Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (26) (Един роман на обратно със снимки от автора)

11.
Събота, 11:15

45 минути по-рано

— Още не мога да повярвам — прошепна Габриела. — Ако го познаваше, ако познаваше Чарлс, и ти щеше да кажеш, че това, което твърдят онези мъже, е невъзможно.

Двамата с Даниел продължиха мълчаливо под сенчестата улица на Горен Уестсайд. Почти бяха стигнали до апартамента й. От там тя смяташе да се обади на Елена и адвоката на Чарлс и да се опита да разбере какво е станало.

— Той беше най-добрият човек на света — добави. — Когато се разведох, каза, че ако имам нужда от нещо, каквото и да е, само да му кажа. Намери ми адвокат за развода. Един от най-добрите в града. Даде ми назаем десет хиляди за разходите. Но се оказа, че не е заем. Когато се опитах да му ги върна, не пожела да вземе нито цент.

Тя извади хартиена кърпичка и попи с нея очите си.

Завиха по наподобяваща каньон странична улица, водеща на запад. След броени минути вече бяха при офиса — пететажна тухлена сграда на няколко пресечки от Сентрал Парк, между „Кълъмбъс“ и „Амстердам“.

Когато влязоха във фоайето, някакъв мъж, застанал при асансьора, я изгледа от глава до пети.

— Габриела Маккензи?

— По дяволите. Пак ли ченгета? — прошепна тя на Даниел.

Тогава забелязаха, че мъжът държи хартиен плик от веригата за здравословна храна „Хол Фуудс“.

— Какво е това? — тихо попита тя.

— Ти ли си Габриела?

Непознатият беше висок, близо метър и деветдесет, със ситни руси къдрици, солиден, но не дебел. Солиден като чувал с изкуствен тор.

— Да, аз съм. А вие кой сте?

Той се изхили идиотски:

— Хей, здрасти, бе! Как я караш? Хубава сутрин, нали? Прекрасна. Прогнозата е за облаци и рязко застудяване, но нека да се радваме на това, което имаме сега, как мислиш?

Приближи се към тях, доста пъргаво за толкова едър мъж. Усмихна се леко.

— Аз съм Джоузеф. — Не подаде ръка. — Не си човъркай мозъка. Не ме познаваш.

Кимна на Даниел, който се вгледа изпитателно в кафявите очи на натрапника. Под разкопчаното черно палто Джоузеф носеше широко кафяво сако и риза, която имаше две големи гънки на корема. Зъбите му бяха с розов оттенък.

— А вие?… Откъде ме познавате? — попита Габриела.

— О, все още не. Поне не лично. Голям пропуск. Как си днес? Не си много приказлива май. Няма проблем. Имам нещо, което ще те заинтересува.

— Какво говорите? Оставете ни на мира.

— Момент. Казах: „заинтересува“. Не ти ли е любопитно да разбереш какво е то?

— Не.

— Брей, брей. Аз пък съм сигурен, че ще те заинтересува. Залагам пет кинта. Ловиш ли се на бас?

— Я се разкарай, бе — изръмжа Даниел, като пристъпи леко напред.

Джоузеф вдигна ръка, сякаш да се предпази от удар. Ухили се; сви се, симулирайки уплаха. Настоя игриво:

— Само хвърли един поглед. Хайде, красавице. Умолявам те.

Вдигна плика.

Габриела погледна Даниел, но в този момент Джоузеф извади тънко яке, черно и синьо като водата в нюйоркското пристанище по здрач. Детски размер. Извади също пластмасова кукла, подобна на „Барби“, но без дрехи. Бежовият цвят на играчката проблесна на слънчевите лъчи, проникващи отвън.

Габриела изпищя.

Джоузеф се намръщи:

— Ушите ми. Ушите ми! — Потупа ги. — Това беше много шумно.

— Откъде взе тези неща? — изкрещя жената. — Това е якето на Сара! И куклата й!

Дръпна се назад и извади мобилния си телефон.

— Относно телефона — предупреди Джоузеф, — опитай се да се сетиш защо не искам да се обаждаш на никого. Трудно ли е? Мисля, че не.

— Какво, по дяволите, означава това? — извика Даниел.

Джоузеф размаха предупредително пръст към него.

