Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (36) (Един роман на обратно със снимки от автора)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The October List, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Списъкът „Октомври“

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Печатница: Експреспринт ООД

Излязла от печат: 11.04.2014

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-284-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7469

История

  1. — Добавяне

Първа част

1.
Петък, 8:20

prejda.jpg

2 часа и 40 минути по-рано

— Ще ти кажа какво ми трябва. Трябва ми някой да умре. Някой, който е лош, създава проблеми и причинява много главоболия. Целта е проста — убийство — но има усложнения. Много усложнения.

Питър Карпанков замълча, сякаш тези думи бяха твърде драматични. Или може би не достатъчно драматични, неадекватни за изразяване на цялата величина на греховете, за които искаше възмездие. Днес похабената му кожа бе по-бледа от обичайното и той изглеждаше поне на шейсет, а не на петдесет, на колкото беше в действителност. Гледаше през прозореца на „Карпанков Транспортейшън“ ООД, средно голяма фирма, която бе наследил от баща си и управляваше от години. Сградата, безлична и олющена, се мъдреше в Мидтаун, близо до река Хъдсън. Той имаше достатъчно пари, за да построи голямо, модерно здание, но нарочно пазеше първото седалище на компанията. По същия начин живееше в неголямата тухлена къща в Брайтън Бийч, Бруклин, която бе собственост на рода му от близо едно столетие.

Без да обръща продълговатата си и с оредяла коса глава към събеседника си, Карпанков продължи:

— Не знаех към кого другиго да се обърна за помощ — заради усложненията, нали разбираш? И за щото имам ясен мотив да убия този човек. Аз ще бъда първият заподозрян. Затова имам нужда от теб. Ти можеш да направиш така, че истинският мотив да не проличи. Това го умееш добре. Не, не просто добре. Ти си най-добрата.

Най-накрая погледна в очите жената от другата страна на бюрото. Габриела Макнамара срещна спокойно погледа му.

— Продължавай, Питър.

— О, за тази работа ще получиш двоен хонорар. Плюс покритие на всички разходи, разбира се.

Карпанков нямаше нужда да споменава последното. Той винаги покриваше разходите й, когато използваше услугите й. За убийство или за друго.

Габриела втренчи зелените си очи в неговите, които бяха, любопитно, в два нюанса на сивото.

Мафиотът продължи с неприкрит гняв в гласа:

— Иска ми се да можех лично да го убия. Ох, как искам! Но…

Габриела знаеше, че Карпанков отдавна не е убивал никого. При все това мъжът със слабо лице, двуцветни очи и сива четина в тон с тях на главата изглеждаше напълно способен на убийство в този момент.

Тя почувства топъл дъх върху ръката си. Погледна надолу — огромният пес на Карпанков, Гюнтер, се беше довлякъл от леглото си в ъгъла, за да ближе дланта й. Тя почеса бодливата сиво-черна козина между ушите му. Габриела разбираше от кучета; бе ловувала с птичари като тийнейджърка. Познаваше Гюнтер от кутре. Преди месец той беше убил един наемен убиец, който нападнал Карпанков, докато се разхождал из Бруклин. Бърз като светкавица, песът захапал нападателя за гърлото и без да обръща внимание на писъците му, стискал, докато го умъртви. Последната поръчка на Карпанков, която Габриела бе изпълнила, беше да убие човека, изпратил наемника — един ямайски наркобарон.

Кучето отново лизна пръстите й, побутна я с муцуна и се върна в леглото си.

— Кого искаш да убия?

— Казва се Даниел Риърдън.

— Не го познавам.

Сега Габриела бе тази, която погледна към река Хъдсън през прозореца, който нямаше завеси. Маджунът покрай рамката се беше разсъхнал и трябваше да се сменя. Засърбяха я ръцете да започне да чегърта старите парчета още сега, да ги подмени и боядиса. Габриела вършеше много ремонтни дейности сама — в апартамента си в града и в ловната си вила в Адирондакс, където често ловуваше, както с фотоапарата си „Никон“, така и с пушката си „Уинчестър“, калибър .270.

