Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (16) (Един роман на обратно със снимки от автора)

21.
Неделя, 8:30

1 час по-рано

Имаше чувството, че някой го наблюдава.

Франк Уолш отиваше към апартамента си в Уест Вилидж, когато един мъж — около четирийсетте, едър, с къдрава руса коса, стърчаща изпод бейзболната му шапка, и тъмно яке — привлече вниманието му. Мъжът беше на отсрещния тротоар на Хъдсън стрийт и вървеше в неговата посока. В начина му на ходене обаче имаше нещо странно. Всеки друг би гледал в краката си, пред себе си или витрините отляво. Този тип обаче доста често поглеждаше рехавия неделен трафик. Сякаш се боеше, че някоя кола го слели.

Защо? От ченгетата или от обирджии? От убиец?

Или господинът с тъмното яке усилено избягваше да поглежда собствената си мишена — самия Франклин Уолш?

Двайсет и една годишният Уолш умееше да дебне, да се бие, да атакува. Да оцелява.

Надушваше кръвта.

Интуицията му подсказваше, че този тип е опасен.

Погледна бързо към него, но другият мъж явно го очакваше, защото веднага отмести очи. Франк зърна само кръглото лице и тази смахната коса — ситни руси къдрици, лъскави. Това обаче беше Вилидж и странностите бяха в реда на нещата.

В следващия момент господинът с тъмното яке спря пред една витрина и наклони глава на една страна, сякаш много се интересуваше от изложените стоки. Може би все пак беше обикновен минувач. Франк си каза да престане с параноята. Освен това той умееше да се грижи за себе си. Чувстваше тежестта на ножа в джоба си. Потупа го за увереност.

Скоро мислите му постепенно се изместиха от мъжа с тъмното яке. Дори от това, което предстоеше в близкия половин час — схватката с ножове, за която от няколко дни не спираше да мисли.

И се насочиха към… какво друго? По дяволите! Посещението при майка му през уикенда. Тя го прехрани. Накара го да я заведе да пазарува в най-претъпкания мол в Лонг Айлънд. И, разбира се, почти нямаше за какво да си говорят — никога нямаше — въпреки че жената поне пет-шест пъти засегна темата за сватбата на сестра му.

Част от темата включваше факта, че на Барбара и съпруга й щяло „сигурно да им се роди детенце до една-две години“.

С това неволно го накара да си представи как сестра му прави секс, което му уби апетита на цялата вечеря, или поне до десерта.

— Броби и Стив искат четири. В идеалния случай, през година.

Какво искаше да каже майка му? Дали очакваше Франк да размаха вълшебния жезъл (хъм… лош избор на дума) и пуф, да се пръкне отнякъде жена, която ще ражда деца? По дяволите, не разбираше ли, че той прави всичко, което е по силите му? Неговият живот не беше като на другите хора. Кой например можеше да разбере манията му?

Ножовете, боят, кръвта…

Имаше и още нещо — взискателността. При тази професия Франк не се срещаше с много жени.

Освен това той харесваше една конкретна жена.

Ох, Габриела…

Вторник, да!

Гласът й и тази усмивка.

Франк крачеше бързо от гара „Пен“ към Медисън Скуеър Гардън. Беше доста добра разходка, при която с гаранция щеше да изгори поне сто калории, особено в есенната прохлада. Той нарочно бе съблякъл якето си, за да свали повече мазнини, да изгори повече енергия в студа — въпреки че не харесваше да гледа закръгленото си тяло във витрините, покрай които минаваше. Не трябваше да слага тази фланелка. Прекалено прилепваше по тялото, разкриваше твърде много.

„Ами не гледай“ — каза си.

Обаче пак гледаше.

Въпреки това не облече якето. В студено време организмът изгаря с петдесет процента повече калории, отколкото на топло. На Северния полюс човек може да яде каквото поиска и пак ще отслабне. Той бе проучил. По шест хиляди калории на ден. Трябваше да поживее една година там.

