Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (33) (Един роман на обратно със снимки от автора)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The October List, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Списъкът „Октомври“

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Печатница: Експреспринт ООД

Излязла от печат: 11.04.2014

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-284-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7469

История

  1. — Добавяне

4.
Петък, 13:30

pistolet.jpg

3 часа и 30 минути по-рано

Приусът, боядисан в типичното за „Тойота“ бледо, безобидно светлосиньо, се движеше бавно по криволичещите улици на Бронксвил, щата Ню Йорк, покрай масивни къщи сред просторни дворове с жълтееща трева, увехнали градини и купчини сухи листа.

Свикнал да кара мазератито си, Даниел Риърдън гледаше на колата с пренебрежение, макар че не беше очаквал да е толкова мощна. Най-вече не харесваше прекалено безшумния мотор. Беше чувал, че при някои съвременни автомобили колонките излъчват усилен звук като от двигател за повече сексапил. Това бе измама и той го смяташе за смехотворно. Даниел обичаше автентичните неща, за добро или за лошо. Изгорелите газове на неговото мазерати „Туби“ например резонираха с такова ръмжене, което при високи обороти можеше да ти спука тъпанчетата.

Той обожаваше това.

От радиото се чуваше тиха класическа музика, но тя заглъхна, когато системата оповести чакащо телефонно обаждане. Даниел прие разговора и поприказва с клиента на странния език на бизнеса, едновременно неясен и прецизен. След като взеха някои юридически и финансови решения, той любезно се сбогува с човека, който миналата година бе донесъл на фонда „Норуок“ близо двеста хиляди долара печалба. Затвори. Класическата музика отново се усили. Моцарт. Концертът за кларинет. Странен и много труден за свирене инструмент. Едно от старите гаджета на Даниел беше виолончелистка в симфоничен оркестър. Тя му обясни, че най-трудно й било да усвои дървените духови инструменти:

— От тях с триста зора едва можеш да изкараш звук.

Изразът много хареса на Даниел и затова все още помнеше това изречение, а самото момиче отдавна бе забравил.

Със сивия костюм „Канали“ Даниел определено бе облечен подходящо за района. Не се различаваше от никой друг бизнесмен, прибиращ се рано вкъщи от адвокатската си кантора в Уайт Плейнс или инвестиционната си банка.

Караше внимателно. Улиците бяха покрити с хлъзгава разноцветна постелка; вятърът и дъждът се бяха съюзили, за да оголят дъбовете и кленовете, вземайки десятък от короните им (почти буквално бяха съборили около една десета от листата им — Даниел се дразнеше, когато някой използваше израза неправилно).

Зави по Хендерсън Лейн, в момента пуста, и продължи покрай други къщи, не толкова пищни като богаташките имения, но също толкова тихи. Прозорците бяха тъмни, в по-голямата си част, и по чистите тротоари не се виждаше жив човек. На едно кръстовище натисна спирачки и даде предимство на тъмночервен гранд чероки, който излезе на „Хендерсън“. Даниел ускори бавно и се залепи зад джипа.

След няколко пресечки черокито намали на знак „Стоп“. Даниел натисна рязко спирачките. Тойотата поднесе на листата и леко се чукна в задната броня на джипа.

Даниел се намръщи и погледна напред. Видя очите на пътниците в другата кола: тези на шофьора — в огледалото; тези на младата му спътничка — директно (тя се обърна и го погледна с неприкрита враждебност).

Даниел присви очи и слезе. Отиде при другия шофьор до отворената врата на джипа. Поклати глава:

— Ужасно съжалявам!

Дебелакът, с тъмносиньо яке, тъмносив панталон и синя риза, се усмихна печално:

— Не е като да сме карали със сто километра в час.

— Не очаквах, че листата ще са толкова хлъзгави. Леле, беше, сякаш карам по лед. Колата просто не искаше да спре. — Даниел погледна момичето на дясната седалка. — Извинявам се. Добре ли сте?

— Да. Предполагам.

Русата девойка отново заби нос в айпода си. Времето беше топло, но тя носеше плетена шапка, покриваща дългата й коса, а ръкавите на дебелия й пуловер достигаха почти до пръстите й.

Двамата мъже се върнаха при задницата на джипа и погледнаха бронята. Шофьорът на черокито каза:

— Правят ги здрави. Щях да кажа „хубава американска кола“, но, по дяволите, нямам представа къде е направено това бебче. Може да е в Токио. — Кимна към тойотата. — А тази може да идва от Арканзас. Поне частично.

Даниел огледа спретнатия квартал. Все още не се виждаше никой.

— Томас, слушай ме внимателно. Слушаш ли?

Другият мъж все още се усмихваше. Чакаше обяснение. След като не получи, попита:

— Познавам ли ви?

— Не, не ме познаваш. Сега, искам името на банката в Аруба, която използва инвестиционното ти дружество. Също номера на основната инвестиционна сметка и кода за достъп.

— Чакай! Какво означава това?

Даниел разкопча сакото си и показа късата ръкохватка на стар револвер „Смит и Уесън“. Калибър .38, специален.

— О, боже! — Човекът погледна към дъщеря си, която не подозираше нищо, потопена в музиката.

— Само ми дай информацията и нищо няма да ти се случи. На нея също.

— Кой си ти? — В гласа на бизнесмена прозвуча писклива нотка, много напомняща звука от духов инструмент.

