Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (32) (Един роман на обратно със снимки от автора)

5.
Петък, 17:00

1 час и трийсет минути по-рано

В „Лимончело“ нямаше много клиенти.

Може би защото — най-вероятно, защото ресторантът бе в сърцето на района около Уолстрийт и защото беше петък. От него се разкриваше живописна гледка към Нюйоркския залив, с корабите и неспирните вълни, издигащи и спускащи се като метроном. Най-подходящото място, където брокерите, които през последните осем часа са си играли с милиони долари чужди пари, да отпразнуват добрите си решения или да забравят лошите.

Сега обаче, в късния следобед, финансистите, идващи обикновено по-късно, все още бяха на бюрата си или пишеха разписки по етажите на затворените борси, или пък се потяха в клубовете за фитнес или по алеите на Батъри Парк.

Тук, при водата, най-силно се усещаше уханието на есен.

Габриела грациозно премина през салона, обзаведен с дъб и месинг, и се върна на столчето пред бара, на което бе седяла през последния половин час. Свали якето на черни и бели карета и го закачи на облегалката. Носеше бяла копринена блуза, консервативно прибрана на талията под достигаща до коленете сива плисирана пола. Също черни чорапи и виненочервени обувки на високи токчета — по-късно щеше да ги смени с по-удобни ниски черни обувки (с тях отиваше до работата); сега те бяха на земята, в избелялата чанта „Тифани“, в която ги носеше всеки ден.

Тя продължи да редактира документите, върху които работеше. Горният беше озаглавен „Актуални счетоводни задачи“. Няколко числа зачеркна изцяло. Други маркира с абсолютно правилни звездички. Отдолу имаше пет-шест листа, озаглавени с имена на фирми, а под тях — „Финансов баланс: приходи и разходи“. Нямаше документ, на който сумата да е по-малко от 250 милиона долара. На друг лист пишеше: „Печалба от клиенти: Лични сметки“.

След известно време се съсредоточи върху друг документ, озаглавен: „Краткосрочен търговски наем“. В съдържанието му обаче нямаше нищо кратко. Двайсет страници с дребен шрифт. Тя въздъхна и още веднъж започна да чете. Кестенявата й коса бе опъната силно назад и захваната с шнола, при което, необяснимо защото, изглеждаше по-светла.

Тя поработи още малко, после отпи глътка вино и погледна през високите витрини към Пирс А. Конструкцията не беше толкова голяма, колкото другите пирсове по на север — в Гринич Вилидж и Мидтаун, но този имаше по-богата история. Професорът имаше специален интерес към сагите на Долен Манхатън и можеше часове наред да й ги разказва. Построен през 80-те години на XIX век от пристанищния департамент и пристанищната полиция, Пирс А бе станал свидетел на невероятното разрастване на града. Габриела погледна седеметажната часовникова кула, издигната през 1919 година. Красивото съоръжение бе построено в памет на американските войници, загинали през Първата световна война. Доста символично, като се има предвид, че първият пирс на това място е бил построен от сина на известен генерал на Съюза от Гражданската война.

Когато отново се наведе над договора за наем, мъжът, който седеше до нея, остави чашата си и продължи разговора си по телефона.

Габриела настръхна и измърмори:

— Ох! Хей. — След като той не отговори, тя каза по-настоятелно: — Извинете.

Най-сетне той разбра, че се отнася за него. Обърна се към нея и се намръщи.

Тя му показа ръкава си, на който имаше кафяво петно.

— Вижте.

С красивото си широко лице и късата си черна коса, мъжът поразително напомняше на един известен актьор. Той огледа ръкава й, после — лицето й. Проследи с поглед нейния до чашата си с уиски. Вдигна вежди.

— Ох, по дяволите! — По телефона каза: — Ще ти се обадя по-късно, Андрю. — Затвори. — Аз ли го направих? Много се извинявам.

— Да, когато оставихте чашата си. Току-що. Говорехте по телефона, после се обърнахте и тя се разплиска.

— Съжалявам — повтори той. Звучеше искрено, не отбранително.

Премести поглед от петното към блузата — цялата блуза, под която съвсем леко личаха очертанията на сутиена. Бледосин. После — отново към петното.

— Копринена ли е?

— Да.

— Знам какво да направим — заяви той и пое инициативата.

Извика бармана, младеж, който явно прикриваше татуировките на врата си с грим — все пак тук беше Уолстрийт, а не Ийст Вилидж.

— Газирана вода и кърпа. Не, не зелената. Онази бялата. Бялата кърпа. И сол.

