчи над водата? В момента е само на баласт — не носи нефт. Разтоварил е в Джърси.

— Към Панамския канал ли отива?

— Той също няма да мине. Сигурно отива към Средиземно море или ще заобиколи от юг чак през нос Хорн.

— „Титаник“.

Той се засмя.

— „Титаник“ е бил наполовина по-малък — обясни, като кимна към супертанкера.

— С каква скорост се движи?

— Дори натоварен може да развие осемнайсет възела. Празен — сигурно двайсет и пет. Ако бях сам, щях да се състезавам с него до онзи буй.

— Защо?

Сви рамене:

— Защото е забавно.

— Не, имах предвид защо ако беше сам. — Тя се поколеба за момент, после добави: — Хайде. Давай.

— Да се състезавам ли?

— Ами да.

— Не знам.

— Трябва да ми се отблагодариш по някакъв начин за Принстънското решение, забрави ли? Длъжник си ми.

Даниел насочи моторницата към буя и дръпна дросела назад, сякаш даваше преднина на танкера, който сигурно надвишаваше „Лодка“ със сто хиляди тона. Зад моторницата забълбукаха мехури, вятърът засъска, а отзад чайките кряскаха, сякаш се молеха за храна.

— Готова ли си?

— Давай! — изкрещя тя.

Даниел натисна дроселите напред и „Лодка“ направо подскочи; острият й нос се вдигна високо и те се понесоха шеметно към буя.

„Лодка“ и масивният танкер се движеха по пресичащи се под четирийсет и пет градуса курсове. С всяка изминала секунда той ставаше по-голям и по-тъмен с приближаването им. Скоро танкерът заприлича на създание от отвъдното, видим единствено като силует, навигационни светлини и тук-там някой прозорец като кехлибарена точка. Необуздаема стихия, която поглъщаше цялото небе и все още растеше, растеше.

— Ще минем съвсем близо — изкрещя той.

Двамата погледнаха танкера отдясно, после — буя пред тях, който беше на около триста метра.

После — двеста.

Сто…

— Близо! — отново изкрещя Даниел. — Ще се разминем много близо. Мога да спра. Искаш ли да спра?

С разтуптяно сърце, като някакъв примитивен ритъм, възбудена от скоростта, от заплашителната близост на грамадния плавателен съд, от присъствието на мъжа на сантиметри от нея, Габриела се наведе, допря глава до неговата и прошепна:

— Победи. Искам да победиш.