Карпанков потърка бузата си, после пръстите му се спряха върху брадичката. Почеса я, сякаш търсеше набола брада, която е пропуснал при сутрешното бръснене, въпреки че кожата му изглеждаше безупречно гладка. Измърмори няколко нецензурни думи на руски: хуй, блядь, сука.

Габриела имаше склонност към езиците. Тъй като често работеше в „Бруклинград“ и сред другите източноевропейски емигранти в Ню Йорк, беше научила руски.

— Каква му е историята на този Риърдън?

— Нали знаеш Карол?

— Карол ли? Дъщерята на твоя асистент Хенри?

— Да.

— Красиво момиче. В гимназията ли е?

— Не, вече е на двайсет.

— Хенри работи за теб доста отдавна.

Още когато дойде, Габриела бе забелязала, че Хенри не е на бюрото си в приемната, и сега още го нямаше. Той обикновено беше като сянка до шефа си.

— От осемнайсет години. Като братя сме.

Тонът на Карпанков й подсказа, че му е трудно да разказва.

Той се обърна и си наля чаша „Столичная“. Предложи и на нея. Габриела поклати глава. Той изпи чашата на един дъх и заразказва:

— Риърдън свалил Карол в някакъв бар. Завел я в един апартамент, който държи за клиентите си. Фонд „Норуок“. Някъде в Ийст Сайд, Петдесет и някоя улица. Съблазнил я, макар че си е било чисто изнасилване. Дрогирал я. Направил й снимки. Отвратителни снимки. Вързал я на една желязна масичка. Използвал моряшки възли, каквито знае от яхтите. За него е било игра. Не можела да помръдне. После започнал да я бие с жокейска пръчка. — Гласът на руснака потрепери. — Болката била ужасна… ужасна.

Изгълта още една чашка водка и си пое дъх на няколко къси, учестени глътки.

— После с друг мъж й се изредили няколко пъти… разбираш? Това също заснели. Лицето й се виждало, техните — не. Риърдън заплашил да качи видеото в Интернет. Боже мой, Карол учи в колеж, преподава в неделно училище! Това би разбило живота й.

Габриела прие информацията с леко кимване. На сърцевидното й лице не пролича никаква емоция. За нея това бяха просто факти. Макар че познаваше и харесваше Хенри, всичко това не я засягаше.

Лекотата, с която разделяше професионалното от личното, бе част от дарбата й.

Ако можеше да се нарече дарба.

Карпанков продължи:

— Риърдън използва снимките, за да изнуди Хенри да му издаде информация за моята дейност. Компютърни файлове, пароли. Риърдън и съучастниците му проникнаха в системата ни и откраднаха близо четиристотин хиляди долара, преди да се усетим и да изключим сървърите си. Хенри направи опит да се самоубие. Нагълта се с хапчета. Отидох да го видя в болницата и той ми призна всичко. — Руснакът замълча за момент, после добави: — Простих му.

— Ами Карол?

— Какво да ти кажа? Никога няма да го преодолее.

Габриела кимна.

Върху масивното бюро имаше документи, папки, разпечатки и голяма колекция колички. Скъпи. Метални. Можеше да отвориш вратите и капаците и да погледнеш вътре. Бяха истински произведения на изкуството. Освен грамофонните плочи, които й беше подарил Професора, Габриела не колекционираше нищо. В ловната й вила в планината нямаше трофеи; тя ловуваше заради месото. Колкото до оръжията — те бяха просто инструменти в занаята й и без колебание ги сменяше, когато се появеше някое по-ефикасно.

— Значи какво? Риърдън иска да овладее компанията ти?

„Карпанков Транспортейшън“ не транспортираше много неща. Основната й дейност беше пране на пари, търговия с оръжие, проститутки, но въпреки тази ограничена сфера печелеше големи пари.

— Мисля, че Риърдън просто се е възползвал от случая. Когато са си говорили с Карол, е научил, че баща й работи в богата компания, и е видял удобна възможност.

— Каза, че имало и друг мъж. Само двамата ли са?

— Не, трима съдружници са. Единият се казва Андрю. Имат бияч, малкото му име е Сам. — Карпанков добави мрачно: — Мисля, че Сам е бил вторият мъж с Карол.

— Това ли е техният модус операнди? Намират невинни жертви и ги използват?

