Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (17) (Един роман на обратно със снимки от автора)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The October List, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Списъкът „Октомври“

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Печатница: Експреспринт ООД

Излязла от печат: 11.04.2014

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-284-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7469

История

  1. — Добавяне

Трета част

20.
Събота, 22:00

kozina.jpg

10 часа и 30 минути по-рано

— Хал, извинявай, че развалям съботната ти вечер.

— Винаги съм готов да ти помогна, Пит.

Двамата мъже се ръкуваха енергично. По съвпадение и двамата носеха златни гривни на дясната китка. Едната — подбрана с вкус; другата — не.

— Е, сядай — каза Питър Карпанков, като махна към един стол от другата страна на красивата, но доста изтъркана антикварна махагонова маса, която използваше за бюро. — Настанявай се. Нещо за пиене? Уиски? Това ли пиеш? Нещо друго?

— Не, благодаря.

Хал Диксън бе леко пълен, костюмът му — поизмачкан, но ризата — идеално изгладена дори в този късен час.

Намираха се на третия, последен етаж на старата сграда на Десето авеню, където се помещаваше фирмата на Карпанков.

Руснакът си наля водка и отпи. Топла. Вдигна вежди и погледна госта си:

— Сигурен ли си, че не искаш нищо?

— Да, наистина, Пит. Тоест прав си, че обичам уиски, но в момента не ми се пие. Ако жена ми надуши, че съм пил алкохол, тежко ми. Мога да пия с нея, но не преди нея. Знаеш как е.

— Ох, жени, жени…

Стройният мъж се изкиска. Толкова много приличаше на Владимир Путин, че Диксън се чудеше дали не е някакъв роднина на руския президент. Нямаше акцент, но понякога човек можеше да си представи, че има.

Откъм ъгъла се чу тихо ръмжене и кучето на Карпанков — чиято порода не беше позната на Диксън — се протегна и мързеливо погледна госта. Не враждебно, но не и приятелски. Отново се просна на възглавничката и изпъшка. Животното сигурно тежеше седемдесет-осемдесет килограма. То впери кафявите си очи в Диксън и продължи да го гледа. Козината му на черни и сиви петна бе настръхнала — може би просто беше твърда.

А може би се готвеше да атакува.

— Добро животинче — с любов отбеляза Карпанков.

— Голямо е.

— Чух, че нещата ти доста са потръгнали. — Руснакът изглеждаше впечатлен. — Този проект за нов мол…

— Е, да — потвърди Диксън, като гледаше домакина си в очите. — Ще ударим келепира, въпреки че нямам никаква представа какво означава този израз.

Карпанков примигна. После се засмя:

— Ха, вярно. Не се бях замислил. „Да удариш келепира“. Какво означава това? Хората ей така си говорят, без да се замислят. Използват всякакви клишета. Направо да ти се додрайфа.

— Да ти се додрайфа.

Гледката от офиса на Карпанков беше към река Хъдсън. Сега, през нощта, водата се виждаше като черна ивица. Това, което сякаш течеше, бяха светлините — жълти, червени, зелени, бели, движещи се бавно на север и юг.

Карпанков отново погледна Диксън, който се опита да издържи колкото може повече погледа му.

Имаше странни зеници, помисли си, когато най-сетне отмести поглед. Не петдесет нюанса сиво. Само два.

— Мисля, че е крайно време да обсъдим онзи проект в Нюарк — каза руснакът. — Сериозно да поговорим.

Радостно предчувствие погъделичка корема на Диксън. Той отговори ентусиазирано:

— Това ще е голям удар, Пит. Осемцифрено число — без никакво усилие. Средно осемцифрено число. Смъмри се мислено: „Успокой се, по дяволите! Превъзбудил си се като тийнейджърка по Джъстин Бийбър.“

— Осемцифрено, да, и ние така изчислихме.

— Хубаво ще се изперете — отбеляза Диксън.

Това беше шега, защото част от проекта включваше сделки с голяма фирма за химическо чистене. Той изгаряше от желание да участва.

Руснакът не даде признак, че е разбрал играта на думи.

Диксън запази непроницаемо изражение — налагаше се, когато преговаряш с хора като Карпанков — но радостта му бе неизмерима. От една година се надяваше руснакът да го включи в някой свой проект, в който и да е. Но Нюарк? Боже! Това беше голям удар. Това беше огромен удар.

— Обаче ще ти поискам една услуга, Хал.

За начинанието в Нюарк Диксън бе готов да му помогне. За всичко. Той се наведе напред и на лицето му се изписа изражение на приятно очакване.

— Всичко, което поискаш.

Подробностите за примамката — или уловката — обаче бяха отложени.

Телефонът на Карпанков иззвъня и той каза учтиво:

— Извинявай.

— Няма проблем.

Диксън погледна кучето и кучето го погледна. Мъжът първи отмести очи.

Вдигна едното си рамо, после — другото, за да нагласи сивото си сако. Беше тясно и от тънък вълнен плат — твърде тънък за студа навън. Беше си дал сметка за това още щом излезе от къщи, но не искаше да се връща за палто. Жена му! Ризата му бе в пастелносиньо, което някои вероятно смятаха за твърде безвкусно. На Диксън не му дремеше. Обичаше да носи ярки ризи, те бяха неговата запазена марка. Вчера розово, днес синьо. Утре щеше да носи жълто. Лимоненожълто. Беше му любимо. И винаги го носеше в неделя.