— Откъде си взел тези неща? — с треперещ глас повтори Габриела. — Къде е тя? Кой си ти?

— Колко много въпроси… Да караме поред. Взех якето от госпожица Сара. Това е близко до ума. Къде е тя? А ти къде мислиш? С едни мои приятели. Колкото до въпрос номер три, предпочитам засега да не отговарям.

Габриела замахна, хвана го за реверите. Той не очакваше такава реакция и залитна назад. Самодоволната му усмивка се смени с гневно изражение. Даниел възпря Габриела.

Лукавата усмивка се върна на лицето на Джоузеф.

— Спо-кой-но! Малката Сара е добре.

Даниел се приближи още. Джоузеф разтвори палтото и сакото си и показа ръкохватката на пистолет.

— Ще се перчиш ли още? Я по-спокойно, каубой!

Даниел го погледна стреснато, дръпна се назад.

Габриела изписка при вида на оръжието.

Джоузеф измери Даниел с поглед.

— Та какъв си ти точно, каубой?

— Приятел.

— Аха, приятел. Добре. Я дай да ти видя портфейла.

Даниел се поколеба, но бръкна в джоба си и подаде на другия мъж пачка банкноти. По петдесет и сто долара. Общо около хиляда.

— Това е нещо, което се държи в портфейла. Но не е портфейл.

— Вземи ги.

— Не ти искам парите. Искам портфейла ти.

Габриела закрещя:

— Къде е Сара? Какво си й направил?

Джоузеф отново потупа ушите си и предупреди:

— Хайде да не привличаме излишно внимание. Това… — посочи пистолета — … е доста по-шумно от истеричните ти писъци. Хайде сега, каубой, давай портфейла.

Даниел му подаде мекия кожен аксесоар.

— Не, не… — захлипа жената.

Докато прехвърляше съдържанието на портфейла, Джоузеф изглеждаше, сякаш запаметява различни факти. Извади визитна картичка и я разгледа.

— Фонд „Норуок“. Звучи доходно. — Върна всичко на Даниел. — Дръж, каубой, живеещ на Франклин стрийт осемдесет и пет. Хубав квартал. Засега това ми е достатъчно. Но ако ми потрябва заем, ще знам, че си тооолкова услужлив. — Обърна се към Габриела: — Сега за госпожица Сара. Причината да е на гости при моите приятели, е твоят шеф. Може би вече си се досетила. Чарлс Прескот изчезна. Това страшно ме разтревожи. Предполагам, че от полицията са ти казали, а?

— Да, но какво общо…

Той вдигна пръст пред устните си и я прекъсна:

— Едно обикновено „да“ ми стига. Не казвай повече от това, за което те питам. Ясно ли е?

Тя кимна, стисна юмруци.

— Така. Ако храбрите нюйоркски полицаи отново те потърсят, недей да говориш с тях. Ако телефонът ти иззвъни и номерът не ти е познат, не вдигай. Ако ти пратят съобщение, не им се обаждай. Ако те спрат на улицата и те попитат каквото и да било — дали ще е за часа, къде се намират хубави понички или какво бельо предпочита шефът ти — кажи им, че няма да говориш без адвокат. Ако разбера, че си приказвала с полицията, няма да съм доволен. А това означава, че и Сара няма да е щастлива.

— Стига! Престани с тези шибани игрички! — Габриела преглътна и се втренчи в якето и куклата. — Откъде да сме сигурни, че тя е при теб? Може просто да си откраднал нещата й.

Мъжът грижливо сгъна синьото яке и го пъхна в плика; сложи куклата отгоре.

— Ето какво стана. Бившият ти съпруг Тимоти остави дъщеря ти на урок по танци тази сутрин. Скоро след това един мой сътрудник, който много прилича на бащата на Тим, мина през училището и я взе. Името и снимката му са в книгата за лица, упълномощени да вземат децата.

— Откъде знаеше всичко това? — смаяно прошепна Габриела.

Джоузеф не изглеждаше в настроение да й обяснява.

— Казал на учителките, че има промяна в плановете и трябва да заведе детето на гости у приятели. Неочаквана екскурзия. Чичкото, приличащ на дядо, остави Сара при въпросните приятели, тоест при мен. Така го направихме. Доста гладко мина, ако питаш мен.