Карпанков се изсмя:

— „Модус операнди“. Спомням си, че си учила латински. Баща ти ми е казвал. Много се гордееше с теб, когато беше ученичка.

Баща й бе станал полицай веднага след гимназията, но ценеше образованието и наистина много се гордееше, че единственото му дете завърши блестящо „Фордхам“. Самият той постоянно се образоваше, специализира история и можеше с часове да разказва за миналото на Ню Йорк на Габриела и майка й. Двете добронамерено му бяха измислили прякора „Професора“, който му прилегна като лъжица в масло.

— Това е един от методите му на действие — продължи Карпанков. — Използват множество различни похвати: шантажи, отвличания, убийства. Понякога се представят за финансови консултанти или застрахователни специалисти. Сближават се с бизнесмени, добират се до вътрешна информация, научават слабите им места.

— Консултанти, застрахователи… — заразсъждава на глас Габриела. Стратегията й се видя интересна. Реши да я използва в плана, който вече се оформяше в главата й. — Искаш Риърдън мъртъв и да открия кои са Андрю и Сам. Тях също да убия. И да ти върна парите?

— Да.

Карпанков взе една от количките. Стори й се, че е „Ягуар“, но тя не разбираше много от коли. В Адирондакс имаше един хилядакубиков мотоциклет „Хонда“.

Мафиотът добави:

— Мога и без тези пари, но…

— За респект трябва да си ги върнеш.

— Точно така. За респект и отмъщение. Нали разбираш какво имах предвид, когато казах, че е сложно?

Да, така беше.

Габриела обаче обожаваше усложненията. Тя изпъна сакото си на малки бели и черни карета, и полата си — която бе сива като неспокойните води на Хъдсън тази сутрин. От оранжевата си кожена чантичка „Коуч“ извади плетиво със синя и зелена прежда и разсеяно започна да плете.

Шумът на иглите — трак, трак, трак — пригласяше на бръмченето на камиони под прозореца на Карпанков. Той мълчеше.

— Разкажи ми какво знаеш за Риърдън — каза тя небрежно, което бе нейният начин да каже: „Да, приемам задачата. Разбира се, че ще я изпълня“.

— Около трийсет и пет годишен. Хубав мъж. Ето.

Той й показа снимка на тъмнокос бизнесмен.

Да, определено хубав, помисли си тя. Широкоплещест. Габриела почувства известна тръпка, отчасти заради физиката му и защото Риърдън поразително приличаше на Джордж Клуни отпреди десет години. Беше привлекателен преди всичко заради присвитите си очи. Жестоки. Хитри. Хищнически.

— Отличителни белези?

— Изглежда, че няма татуировки. Но има белег, на гърдите и рамото. Залагал е бомба за симулиране на пожар и гръмнала неочаквано. Обикновено обяснява, че го е получил, докато спасявал две деца от катастрофирала кола или докато някой друг е спасявал него. Променя историята в зависимост от сценария, който разиграва.

Завършил е реномиран университет и има законна инвестиционна фирма, която използва за прикритие фонд „Норуок“, както споменах. Печели много пари и ги харчи. Коли, яхти. Но освен това е психопат. Миналата пролет с Андрю са убили един човек, който заплашвал да свидетелства срещу него. Риърдън можел просто да го застреля някъде сам. Той обаче убил цялото му семейство. Подозирам, че го е направил по този начин, защото му е доставяло удоволствие. Измъчвал и изнасилил жената. Садист, казвам ти — както в случая с Карол.

Габриела продължаваше да плете.

Затвори очи, остави мислите си да се подредят. Карпанков мълчеше; използваше услугите й от години и знаеше как работи мозъкът й, кога да говори, кога да чака. В продължение на няколко минути тя сякаш бе на друго място. Създаваше ред от хаоса. И руснакът не продумваше.

Когато отново го погледна, за части от секундата тя изглеждаше, сякаш се изненада, че не е сама. Бързо се опомни.

— Имам няколко идеи. Но ще ми трябва някой да ми помага. Силен. Да не се страхува, че ще си оцапа ръцете. Най-добре да не е много свързан с теб.

Карпанков се замисли за момент.