Руснакът свърши разговора. После, както винаги се случва в разговорите между мъже, настроението му се промени и дойде време за сериозното пазарене. Карпанков събра пръстите си, сякаш е погребал любезностите и е затъпкал пръстта върху гроба им.

— Така, имам една информация.

— Добре.

Карпанков често се изразяваше така. Имал „една информация“.

— Чувал ли си за „Октомврийския списък“?

— Не. Не ми е познат. Какво представлява?

— Не знам точно. Но ето какво ми е известно: това е списък на хора с голямо влияние. Опасни хора. Общо трийсетина, може би повече. Чух, че с някои от тях съм имал общ бизнес в миналото.

— „Октомврийски списък“. Защо се нарича така?

Руснакът сви рамене:

— Никой, с когото говорих за това, не знае. Мистерия. Може да означава, че целият ад ще се отприщи през октомври.

— Идният месец.

— Идният месец. Или може би означава, че нещо важно се е случило миналия октомври и в резултат някой си е направил планове. И така, Хал, аз искам този списък. Имам нужда от него. Но не мога да изпратя никого от хората ми да ми го набави, защото може да се направи връзка с мен. Тези хора, които познавам. А аз не искам да има връзка с мен.

„Защото аз съм дребна риба“ — помисли си Диксън. Това обаче не го притесняваше. Той кимна енергично, като вярно куче. Е, като нормално куче, не като звяра в ъгъла.

— Ето каква е работата — продължи руснакът. — Чух от Хенри… нали знаеш Хенри, моя асистент?

— Да, познавам Хенри. Свестен тип.

— Така е. Та той е чул, че една жена, която живее в града, притежава списъка или знае къде е. Ти ще вземеш списъка от нея и ще ми го донесеш и тогава двамата с теб ще си поделим наполовина проекта „Нюарк“.

— Петдесет процента? — промълви Диксън. — Много щедро, Пит.

Руснакът махна небрежно и продължи:

— Жената се казва Габриела Маккензи. Била е офис мениджър на тъпака, който е пазил списъка — и е избягал от града.

— Имаш ли адреса й?

— В Горен Уестсайд, но сега не е там. — Карпанков се облегна назад. — Крие се заедно с някакъв тип, но според източника ми са някъде в града. Мъжът се казва Риърдън. Хората ми казаха, че ще открият скривалището им тази вечер или утре и ще ми съобщят. — Постави дланите си на масата и добави с поверителен тон: — Хал, казаха ми, че ти си човекът, който познава най-добре живота на улицата, ако разбираш какво искам да кажа. Животът в окопите.

— Старая се — скромно отговори Диксън. — Оправям се.

Карпанков се покашля. Погледът му се спря върху един модел на автомобил върху бюрото.

— Ще направиш каквото трябва, за да се добереш до списъка, нали? Няма проблем да го направиш. Въпреки че става дума за жена. Невинна жена.

— Няма никакъв проблем.

Диксън беше съвсем искрен, но премълча, че мисълта за задачата вече го възбужда.

— Тя ще бъде сдържана.

— Това е характерно за момичетата. Особено в определен период всеки месец.

Карпанков се усмихна:

— Имам предвид предпазлива. Аз не съм единственият, който иска списъка. Други хора също се опитват да се доберат до него.

— Добре. Само ми кажи къде да я намеря и аз ще се погрижа. — Диксън се намръщи. — Но тя знае, че има хора, които искат списъка, така ли?

— Да.

— Знаеш ли какъв трик използвам, който действа особено добре, особено при жените. Казвам им, че съм дякон в църква. Това притъпява бдителността им. Дори си нося Библията. — Диксън извади една черна книжка от предния си джоб.

— Много хитро, Хал.

Диксън се ухили широко и продължи:

— Така ще ме допусне до себе си. Ще я залъжа да влезе в колата. После ще я закарам на някой пуст строеж и ще поработя върху нея. Ще ми каже къде е списъкът. И после? В понеделник на новия търговски център изливат бетон. Никой никога няма да намери тялото.

— Чудесно.

— А онзи тип, който е с нея? Той свързан ли е?

— Не, просто някакъв бизнесмен, който я чука. Не ми дреме за него. Обаче… — Руснакът отново събра пръстите си.

— Ще се погрижа и за него. Може би най-добре просто да го застрелям.

Карпанков кимна одобрително:

— Хубаво. Ще ти се обадя веднага щом хората ми я открият.

Двамата мъже се изправиха и си стиснаха ръцете — този път още по-енергично; златните гривни издрънчаха приглушено. Когато видя Диксън да стиска с такъв плам ръката на господаря му, кучето стана. Хал забеляза това и веднага се дръпна.

— Няма проблем — каза Карпанков. — Той те харесва.

„Да бе — помисли си Диксън, — за вечеря.“ Усмихна се на кучето, което се задоволи просто да го изгледа от мястото си.

След пет минути Хал Диксън бе навън, на студената ветровита улица, и се опитваше да се загърне по-плътно със сакото. Доста по-спокоен се чувстваше, когато не беше в компанията на престъпния бос Питър Карпанков и неговата годзила. Тръгна бодро по улицата, като си мислеше на кого може да продаде „Октомврийския списък“, след като си направи копие.