— Чакай, чакай — каза Даниел, като не спираше да се усмихва, в случай че някой все пак ги гледаше иззад тъмните прозорци. — Не се паникьосвай. Не е полезно за теб. Това е бизнес. Трябва ми само тази информация. Ще я проверя и те пускам да си ходиш. Ще олекнеш с двайсет милиона долара, но никой няма да пострада. Освен това не си спечелил тези пари с честни инвестиции, нали?

— Ти си луд — Паниката се беше сменила с гняв. — Мръсник! Как смееш да правиш това пред дъщеря ми? За кого работиш?

— Томас, нямаш много време. Ще застрелям най-напред дъщеря ти, защото ти ми трябваш жив, за да ми дадеш…

— Добре. Не го казвай! Изобщо не го споменавай! Добре, ще ти дам информацията.

Даниел набра номер на телефона си.

— Ало? — обади се тих, мелодичен глас.

— Андрю. — Даниел подаде телефона на Томас. — Кажи му номерата.

— Не ги помня наизуст!

— Първо дъщеря ти…

— Записани са на телефона ми! Закодирани са. Ще отнеме само минута.

Даниел каза по своя телефон:

— Трябва да ги разкодира.

— Добре — отговори Андрю Фарадей. — Но побързай.

Даниел погледна към джипа. Момичето изглеждаше ядосано, че не може да намери някаква песен в плейлистата.

Под зоркия поглед на Даниел, за да е сигурен, че Томас няма да набере 911, бизнесменът започна да натиска копчетата на мобилния си. Въведе грешно число. Пое си дълбоко въздух.

— Спокойно — предупреди го Даниел. — Не бързай.

— Нали преди това каза да бързам!

— Успокой се.

Томас започна отначало. Кимна към дисплея и взе телефона от ръката на Даниел. Започна да рецитира числа.

Даниел си взе обратно айфона.

— Е?

От другата страна на линия чу тракане на клавиатура.

— Това е — каза след няколко секунди Андрю и затвори.

Цялата случка, от леката катастрофа до потвърждението на номерата, отне четири минути — време, за което двама добронамерени шофьори да обменят застрахователна информация и да се споразумеят да не викат полиция.

— Сега се качвай в колата и се прибирай вкъщи. Всичко е наред. Получихме каквото искахме. Всичко свърши. Тръгвай.

Томас се обърна и с трепереща ръка посегна към дръжката на вратата. Когато я отвори, Даниел извади хартиена кърпичка от джоба си, уви с нея ръкохватката на оръжието и застреля бизнесмена два пъти в тила. Наведе се вътре и погледна от дясната страна: опръсканите с кръв табло, предно стъкло, лице и шапка на момичето, което се разпищя при вида на потрепващото тяло на баща си. Тя отчаяно се опита да напипа дръжката на вратата.

Даниел вдигна успокоително ръка. Девойката застина, явно объркана от жеста му, и леко се обърна към него. Той я застреля веднъж по средата на гърдите. Тя се отпусна назад, вдигна лицето си нагоре и Даниел стреля още два пъти — в устата й. За продълговатия мозък. С това патроните в петместния цилиндър свършиха.

Даниел пусна револвера на седалката и прибра хартиената кърпичка в джоба си. Качи се в тойотата, потегли и бавно заобиколи черокито. Продължи през квартала, като от време на време поглеждаше в огледалото, но не видя сигнални светлини, нито полицейски коли. Размина се само с два други джипа, които по някакво съвпадение имаха почти еднакви бебешки седалки отзад.

Излезе по най-прекия път на магистралата и продължи към града. Крайната му цел беше Южен Бронкс. Сателитната навигация го заведе до кръстовище близо до един от по-хубавите — или поне по-чистите — жилищни блокове в района. Влезе на паркинга при един форд „Таурус“, който чакаше с работещ двигател. Спря зад него и примигна с фарове, въпреки че шофьорът вече го беше видял. Когато фордът освободи мястото, Даниел паркира, избърса вътрешността на тойотата за отпечатъци, слезе, пусна ключа на седалката и остави колата отключена. Качи се във форда.

Кимна на плешивия, атлетичен Сам Ийстън, седящ зад волана, и той вдигна крак от спирачките и потегли.

— Чух, че е минало добре. Андрю се обади.

— Идеално. Никой не ме проследи. Деветдесет и девет процента сигурно.

Сам кимна, но — както би направил и Даниел — продължи да поглежда в огледалото по-често, отколкото би правил един внимателен водач.

Преди фордът да завие по улицата, която щеше да ги отведе в Манхатън, Даниел погледна назад и видя двама младежи да се навъртат около тойотата. Огледаха се и се приближиха като койоти, душещи около ранено животно.

— У вас ли се прибираш? — попита Сам. — Или да те оставя на обичайното място?

— Долу. В клуба.

Даниел ходеше да плува всяка петъчна вечер в един спортен клуб в Батъри Парк, после се отбиваше за едно-две питиета през „Лимончело“ и накрая излизаше на разходка с моторницата по залез в Нюйоркския залив.

След като хапнеше индийско или тайландско, се прибираше вкъщи и поръчваше някое момиче от една фирма за компаньонки. Коя да избере? След убийството Даниел беше в особено настроение — окървавеният труп на момичето постоянно беше пред очите му. Споменът бе натрапчив и съблазнителен.

Реши да повика едно от момичетата, които позволяваха на клиентите си по-груби изпълнения. Напомни си обаче да бъде по-въздържан, отколкото преди няколко седмици, когато Алис — или беше Алина? — се озова в спешното.