— Не! Тя не би тръгнала с непознат!

— Последният път, когато е виждала дядо си, е било преди две години. Цък, цък — социални мрежи. Кооолко непредпазливи са хората в наши дни!

Като бършеше очите си, тя прошепна:

— Нямам много пари. Но ще ти намеря колкото искаш. Ще взема назаем. Ще…

Той погледна насмешливо Даниел:

— Нещо ти стана напрегнато, каубой. Май се притесни. Виждам, виждам. Да не би да си решил да се правиш на герой? Да вземеш някоя химикалка и да ми я забиеш в окото, а? Ще те убия, преди да се доближиш на една педя от мен. Но ако все още успееш да грабнеш някоя бухалка или имаш базука, скрита някъде под дрехите, и успееш да ме очистиш, какво ще стане с нашата Сара? Хайде, бъди разумен, става ли?

— Полицията ще те хване — с равен глас заплаши Даниел. — ФБР. Отвличането е федерално престъпление.

Джоузеф въздъхна:

— Ох, моля те… — Отново погледна Габриела. Гласът му прозвуча по-разумно: — Слушай внимателно. Тя е добре. Гледа телевизия. Има си играчки. Мисли, че е при твои приятели, които не е виждала преди. Казах й, че се налага да отсъстваш от града за ден-два.

— Ако й направиш нещо, ще те…

— Стига с тия реплики от филми. Да не губим време, става ли?

— Настоявам да говоря с нея. Искам да я видя.

— След минутка.

— Моля те.

— След минутка. — Джоузеф се огледа; нямаше други хора. — Сега слушай внимателно. Слушаш ли?

— Да, но…

— Шшшт. Искам само да слушаш.

— Добре — промълви Габриела, като сведе очи към треперещите си ръце.

— Чувала ли си се с Чарлс Прескот днес?

— Не, кълна се. Вчера си тръгнах от работа рано. Щях да ти кажа, ако се бяхме чували. Моля те… Какво искаш от мен?

Джоузеф кимна. Отново огледа улицата. Имаше няколко минувачи, но никой не обръщаше внимание на тримата.

— Има един списък — с подробна информация за някои клиенти на Чарлс. Трийсет и двама, за да съм по-точен.

— Трийсет и двама ли? — попита тя, като се спогледаха бързо с Даниел.

— Точно така. Чарлс го нарича „Октомврийския списък“. Става дума за специални клиенти, за които е вършил… така да се каже, частни услуги.

— Никога не съм чувала за такъв списък.

— Това мен не ме интересува, нали? Та така, аз съм един от тези клиенти. И участвахме в много важно начинание — което излезе от релси заради неочакваното изчезване на шефа ти. Аз не обичам да излизам от релси и сега трябва да се свържа с останалите. Без него ние сме като в лодка без гребла. Направи ли ти впечатление думата, между другото? Списъкът ми „трябва“. И ти ще ми го намериш.

— Как мога да намеря нещо, за което никога не съм чувала?

— Ти познаваш Чарлс по-добре от повечето хора. Дори да казваш истината — а не съм съвсем сигурен в това между другото — но дори да казваш истината, ти най-лесно от всеки друг ще се сетиш къде е списъкът.

— Ако този списък е толкова важен, той няма да го държи у себе си — намеси се Даниел. — Сигурно го е дал на някого да го съхранява. На адвоката си, на…

— Не е у адвоката му. Вече проверих.

— Господин Гросбърг? — попита Габриела. — Говорил си с него?

Джоузеф замълча за момент и на плътните му устни се изписа нещо, което би могло да се приеме за усмивка.

— Имахме среща с него. Имахме… дискусия. Сигурен съм, че списъкът не е у него.

— Среща ли? Изобщо нямаше това предвид. Какво си му сторил?

— Успокой се. Ще се оправи за месец-два.

— Той е на седемдесет години! Какво му направи?

— Габриела, ще се разберем ли по този въпрос? Не искам излишни емоции от теб. От теб се иска да се съсредоточиш за доброто на Сара. Така, научих за списъка от едно птиченце — което впрочем не е вече между нас.

— Какво?

Джоузеф сбърчи нос — израз на пренебрежение към потресеното й изражение.