Франк отново се огледа и забеляза, че типът с тъмното яке е минал на неговия тротоар и се движи с неговата скорост.

Дебнене, нападение, убийство…

Не, сигурно беше параноя.

„Защо ще се интересува от мен? — помисли си. — И дори аз да съм целта му, как ме откри тук, на улицата, на идване от «Пен»?“

Но, разбира се, Франк Уолш познаваше добре компютрите — и добрите, и лошите им страни. Знаеше за засичането на телефони и минирането на данни. Тази сутрин бе купил билета си до града с кредитна карта. Телефонира на майка си и й каза, че се е качил във влака. Ако някой е искал, би могъл да разбере на кой влак се е качил Франк, кога пристига на гарата, дори как изглежда — от снимката в Департамента за моторните превозни средства (дори там да беше с петнайсетина килограма по-слаб).

Зави по своята улица във Вилидж и хвърли поглед назад, като стискаше ножа в джоба си.

Къдравият тип го нямаше.

Франк продължи към осеметажния блок, в който живееше. Когато стигна до входа, бързо се шмугна вътре, като отново се огледа, но тихата, оградена с дървета уличка бе пуста.

Влезе във фоайето и най-сетне се успокои.

— Здравей, Артър.

Портиерът беше стар; когато ходеше, тътреше краката си, и миришеше на „Олд Спайс“.

— Има колет за вас, господин Уолш.

— От „Федекс“ ли?

Франк очакваше да получи ножа, кукрито. Тия непалци бяха доста по-опасни, отколкото си мислеха повечето хора.

Кротки шерпи, дрън-дрън.

— Не, донесоха го на ръка. Някакъв латино го остави вчера.

Беше найлонова торбичка, съдържаща нещо правоъгълно и тежко, Франк я взе.

— Благодаря.

Не мислеше да дава бакшиш на портиера. Беше достатъчно щедър около Коледа. Когато погледна в плика обаче, сърцето му се разтуптя весело. Той прочете бележката, съпътстваща пакета, и се засмя.

Даде на Артър пет долара.

Старецът ги взе, без да каже нищо, но вдигна ръка, което Франк реши да приеме като благодарност.

Той отключи вратата на апартамента си и влезе. Хвърли якето си на креслото пред големия телевизор.

Тристайното жилище бе тъмно и безумно претъпкано с всякакви вещи, но уютно — понякога потискащо, в зависимост от настроението му. В кухненския бокс имаше газов котлон и фурна, достатъчно голяма за приготвянето на вечеря за един-двама души. Микровълновата беше на масата, където делеше мястото с купчини книги и списания. В миналото обаче в това славно средище на бохемското изкуство са се писали стихове, рисували са се картини, пушело се е трева, правело се е секс с колкото жени можеш и се е пиело до припадък; готвенето е било второстепенно, ако не и напълно излишно.

Франк отиде до прозореца и погледна към „Уестбет“, известното артистично средище. Виждаше прозореца на стаята, в която Даян Арбъс преряза вените си през 1971 година.

Поне така му каза агентът на недвижими имоти, виждайки поредния балък. Сякаш фактът, че ще вижда мястото, където някаква смахната фотографка е сложила край на живота си, правеше апартамента по-привлекателен за живеене.

Франк премести погледа си и огледа улицата за тъмни якета.

Не видя нито един убиец от „Матрицата“ с мазна, къдрава руса коса. Той дръпна завесата.

Върна се при пратката, която току-що бе получил, и изпълнен с радост, извади тъмнозелената кутия от шампанско „Дом Периньон“.

Взе бележката:

Скъпи Франк. Мисля си за теб. Скоро ще се видим! Нямам търпение да дойде вторник. Ще ти се обадя!

Целувки, Габриела

Той се почувства, сякаш е изтеглил печеливш билет от лотарията за милион долара. От удоволствие се засмя с глас.

