Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (4) (Един роман на обратно със снимки от автора)

33.
Неделя, 16:30

30 минути по-рано

Детективи Нариш Сурани и Брад Кеплър седяха в една от оперативните зали в „Голямата сграда“ на Нюйоркското полицейско управление. Трета за последните три дни. Обзаведена с държавни пари. Гадост.

Третата — и най-отвратителната. От прозореца се виждаха олющената стена на Кметството и гладката стена на една банка, гълъби, късче небе и гълъбови курешки. И каквото и да имаше зад шкафовете за съхранение на папки в предишната стая, то не можеше да се сравнява с тукашната смрад.

— Готови ли са? — измърмори Кеплър на партньора си.

— Още малко да се натуткат — отговори Сурани, като затвори телефона.

Това прозвуча твърде пренебрежително и неуместно при сегашните обстоятелства, помисли си Кеплър. Все пак хора бяха изложени на риск.

Може би раздразнението му пролича, защото Сурани добави с по-сериозен тон:

— Събрали са се и подготвят нещата. Това е последното, което ми казаха. Изглеждат твърде заети, за да говорят с нас.

Имаше предвид спецотряда на нюйоркската полиция, момчетата от Отряда за бързо реагиране (и вероятно едно-две момичета). Екипирани с автомати, каски, бронежилетки, защитни обувки. Готови да нахълтат и да хванат престъпника.

— Твърде са заети, за да говорят с нас? — изръмжа Кеплър. — Фоп-ЧП не е тяхна.

През последните няколко часа името на операцията се съкрати от официалното „Операция Чарлс Прескот“ на „Оп-ЧП“.

После, в резултат на усложненията, съпътстващи разследването и неизбежното включване на федералните служби, отпред се добави и съответната буква. Типично за ченгета.

Фоп-ЧП…

— Това е нашето разследване — продължи Кеплър. — Ние трябва да нахълтаме там като… като… — Замълча.

— Не се ли сещаш за подходящо сравнение? — подразни го Сурани.

Кеплър завъртя очи. Намръщи се.

— Не знаят ли къде е Габриела?

— Знаят, знаят. Спокойно. Ще я намерят.

„Чакай — помисли си Кеплър. — Като мухи на лайно, като момчета в женска съблекалня, като…“

Но твърде късно.

— Обади се пак на екипа за наблюдение. Провери дали има сигнал.

Сурани въздъхна. Но се обади. Проведе кратък разговор. Затвори и се обърна към Кеплър:

— Да, имат добър сигнал от нея. Колосален сигнал. Еректирал сигнал. Уместно ли е да се изразя така, или моите хора не говорят за ерекции?

— Къде точно? — попита Кеплър, без да обръща внимание на забележката. — Знаят ли къде точно се намира?

— Да, знаят точно. И точно там, както казах вече, се разполага спецотрядът. Готови са да действат, щом дадем заповед.

Разбира се, обаче заповедта нямаше да я дадат те. Щеше да я даде той. Капитан Баркли.

Кеплър измърмори:

— Искам да видя картина. Искам да бъда на място. Нали имат камери, тия шибаняци от спецотряда. Трябва да ни пращат картина.

— Достатъчно трудно беше да я засекат…

— Кажи ми нещо, което не знам.

— … да я засекат. Няма как да получим пряка видеокартина, за бога. Ох, уместно ли е някой от моята религия да каже…

— Стига!

Кеплър огледа мръсните прозорци, натрупаните боклуци в стаята, зелената като сопол боя, подуши храната. Но за разлика от преди сега изобщо не му се ядеше.

Сурани погледна надолу и изтръска кафявото си сако, което — отново помисли Кеплър — изобщо не подхождаше на сивкавата му кожа. За разлика от партньора си той с много усилия бе докарал сегашния си тен и сакото му, безобразно измачкано, имаше — едва сега му правеше впечатление — смущаващо петно на ръкава с формата на уши като на Мики Маус.

Той се наведе напред на адски неудобния оранжев пластмасов стол и си помисли: „Така ли ще продължаваме? Заети сме с операция, при която могат да загинат хора, а никой не знае какво става. А пък ако нещо се издъни, големите шефове ще искат изкупителна жертва. И тогава — здравейте, детективи Кеплър и Сурани!“

Има, разбира се, стотици различни начини, по които една операция може да се издъни, но не е необходимо да се тормозиш за всичките стотици начини, защото е достатъчен само един, за да загазиш. И обикновено това е точно този, който най-малко очакваш.