— Има един тип, когото наемам от време на време. Способен е. Много умен.

— И няма проблеми със… — остави изречението незавършено.

— Никакви. Десетина пъти е работил за мен. Дори сега е тук. На долния етаж.

— Нека да поговоря с него.

Габриела отново обърна очи към Гюнтер. Той също я погледна. Замаха с опашка.

Карпанков се обади по телефона и учтиво помоли някого да се присъедини към тях. Затвори.

— Какво плетеш? — попита, като кимна към преждата.

Яркозелено и синьо…

Така се пееше в една нейна любима песен. На Джеймс Тейлър.

— Шал — отговори тя.

Погледна върховете на иглите. Идеите бързо идваха.

Пет минути по-късно на вратата се почука и Карпанков извика:

— Влез.

В стаята влезе едър мъж с руса коса, буйна и къдрава. Ръкува се с руснака.

— Питър.

С уверени очи погледна Габриела, без следа от любопитство, похот или снизхождение.

— Това е Габриела Макнамара.

— Джоузеф Астър.

Лицето на мъжа беше безизразно. Явно не знаеше коя е или пък не се интересуваше. Това беше добре. Репутацията бе нещо излишно. Като похвалите, обидите или спортните трофеи от гимназията.

Двамата се ръкуваха. Кожата му бе груба. Габриела подуши лека миризма на пяна за бръснене, не на афтършейв. Той седна на другия стол пред бюрото, който изскърца под тежестта му. Джоузеф не беше дебел, но масивен, като подпорна колона.

— Габриела ли обичаш да те наричат?

— Да, мразя прякорите.

„Габи“ й звучеше пренебрежително. Единственият човек, с когото си говореха на прякори, беше баща й. За него тя бе „Мак“. А тя го наричаше „Професоре“.

— Да — измърмори Карпанков, — и аз мразя да ме наричат „Пит“.

Третият от компанията не каза нищо по този повод, но и на него „Джо“ не му беше любимото обръщение.

Тъмночервените игли тракаха с матовите си върхове. Карпанков обясни случая с Риърдън на Джоузеф, както го беше разказал на нея. Накрая добави:

— Габриела прие задачата да открие тези мъже и да ги елиминира. Поиска да намеря някого да й помага.

— Добре — отговори Джоузеф. — Както кажете.

Тя мълчаливо продължаваше да трака с иглите. След малко най-сетне се обърна към Джоузеф:

— Ще организираме сценарий. Знаеш ли какво имам предвид под „сценарий“?

— Полицаите така наричат операциите под прикритие. Един вид театър.

— Трябва да обмисля подробностите — това ще стане в близките няколко часа. Но в общи линии, ще накарам няколко души в официалната ми работа да организират операция за залавяне на Риърдън и съучастниците му. Ще нагласим нещата така, сякаш полицията ме преследва, тъй че Риърдън да повярва, че разполагам с много пари и важна информация или нещо подобно. Когато види, че ченгетата са по петите ми, по-лесно ще се хване. Сигурна съм, че мога да убедя капитана да го направим.

— Полиция? — попита Джоузеф и на лицето му се изписа объркване. — Капитан?

— Полицай съм.

— Поли…

— До няколко часа ще направя съвещание с капитана и двама други детективи.

— Полиция? — повтори Джоузеф, макар и не толкова неуверено.

Карпанков обясни:

— Габриела е изтъкнат детектив в нюйоркската полиция. Работата й ни е доста… полезна. Както можеш да се досетиш.

Джоузеф кимна бавно. Вдигна вежди.

— Как се озова в полицията?

— Баща ми също беше полицай — спокойно отговори тя. — Тръгнах по неговите стъпки. Интересувах се от фотография…

— Добра е — прекъсна я Карпанков. — Много добра. — Посочи един черно-бял пейзаж на стената. — Тази е нейна.

Джоузеф равнодушно погледна снимката, после — пак Габриела.

— Станах фотограф в Отдела по криминалистика — продължи тя. — Един ден ни извикаха в Куинс. Имало престрелка. Никой не беше проверил фамилното ми име. Жертвата беше баща ми.

— Хъм… — измърмори Джоузеф и се намръщи.