— Та казвах, че това сладкопойно приятелче, това птиченце ми изпя, че Чарлс бил такъв параноик, че не държал списъка на компютъра си. Казвал, че щом компютрите на „Мосад“ могат да бъдат хакнати, значи и неговият можел. Имал го само на хартия. И държал едно копие в Ню Йорк. Трябва да е някъде тук. Ти ще го намериш.

— Как?

Джоузеф вдигна пръст.

— Може би знаеш повече, отколкото си мислиш, че знаеш.

— Не знам! Може някой от другите служители да е чувал нещо за списъка, но…

— Елена Родригес, неговият принос против расовата дискриминация? Временно назначените работници? Счетоводителят? Не, ти си единствената, която е работила в такава близост с господин Чарлс Прескот. Тъй че ти си малката фея, която може да свърши работата. Искам ти да ми намериш „Октомврийския списък“.

Джоузеф впери изпитателно зловещите си очи в нея и добави:

— Искам и още нещо. Началният хонорар, който платих на Чарлс. Искам си го обратно. Четиристотин хиляди долара.

— Хонорар? В „Прескот Инвестмънтс“ не вземаме хонорари. Вземаме годишен процент от инвестиционния пакет… — Спря се за миг обаче и кимна презрително. — Но сега разбрах. Така е действал със специалните клиенти, за които говориш. Тези трийсет и двама.

— Именно!

— И ако не е тайна, откъде мога аз да знам къде стоят парите за… вашата дружинка?

— Ооо, какъв сарказъм! — престори се на засегнат Джоузеф.

— Слушай, Джо — намеси се Даниел. — Бъди реалист. Ако шефът й е избягал, сигурно е взел парите със себе си.

— „Джо“ ли? — попита мъжагата и се огледа глуповато.

— Джоузеф.

— Ааа, това вече е друго. — Усмихна се. — Чарлс се измете от града доста бързо. Според моите източници, когато е научил, че има заповед за ареста му, веднага е духнал и не е успял да вземе всичките пари, които би могъл. Може би полицията е открила една част. Но съм сигурен, че има още много. Надявам се заради теб — и заради Сара — че ще улучиш джакпота. Сега, Габриела, нека да определим някои правила. Първо, без полиция. И обет за мълчание пред всеки друг: бившия ти мъж, най-добрата ти приятелка, фризьорката ти. Всички.

— Отвратителен си!

Джоузеф се обърна към Даниел, който изглеждаше, сякаш обмисля как да го нападне:

— Съжалявам, че се замеси, без да искаш. Но ситуацията ти е ясна. Не изглеждаш глупав. Ти също ще си държиш устата затворена. Ясно?

— Да.

Мъжагата се изсмя:

— Ох, ако можеше да се убива с поглед… — Отново погледна Габриела. — И така, часът е почти дванайсет. Списъкът ще ми трябва за началото на работния ден в понеделник, затова ти давам — щедро ти давам — срок до утре в шест. Неделя. Но за парите, там работата е друга. Ако всичко пропадне и полицията дойде да чук-чук-чука на вратата ми, тези пари ще ми трябват, за да си осигуря безпроблемно отплаване. Тях ги искам до шест тази вечер.

— Тази вечер? Невъзможно! Четиристотин хиляди долара?

— За доброто на Сара измисли как да го направиш съвсем възможно.

Неочаквано тя заяви с най-решителния тон, на който бе способна:

— Няма да направя нищо, докато не ми дадеш да говоря с дъщеря си.

— Не можеш да говориш с нея. — Джоузеф извади телефона си и пусна видео. — Обаче…

Даниел и Габриела погледнаха дисплея. Едно красиво русо момиченце гледаше анимационни филмчета, без да обръща внимание на два тъмни силуета, които се виждаха отзад.

— Как можеш да правиш това? — гневно възкликна Габриела.

Джоузеф въздъхна отегчено и прибра телефона.

— Време е за едно кратко изпитче. Така, кое е най-важното основно правило?

— Без полиция — приглушено отговори тя, сякаш говореше под вода.

— Ура! Получаваш шест плюс. — Той пусна куклата и якето в торбичката от „Хол фуудс“. — А, и между другото, някой ще те наблюдава през цялото време. Всяка минута. Вярваш ли ми? Няма нужда да отговаряш. Хайде, чао.

И си тръгна.