Шампанско! И не някоя евтина марка.

Представи си тънката талия на Габи; стегнатите й, сферични гърди; гъстата кестенява коса, която тя през повечето време носеше събрана или вързана на опашка. Понякога обаче я пускаше и това страшно му харесваше.

Боже, колко беше красива!

Той си я спомни с жълтия бански, когато се печеше в Сентрал Парк. Спомни си белега, който видя на корема й. Чудеше се дали е от цезарово сечение или от инцидент.

Замисли се как би могъл да разбере.

Тъпо беше да я пита.

Срещата на кафе в петък бе минала чудесно. Франк явно премина успешно някакво изпитание, защото виж това! Той отново погледна зелената кутия. Отново прочете бележката. И още веднъж.

Леле, „Дом Периньон“. Написа марката в „Гугъл“.

Мамка му! Сто и петдесет долара!

Франк започна да си фантазира за срещата им във вторник. Щеше да почисти апартамента.

Да мине с прахосмукачката. Да ароматизира… той подуши въздуха и усети някаква гадна миризма.

Щеше да смени чаршафите…

Франк погледна часовника си. Е, по-късно щеше да мисли за срещата им. Наближаваше време за схватката.

Време за смърт, време за кръв.

Дланите му се изпотиха.

Франк Уолш отиде в мръсната спалня и изпразни съдържанието на джобовете си в шкафчето: четирийсет и три долара в намачкани банкноти, монети, касови бележки, опаковка от „Неко Уофър“, опаковка от „Кит Кат“ и ножа, който носеше постоянно, петсантиметровото швейцарско ножче с лупа, клечка за зъби и ножичка.

Отвори гардероба. Вътре имаше десетки обувки, един костюм, четири камуфлажни якета и полица за шапки, на която имаше само едно гръцко рибарско кепе. Той го взе и го нахлупи върху рошавата си коса. Седна на един скърцащ стол и включи компютъра, като събу обувките си, без да ги пипа с ръка. Взря се в екрана, увеличи звука с мишката и в стаята се разнесе музика — музика от друго измерение.

На екрана се появи познатата емблема, която му създаваше комфорт — сякаш виждаше табелата за начало на родния си град.

Клановете на Гравиас Майор

Ролевата игра номер едно в света

Франк натисна с мишката върху „Продължи играта“ и събуди аватара си — строен, красив воин, който приличаше на собственика си само по цвета на косата. Насочи героя към оръжейната и избра даратския нож. После изпрати аватара с крилат кон до Проспеския лес, където трябваше да се срещне и да се бие с героя на някакъв младеж от Тайван.

Бяха насрочили този дуел, за да уредят един спор между клановете си, както беше според правилата на играта.

След няколко секунди влезе в Кръга на съдиите, заобиколен от десетки аватари от двата клана. Хората, стоящи зад съществата — с които Франк не се беше срещал лично и дори не бе разговарял — накараха воините и магьосниците си да ръкопляскат, да подскачат и да реват окуражително. Противниковата страна, разбира се, правеше същото — окуражаваше своя воин.

След малко се появи и вражеският аватар — странно същество с пипало за опашка. Огледа бойния ринг и влезе в него.

Франк накара своя аватар да направи същото. Двамата анимирани герои застанаха един срещу друг.

Франк си спомни за момент типа с тъмното яке, но бързо го забрави. Трябваше да победи в този бой с ножове. Накара героя си да приклекне и с насочено напред зловещо острие го придвижи срещу противника, който зае отбранителна позиция и се втренчи във врага със змийските си очи.

Франк симулира крачка настрани, но в следващия миг скочи напред, размахвайки ножа като хеликоптерна перка. Представи си, че защитава Габи от зловещото създание, което иска да я изнасили.

Разхвърча се кръв и от тонколоните „Боуз“, струващи една месечна заплата, се разнесоха злобни писъци.

Той атакува отново.

Дебнене, нападение, убийство…