— Нямаше някаква мистерия — беше загинал от приятелски огън. Двама младши детективи бяха стреляли по някакъв младеж, за когото подозирали, че е извършил изнасилване и е въоръжен. Оказа се, между другото, че нищо от това не е вярно. Разследващите намерили грешен човек. Заподозреният се отърва с драскотини. Но баща ми — който им пазел гърба — бе улучен с шест куршума и загинал на място.

— Осъдиха ли ги? — попита Джоузеф.

— Не. Смъртта на баща ми бе обявена за нещастен случай. Отстраниха ги от работа за две седмици — платен отпуск. Но после ги върнаха. Сякаш нищо не се беше случило.

— Още ли са в полицията?

— Вече не са сред нас — тихо отговори тя. Погледна Джоузеф. — Но теб те интересува най-вече как съм се озовала тук, при Питър, нали?

— Да, може да се каже.

— След смъртта на баща ми мама се поболя. Беше болна и преди това. Смъртта му съвсем я съсипа. Полицията и градските власти не направиха нищо за нея. Сякаш не искаха да признаят, че са сгрешили. Питър обаче ни помогна. Спаси я, помогна й да се лекува. Жена му също се грижеше за нея. Оказа се, че татко е работил за него през цялото време. Реших и аз да направя същото.

— Отначало не исках — каза Карпанков. — Но настояваше. Сега се радвам, че я взех. Ралф Макнамара ми помагаше, като осигуряваше вътрешна информация за разследвания и така нататък. Габриела също ми помага за това… и с другите си умения.

Габриела не сметна за нужда да обяснява на Джоузеф, че природата на баща й е пропита в самата същност на характера й. Спомняше си десетки случаи, когато се озоваваше в директорския кабинет, често придружена от училищната охрана или дори полицаи, след като си е изпуснала нервите — и ожесточено е нападнала някое момче или момиче, което се е опитвало да тормози нея или друг ученик. Репутацията на Професора като уважаван детектив я спаси да не попадне в системата за възпитание на малолетни престъпници и й помогна да се научи да контролира склонността си към насилие.

Но само да я контролира, не да я преодолее.

Габриела се отърси от спомените за семейството си с едно изтракване на иглите за плетене.

— И така, за Риърдън полицията ще ни помогне.

Идеите й идваха една след друга. Винаги ставаше така. Умът й беше изобретателен и плодовит. Някои мисли отхвърляше, някои дооформяше, някои оставяше непроменени, като идеално завършени компоненти на плана й. Дланите й бяха влажни; сърцето й биеше в бърз, интуитивен ритъм.

— Какво се иска от мен? — попита Джоузеф.

— Ще обясня на капитана и полицията, че си доверен информатор, който работи за мен. Така няма да се налага да разкриваш самоличността си. Ще използваме само малкото ти име. Аз ще бъда Габриела… Маккензи — добави тя, като гледаше етикета на една бутилка уиски върху шкафчето зад Карпанков. — Габриела Маккензи, някаква бизнесдама, а ти ще ме изнудваш за много пари. — Изведнъж й хрумна идея, златна идея. — Ще го представим така, сякаш си отвлякъл дъщеря ми.

— Имаш ли дъщеря?

— Не. Нямам деца. Но ти ще дойдеш, когато съм с Риърдън, и ще кажеш, че си отвлякъл Сара и ще я убиеш, ако не получиш това, което искаш.

— Дъщеря ти ще се казва Сара, така ли?

— Така. Това е името на кобилата ми, която държа на вилата и яздя през почивните дни. Ще свалим от Интернет снимки на някое шестгодишно момиченце. Също и видеоклипове.

Джоузеф кимна:

— Има такива идиоти… качват какво ли не в Мрежата.

— Истина е.

— Какво ще искам от теб в замяна на живота на момиченцето?

Хрумна й нова идея. Понякога направо валяха.

— Някакъв документ. Таен списък. Много ценен. Списък, който всеки иска да притежава — и затова Риърдън също ще поиска да го има.

— Макгъфин — отбеляза Джоузеф.

— Какво е това? — попита Карпанков.