Двамата мъже не застанаха мирно, когато капитан Пол Баркли влезе в стаята — нюйоркските детективи не отдават чест на почти никого. Все пак Кеплър свали краката си от близкия стол, а Сурани остави чашата с кафе, от която до този момент сърбаше шумно. За детективи с тяхното положение и разследванията, които водеха, това бе максимумът уважение, което можеха да покажат.

Особено днес, в родилните мъки на Фоп-ЧП.

— Знаете ли местоположението й?

— Да — отговори Сурани. — И не подозира, че сме я открили. Спецотрядът е на позиция. В момента оценяват риска.

Капитанът изсумтя:

— Това бие и третокласен криминален филм. Звучи като реплика на някой банкер. Така, видяхте ли последното малоумие? — Обърна се към един компютър и го включи. — Видях го преди десет минути. Мамка му.

За какво говореше старецът? Кеплър не се смущаваше да проявява нервност към шефа си и сега пак я демонстрира, — намръщи се, а на загорилото му чело се образуваха бръчки във формата на дълбоко V.

Очакваше на екрана да се появи някой официален документ или запис от охранителна камера. Но не — на монитора се отвори онлайн изданието на „Ню Йорк Поуст“, наскоро обновено. Кеплър въздъхна, докато четеше статията — продължение на една по-раншна. Първото заглавие съдържаше думата „ранен“. По-новото — глагола „почина“.

И двете статии съдържаха фразата „прегазен от камион за доставки“.

— Положението е извън контрол, знам — каза Сурани.

— А това е недопустимо. Искам да действаме. Искам престъпниците да се регистрират в ареста сега. Ако бързо не направим нещо, може да се лее кръв.

— Тя вече се лее — измърмори Сурани, като гледаше снимката на трупа.

Баркли махна гневно към монитора и изръмжа:

— Гледайте ги журналистите! Проклети мобилни телефони. Всички имат камери. Това е проблемът в наши дни. Навсякъде са. Задниците със самсунги и айфони се озовават на местопрестъплението още преди първите полицаи. Проклятие. Криминалистите изследват ли уликите?

— Да, но едва ли ще попаднат на нещо съществено.

Тримата се втренчиха в екрана. Кръвта е доста ярка при високо приближение.

— Габриела е с оня тип, така ли?

— Да.

— Тази жена — изръмжа капитанът. — Ще отговаря за много неща.

Заканата, лишена от нецензурни думи, прозвуча особено заплашително. Баркли се замисли — или поне наклони главата си така, сякаш мисли — и се втренчи през прозореца.

Банка, кметство, гълъбови курешки.

— Добре, решено е. Обадете се на спецотряда да действа. Веднага.

— Така може да прецакаме всичко — предупреди Кеплър. — Мисля, че трябва да изчакаме, да разберем кои са играчите, да преценим рисковете. Да…

— Пращайте спецотряда веднага — ревна Баркли, сякаш адски мразеше да се повтаря (което, Кеплър знаеше, не е така). — Няма да чакаме повече. Каквото и друго да е направила през последните два дни, ако свърши като… — кимна към статията за прегазения от камион — … ще стане лошо за много хора.

Тоест за него, за тях, за кмета.

И най-вече лошо за Габриела, идеше му да уточни на Кеплър, но си замълча.

Сурани взе телефона. Наведе се напред и каза напрегнато:

— Тук е Сурани. Имате зелена светлина. Можете… — Сивкавото му чело се сбърчи. — Какво? Какво?

Кеплър и Баркли се втренчиха в него. Трудно бе да се прецени какво мисли в този момент капитанът, но несъмнено изпитваше същото недоумение, както детектива си.

— Какво?

Повтарянето на тази дума беше вбесяващо. Ако я чуеше още веднъж, Кеплър щеше да хване партньора си за гушата и да изтръгне слушалката от ръцете му.

Следващите думи на Сурани обаче бяха:

— Ох, мамка му!

Кеплър се ококори и вдигна дланите си срещу него. Тоест: „Кажи ни нещо конкретно, по дяволите!“

Сурани закима енергично:

— Да, да, сега ще го дам.

— Какво? — попита Баркли, явно без да осъзнава, че повтаря въпроса на детектива.

— Командирът на специалния отряд мисли, че трябва да говориш с един човек.

— С кого?

— С един шофьор от Отдела по чистота.

Баркли се намръщи по-заплашително, отколкото го бе правил през целия изминал ден:

— Какво общо, по дяволите, има някакъв боклукчия с операцията?

— Командирът ще ти каже. — Подаде му телефона, сякаш беше кутия с взривоопасно вещество.

Капитанът дръпна апарата от ръката му и поговори с шофьора. След като затвори, се облегна назад на стола и измърмори:

— Имаме проблем.