Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (2) (Един роман на обратно със снимки от автора)

35.
Неделя 17:50

40 минути по-рано

Складът изглеждаше точно както го бе оставил в петък, когато пак беше дошъл, за да се подготви.

Помещението беше с влажни тухлени стени, покрити с белеща се светлозелена боя. Миришеше на почистващ препарат, машинно масло, пестициди и ръжда и беше осветено от ярки флуоресцентни лампи. Една започна да примигва и Джоузеф стана от масата, където седеше, взе от ъгъла един парцал за миене със сплъстени ресни, засъхнали от една страна като коса, издухана от силен вятър, и с края на дръжката разби недисциплинираната осветителна тръба. Нямаше нищо стабилно, на което да се качи, за да я развие. Посипаха се стъкла и прах. Трясъкът бе задоволителен.

Сградата беше подобна на онази, в която снощи извърши малката си операция — един склад западно от Таймс Скуеър. Тук, в Сохо, имаше голямо търсене на индустриални постройки, които да бъдат преустроени в жилищни — за астрономични суми, разбира се. Точно тази вероятно никога нямаше да бъде преустроена. Нямаше прозорци. Не беше подходяща за препродаване на шикарни адвокати и брокери. Затова пък бе идеална за неговите цели. Даже все още различаваше избледнели кафяви петна по пола. Преди няколко месеца бяха яркочервени. Най-накрая оня тип каза на Джоузеф онова, което той искаше да знае.

Солидните тухлени стени добре заглушаваха писъците.

Преди да се върне при стола, той отиде при отоплителната инсталация и я включи. През отдушниците започна да влиза въздух с миризма на мухъл. Възтопъл. Джоузеф остана с ръкавиците — тънки, с цвят на човешка кожа. Не ги носеше за удобство. Професионален навик. Спомняше си много случаи, при които се налагаше да носи такива ръкавици посред лято.

Отново седна на стола, на чиято облегалка бе преметнато коженото му яке. Свали бейзболната си шапка и разроши буйните си златисторуси къдрици. Бръкна в чантата, която беше донесъл, и извади луксозна зелена кутия с шампанско „Дом Периньон“. Извади два мобилни телефона от джоба си — своя айфон и един „Самсунг“, който беше взел от същия апартамент, от който се снабди и с кутията с виното. Своят остави на масата. Отвори на другия менюто — непохватно заради ръкавиците — и прегледа телефонните номера и съобщенията.

Остави самсунга и изпъна крака; погледна часовника. Нямаше да чака дълго. Това беше добре. Той бе напрегнат. Човек винаги е нащрек в такива моменти. Така и трябва. Познаваше много хора, които бяха спокойни, когато не трябва. Сега бяха мъртви или по-зле — много по-зле.

Но адреналинът може да ти помогне само толкова.

Джоузеф погледна към вратата в задния край на склада, заключена със солидно резе. Водеше към малко помощно помещение. Под вратата се процеждаше жълта светлина. Отвътре се чуваше дивидито на „Дора Изследователката“:

— Хей, Буутс! Хайде да отидем там!

Джоузеф още веднъж погледна бутилката с шампанското. От едната страна бе изцапана с кръв. Шест капчици в редица като част от морзовия код за SOS. Знаеше колко престижна напитка е „Дом Периньон“, макар че никога не беше опитвал. Това му напомни, че е жаден. Стана и като вървеше сковано заради студа, отиде до един шкаф в ъгъла на склада, където държеше бутилка „Спешъл Брю“. Отвори я и жадно изгълта близо половината от съдържанието й. Изпита прилив на енергия, на спокойствие.

„Давай по-полека“ — каза си.

После обаче допи бирата.

Избърса устните си с ръкава. Остави бутилката на масата. Когато си тръгнеше, щеше да я вземе, разбира се — нали остави ДНК по стъклото.

Джоузеф пак намести едрото си тяло на стола, като присви очи от остра болка в бедрото. Бръкна в джоба на якето и извади 9-милиметров пистолет „Глок“. Свали пълнителя и презареди — сложи два нови патрона на мястото на онези, които наскоро бе изстрелял. Спомни си очите на жертвата; как гледаше в шок — твърде вцепенена дори за да се уплаши. Винаги бяха много интересни тези моменти точно преди пистолетът да гръмне. Хората се държаха по всякакви безумни начини. Героично, патетично, дори самодоволно. Можеше да напише цяла книга за това.

Джоузеф остави пистолета на масата и извади заглушителя „Джемтек“, провери дали е почистен добре и го зави на дулото. Пъхна оръжието под колана си.

Погледна часовника. Срокът изтичаше след две минути. Дали пък…

Проехтя решително думкане върху престарялата врата.

Джоузеф погледна пред шпионката, която бе инсталирал предишния ден. Навън бяха Даниел Риърдън и някакъв тип с вид на важен бизнесмен. Той потупа ръкохватката на пистолета, за да си припомни къде точно на тялото му се намира. После свали предпазната верига.