Габриела обясни:

— Хичкок. — Изненада се, че Джоузеф знае термина. Не защото приличаше на глупак, точно обратното, а защото бе около четирийсетте, а известният режисьор бе измислил думата преди повече от половин век. — В детективските филми макгъфин е нещо, предмет, който всеки иска да притежава. Съкровището от Сиера Мадре, свещеният кивот, списъкът с тайни агенти на шпионска организация. Няма значение, че не съществува. Това е нещото, около което се заплита интригата на филма. Ще измисля някоя крупна измама или друга абсурдна история. Хората от списъка ще спечелят милиони, когато това се случи.

— Може да наречем списъка с някакво тайнствено име — предложи Джоузеф. — Някаква идея?

— Хрумна ми нещо — каза Карпанков. — Какво ще кажете за „Октомврийския списък“?

Габриела кимна:

— Добре, харесва ми. Но защо точно „октомврийски“?

— Снощи с жена ми ходихме в „Хофброй“, на Трето авеню. В четвъртък вечер е Октоберфест. Правят най-хубавия виенски шницел и зауербратен в града. Октоберфест — Октомврийски списък. Така ми хрумна.

— Идеално. Сега е средата на септември. Ще оставя знаци, че нещо ще се случи през октомври. И така, Джоузеф, ти ще искаш този тайнствен списък. Също и пари. Риърдън е откраднал четиристотин хиляди от Питър. Затова нека да ги направим петстотин — с лихва.

Руснакът кимна.

— Как ще им измъкнеш парите? — попита Джоузеф.

Тя се замисли за момент.

— Ами… Риърдън ще ги изтегли, за да ми помогне да платя откупа. Всъщност ще използва парите, за да те привлече — да те убеди да влезеш в бизнеса с тях. Само ти можеш да им кажеш как да се възползват най-добре от „Октомврийския списък“. Ще си им необходим за това.

На Джоузеф също му хрумна нещо:

— Нека да започнем с четиристотин хиляди, но за да изглежда по-истинско, може да пропуснеш някой срок, който съм ти дал, и аз ще кача мизата с още сто бона.

— Да, харесва ми. — Очите й грейнаха. — А когато изпусна срока, ти ще ми изпратиш нещо на дъщеря ми, с което да ми покажеш, че нещата са сериозни. — Погледна ноктите си, които бяха лакирани в червено. — Може би… сетих се, кървав пръст.

— Какво? — възкликна Карпанков.

Тя се усмихна:

— От някой манекен или кукла. С малко червена боя. Или с кръв от някоя пържола.

Джоузеф кимна, сякаш това бе най-логичната идея на света.

— Ще разиграем пиесата до неделя вечерта — продължи Габриела. — Ще избереш място, където ще уредиш да се срещнете. Когато се появят, ще ги убиеш.

Джоузеф се замисли за момент.

— Имам един нает склад в Сохо, който вече не ми трябва. Ще го направя там. Те ще мислят, че съм отвлякъл дъщеря ти, нали? Складът има една задна стаичка. Ще пусна някое детско филмче. Те ще отидат да проверят и когато отворят вратата, ще ги ликвидирам в гръб. — Намръщи се. — Обаче какво ще кажеш на твоя шеф? Ако провеждате специална операция, няма ли да очаква някакви доказателства, като банков превод или нещо подобно?

Уместен въпрос, но тя бе помислила и за това:

— Ще им кажа, че информаторът ми, тоест ти, е поел нещата в свои ръце, убил е Риърдън и другите и е откраднал парите. После е изчезнал. Така или иначе никой няма доверие на информаторите. Няма да бъде добре — операцията ще се провали — но да ти кажа, капитанът няма да бъде много недоволен. След смъртта на Риърдън ще претърсим къщите и офисите му; би трябвало да намерим доказателства поне по пет-шест случая, зад които стоят той и хората му. Освен това ще спестим пари от съдебни дела.

— Гениално, Габриела — с възхищение възкликна Карпанков.

Трак, трак…

Габриела добави още един ред на шала, който плетеше. Хрумна й още нещо.

— Слушай, Питър, ще бъде полезно, ако има още някой, който ме преследва. Интересът на Риърдън ще се засили още повече, ако има и друг играч, който иска да се добере до „Октомврийския списък“. Ще изглежда още по-ценен. Някакви идеи?

