Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (34) (Един роман на обратно със снимки от автора)

3.
Петък, 12:20

1 час и 10 минути по-рано

Габи!

Тя се обърна и видя червенокосия дебеланко, който се приближаваше към нея между щандовете на супермаркета за електроника близо до Кметството.

Отново се замисли за първоначалното си впечатление отпреди около месец, когато се срещнаха за първи път. Трийсет и няколко годишният мъж изглеждаше, сякаш „Селско момче“ е изписано на челото му. Външност, която не се среща често в Манхатън. Не че имаше нещо лошо в този външен вид (ако не смятаме развлечения стил на обличане, мислеше си Габриела); проблемът просто бе в това, че прекалено лесно можеше да си го представи с работен гащеризон.

Тя се усмихна:

— Здрасти!

— Какво правиш тук? — попита Франк Уолш и лицето му грейна.

Носеше тъмносива фланелка като всички останали служители в магазина. Табелката на гърдите му гласеше: „Ф. Уолш. Комп. отдел. Мениджър“.

Тя стисна ръката му, но той не се задоволи с това и я прегърна.

— Имам среща в центъра — каза тя — и реших да мина да те видя.

— Без майтап! Тъкмо си мислех за теб. Леле, „Тифани“.

Тя погледна чантата си.

— А, за старите ми обувки.

— Харесвам тези, с които си сега — прошепна той.

Кимна към обувките с високи токчета, които я изравняваха с него. „Стюарт Вайцман“. Струваха колкото някой от компютрите, изложени на близкия рафт.

— Опитай се някой ден да отидеш с тях до работата — засмя се тя.

На отсрещната стена на малки и големи телевизори вървеше все една и също реклама на „Геко“.

Франк погледна часовника си.

— Свободна ли си за обяд?

— Не, трябва да се връщам на срещата. Имам обаче време за едно кафе.

— Супер.

Отидоха в близкия „Старбъкс“, взеха си напитки: тя — кафе, той — пенесто кафе с мляко. Седнаха и се заприказваха сред приглушения шум от мелачки за кафе и машината за капучино.

Въпреки външния си вид Франк беше много далеч от селския живот. „Зубър“ бе думата, която го описваше най-добре, но Габриела я избягваше, въпреки че той самият я беше използвал два-три пъти за себе си, тъй че може би нямаше да й се разсърди. Беше погълнат от компютрите — работата му тук, разбира се. И явно бе страстен участник в ролевите игри онлайн; Габриела се беше досетила за това от хитрото му подпитване дали са й известни някои заглавия (тя самата никога в живота си не беше играла). После, явно разочарован, той смени темата и никога повече не спомена за игри, вероятно от срам.

Освен това Франк Уолш беше вманиачен по филмите; ходеше на кино два пъти седмично.

Пийваха кафето и си приказваха. По едно време той й довери:

— Този уикенд съм свободен… — намръщи се — … но трябва да отида да видя майка ми.

— Поздравления. И искрени съболезнования.

Той се засмя.

— Тя е в Лонг Айлънд, нали? — спомни си Габриела.

— Сайосет. Но ще се прибера около обяд в неделя. В Сохо има фестивал на черното кино, който почва тогава. Имаш ли интерес? Стърлинг Хейдън, Айда Лупино, Дан Дъриа. Най-добрите.

— О, извинявай, Франк. Имам планове за неделя.

— Добре. — Той не изглеждаше особено разочарован. — Слушай, седнал съм да правя сборен диск с онези песни, които харесваш. Всъщност сборен даунлоуд. Кажи „диск“ на някое от новите момчета тук, да видиш реакция: „Кво?“

— Леле, благодаря ти, Франк.

В същото време Габриела си помисли: „Кои бяха тия песни?“ Тя не слушаше много съвременна музика, поп — изобщо. Обичаше класическа и джаз. Много от изпълнителите на стари сантиментални шлагери и кабаретни парчета. Синатра, Каунт Баси, Нат Кинг Кол, Розмари Клуни, Дениз Дарсъл. Беше наследила огромна колекция от прекрасни албуми. Стотици, облечени с красиви, ухаещи картонени обложки. Преди няколко години бе купила грамофон „Мичел Джиро Дек“, красива машина. Когато надуеше звука в апартамента си, от апарата излизаше абсолютно чист звук. Вцепеняващ. Изпълващ душата.

Може би бе споменала за това на Франк и той го беше запомнил.

Разговорът криволичеше между различни теми: последният филм на Де Ниро, здравето на майката на Франк, плановете на Габриела да освежи апартамента си в Горен Уестсайд.

По едно време:

— Странно, че дойде точно днес — с особен тон.

— В какъв смисъл?

— Мислех да ти се обадя по-късно, но ето че ти дойде. Така.

Габриела отпи глътка силно кафе. Вдигна въпросително едната си вежда. Тоест: „Изплюй камъчето.“

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Има ли някакъв шанс за нас?

— Нас?

— Ами, да излизаме по-сериозно. Ей, не говоря за брак. Боже, дори не мисля, че има смисъл от финансова гледна точка в наши дни. Но всеки път, когато сме излизали, чувствам нещо. Вярно, че това са само няколко пъти. Но все пак… — Той си пое дъх и се наведе напред. — Виж, не съм Раян Гослинг. Но се опитвам да сваля няколко килограма, честно.

Сведе очи към кафето си. Нарочно си бе поръчал без захар и с нискомаслено мляко, но Габриела знаеше, че това не е начинът да отслабне.

Тя отбеляза:

— Една жена може да хареса един мъж по много причини, не само заради външността му. Освен това навремето излизах с един тип, който изглеждаше като точно копие на Раян Гослинг и беше абсолютен тъпак.

— Така ли?

— Ей, харесвам те, Франк. Наистина. Между „нас“ може да се получи. Просто искам да става постепенно. Имала съм лош опит в миналото. Ти също, нали?

— Хе-хе, аз съм като магнит за грешки.

Разказа й с допълнителни подробности за едно тежко скъсване с гадже, за което й бе споменал преди няколко седмици. Накрая Габриела пак не разбра кой кого е зарязал.

Докато слушаше, преброи шестнайсет лунички на лицето му.

— Уважавам това — каза той сериозно.

— Кое? — сепна се тя. Дали беше пропуснала нещо?

— Това, че си разумна. Не бързаш, обмисляш добре нещата. И че не издивя и не избяга.

— Как ще бягам? С тези убийствени токчета?

— Които са доста красиви.

След като Франк повдигна „Сериозната тема“ и я обсъдиха, той се отказа повече да говорят по нея, за което Габриела му беше безкрайно благодарна. Франк стана, взе три пакетчета захар от бара, върна се на масата, изсипа съдържанието им в кафето си и го разбърка. Преди да седне, извади телефона си „Самсунг“ от джоба.

— Усмивка!

— Какво?

Той обърна камерата към нея и й направи няколко снимки в цял ръст.

Седна и прегледа снимките.

— Има няколко, които ще запазя. — Отпи глътка кафе и я погледна. — Виж, филмовият фестивал е цяла седмица.

— Наистина ли? Вторник съм свободна, ако искаш.

— Тогава работя…

— Е…

— Не, ако във вторник ти е удобно, ще си прехвърля смяната.

— Наистина ли?

— За теб винаги.

— Много си мил, Франк. Много сладък.

Тя му изпрати въздушна целувка.