Карпанков се облегна назад и се втренчи в тавана със сивите си очи.

— Става ли, ако този човек умре?

— Интересна идея. Може и да свърши работа. Защо?

— Имам нещо предвид.

— Да?

— Един тип… един боклук от Бруклин. Мисли се за кръстник на мафията. Хал Диксън. Знаеш ли го?

— Мисля, че съм чувала името.

— Кани се да разшири дейността си в Манхатън и Джърси. Мислех да го елиминирам. Това е удобна възможност.

Габриела оправи полата си, докато обмисляше включването на този допълнителен играч. След малко каза:

— Можеш да говориш с Диксън. Ще му кажеш за „Октомврийския списък“ и че е у мен. Възложи му задачата да ти го донесе. Когато дойде, ще го ликвидирам без свидетели. После ще кажа на капитана, че Риърдън го е убил.

Това й даде друга идея. Тя остави плетката в скута си и добави:

— Трябва да реша един личен проблем. — Присви очи и обясни: — Един мъж ми досажда. Стана преди няколко месеца. Тъкмо бях изпълнила една поръчка и се бях отървала от трупа, но полицията беше по-бърза, отколкото очаквах. Скрих се в едно кино и се присламчих към този тип, за да изглежда, сякаш сме двойка. Номерът мина. Проблемът е, че тоя се лепна за мен. Прецака ми няколко срещи. Почна да ме преследва. Шпионира ме, навърта се около апартамента ми. Накрая дори може да открие, че работя за Питър. Дори ме снима, когато мислеше, че не го виждам. — Габриела направи гримаса на отвращение. — Малко е извратен — пада си по обувки. Лигите му направо потичат, когато види високите ми токчета. Снима ме с мобилния си и винаги се старае да хване обувките в кадър. Проклет перверзник. — Сви рамене. — Ще бъде полезно, ако и той умре.

— Как се казва? — попита Джоузеф.

— Франк Уолш. — Тя описа мъжа и добави: — Нека да припишем и това убийство на Риърдън.

Отново започна да плете. Двамата мъже се втренчиха в алуминиевите куки. Може би се питаха дали е убивала човек с тях. Не беше.

— Знам как ще стане — продължи. — След като с Риърдън открием списъка, ще го изпратя на Франк за съхранение. Ще направя така, че отпечатъците на Риърдън да се озоват на плика, кутията или каквото друго използвам, за да го сложа. Питър, можеш ли да уредиш един от хората ти да бъде в сградата, която ще използваме за постановката? Да се представи за чистач. Ще му дам списъка, за да го занесе на Франк.

— Разбира се. Какво ще кажеш за Рафаел?

— Да, той е добър. — Габриела се обърна към Джоузеф: — След като Франк получи пратката, в неделя, ще отидеш у тях, ще го застреляш и ще оставиш улики с отпечатъци и ДНК на Риърдън. Полицията ще ги открие, когато ликвидираме Риърдън и хората му. Обаче вземи телефона на Франк и форматирай диска на компютъра му. Сигурно има мои снимки.

Джоузеф кимна:

— Добре. Ами твоите хора — детективите, капитанът — те няма ли да те следят постоянно? Това може да се окаже проблем.

Тя се намръщи:

— Знам. Дори да им кажа да не го правят, ще се опитат да ме наблюдават. Трябва да го имам предвид и да се погрижа да се отърва от опашката и всякакви електронни устройства, които евентуално ще използват.

Остави плетката и се наклони напред. Беше доволна от Джоузеф; харесваше й, че е умен и я гледа в очите толкова спокойно, не предизвикателно, срамежливо или похотливо.

— Така, преди да продължим, искам да ти кажа нещо. Очевидно имаш представа от филми. Знаеш ли какво е методът на Станиславски?

— Чувал съм, но не знам точно какво е.

— При него актьорът се стреми да се отъждестви душевно и емоционално с героя, който играе. За да проработи планът ни, за да измамим Риърдън и двамата с теб да оцелеем, аз ще бъда офис мениджърът и самотна майка, за която се представям. Габриела Маккензи. Габриела Макнамара престава да съществува.

Не им каза, че за тази трансформация ще трябва да мобилизира цялата си енергия и воля. Щеше да се премести на съвсем друго място, умствено и емоционално. Щеше да повтаря името на измислената си дъщеря безброй пъти — на глас и наум — докато момичето оживее. Щеше да убеди себе си, че ако не предаде „Октомврийския списък“ и парите, никога повече няма да види обичаната си Сара. Щеше да се разкайва за смъртта на Хал Диксън. За Франк Уолш, въпреки че беше толкова изнервящо усложнение в живота й. Щеше да почувства истински страх, че полицията я преследва. Щеше да изпитва истинско влечение към Риърдън, сякаш наистина случайно са се запознали в бара и между тях е прехвърчала искра, която може да се развие в истинска връзка. Дори можеше да прави секс с него.

И след като Джоузеф го застреля, щеше да прекара период на траур.

Габриела беше добра в това, което правеше, точно защото успяваше да заблуди себе си толкова убедително, колкото жертвите си.

Погледна хладнокръвно Джоузеф:

— Разбра ли?

— Да.

— Трябва и ти да направиш така.

— Разбрах. — Той отмести очи за момент. — Като стана дума за актьорска игра… какво ще кажеш за следното? Мога да съм като онзи актьор, който почина, онзи от „Батман“. Хийт Леджър, Жокера. Подигравателен, непредсказуем, зловещ.

— Това ми харесва. И каква ще бъде неговата философия? — заразсъждава тя, мислейки за филма. — „Единственото хубаво за мен е това, което е в мой интерес.“ Това ще е движещата ти сила.

— „Единственото хубаво за мен е това, което е в мой интерес.“ Ще го запомня. Харесва ми… Един въпрос за мястото на убийството — ти ще бъдеш ли там?

Тя се замисли, но отговори:

— Не, те няма да ме искат там. Риърдън и един от съучастниците му ще искат да се видят с теб насаме. Ще ме оставят с някого да ме пази, вероятно Сам — някъде в някоя тайна квартира. — Погледна Карпанков. — Най-вероятно на същото място, където са завели Карол — онзи апартамент в Мидтаун, който използва за фирмата си. — Обърна се към Джоузеф:

— Ще ти изпратя адреса, когато го науча.

— Ще бъдеш ли въоръжена? — попита той.

— Не, няма как. Но съм сигурна, че Сам ще бъде. Риърдън вероятно ще планира да се върне в тайната квартира, след като сключи сделката с теб — вероятно за да ме довърши лично. И като знаем какво са направили с Карол, предполагам, че двамата със Сам ще имат и други планове преди това. С въжета и възли.

Затова, след като убиеш Риърдън и Андрю, вземи ключа от тайната квартира и ела там. Ако на вратата има резе или верижка, аз ще я сваля. Ще ми пратиш есемес, когато си близо, за да отвлека вниманието на Сам, Андрю или когото са оставили да ме пази. Ще му кажа, че съм разкрила значението на „Октомврийския списък“ или нещо такова. Ще те пусна да влезеш. Този, който ме пази, ще си мисли, че другите двама се връщат, и няма да бъде много подозрителен.

Обаче внимавай. Когато чуя вратата да се отваря, ще кажа някоя ключова реплика. Ако кажа: „Добре ли е дъщеря ми?“, значи Сам не е извадил оръжие и не подозира нищо. Тогава можеш просто да влезеш и да го застреляш. Но ако кажа: „Даниел, какво стана?“, това ще означава, че подозира нещо и е извадил оръжието си. Остани в коридора и се готви за престрелка. Аз ще се скрия и ще направя каквото мога отвътре.

Джоузеф кимна:

— „Добре ли е дъщеря ми?“ означава, че имам зелена светлина да стрелям. „Даниел, какво става?“ означава да се пазя.

— Точно така.

— Разбрах.

— Чудесно.

Габриела прибра преждата и полузавършения шал в чантата. Погледна с любов Гюнтер, който още веднъж помаха с опашка. Тя се изправи, стисна ръката на Карпанков, после — на Джоузеф.

— Хайде, да се залавяме за работа.

Край