— Сол ли?

— Да, сол.

„Препаратите“ пристигнаха. Мъжът не приложи газираната вода и солта лично, а накара Габриела да си ги сложи. Тя също беше чувала за този трик — от майка си; а той — от баба си, както обясни.

— Внимателно със солта — предупреди я. — Не знам доколко е безвредна за коприна. Може да похаби плата, ако търкате прекалено силно.

Магията подейства. Върху плата остана съвсем леко по-бледо петно.

Габриела се вгледа в очите му под дебелите вежди.

— Защо не пиете мартини като всеки друг? — попита.

— Не обичам мартини. Бих си поръчал ягодово „Козмо“, но в такъв случай петното нямаше никога да излезе. Аз ще платя за химическото чистене.

— Ако бях мъж, щяхте ли да ми предложите?

— Не правя никакви предложения на мъже, носещи копринени блузи.

Тя запази сериозно изражение за момент, сетне се разсмя.

— Не, благодаря — каза след малко. — И без това смятах да я нося на химическо.

— В такъв случай отново моля да приемете извиненията ми.

Тя вдигна длани.

— Приемам.

Постигнаха помирение, тя отново се зае с договора за наем, а той вдигна телефона. След като нанесе поправки и на последната страница на документа, а той затвори, настъпилата тишина ги накара отново да се погледнат един друг — отначало в огледалото — и разговорът се възобнови.

— Сега заради мен ще се приберете вкъщи миришеща на уиски. Какво ще каже мъжът ви?

— Сигурно няма да разбере, защото живее на петдесет километра от мен.

— О, и вие ли сте в този клуб? Между другото, аз съм Даниел Риърдън.

— Габриела Маккензи.

Стиснаха си ръцете.

За известно време разговорът блуждаеше напосоки — и двамата изпробваха почвата — но после намери правилното направление, включващо неизбежния въпрос в Ню Йорк: „Какво работите?“.

Даниел имаше фирма за рискови инвестиции.

— Фонд „Норуок“. — Посочи с глава. — Намира се на няколко пресечки от тук. На „Бродуей“.

Габриела кимна към документите:

— Аз съм офис мениджър на една компания за финансови консултации. „Прескот Инвестмънтс“.

— Не съм я чувал.

Той хвърли кратък поглед върху документите пред нея, но бързо отмести очи — сякаш надничането в поверителните книжа на чужди клиенти го караше да се чувства неловко като зяпането през отворена врата на тоалетна.

— Фирмата е малка. Шефът ми работеше за „Мерил“, но преди няколко години направи своя компания. Така е много по-доволен.

— Офисът ви наблизо ли е?

— Не, в Източен Мидтаун. В Търтъл Бей. — Тя въздъхна. — Шефът ми… страхотен човек е, но тази сутрин ми натресе това. Иска да наеме склад на Банкърс Скуеър — близо до Уолстрийт — и сделката пропадна. Сега трябва да проверя един друг обект… и да изготвя четирийсет страници договор. Трябва да е подписан до две седмици.

— Две седмици?

— Да. А нали знаете Банкърс Скуеър? Няколко часа трябваше да чакам само за огледа на склада. При цялото това строителство.

— Аха, новата сграда на стоковата борса. Трябваше вече да е готова.

— Както и да е. Дойдох тук да си набележа някои неща и да се отпусна.

— А пък аз ви залях с уиски.

— Вие май също работехте. Имахте делово обаждане.

Тя кимна към двата мобилни телефона пред него: „Айфон“ и „Моторола Дроид“.

— Имам проект с едно акционерно дружество в Аруба. Днес се финализира. От девет часа бях в адвокатската ни кантора.

— Поздравления. И съболезнования.

— Благодаря. — Даниел се засмя и отпи глътка уиски. — После отидох да поплувам и дойдох тук… да се отпусна.

Тя се усмихна на прекопирания от нея израз.

Разговорът бавно се отклони от професионалната тема. Започна обмен на по-лична информация. Оказа се, че и двамата живеят в Манхатън. Даниел й каза, че имал двама синове, които живеели с бившата му жена в Наяк.

— Със съпруга ми имаме съвместно попечителство. — Габриела извади телефона си от чантичката „Коуч“ и му показа една снимка. — Това е Сара. На шест е.

— Прекрасна е.

— Обича балет и гимнастика. Но наскоро се запозна с конете. Леле, как иска да си има кон!

— Къде точно живееш?

— В Горен Уестсайд. Две спални, деветдесет квадратни метра. Можем да поберем и кон, но не мисля, че приемат добре пътуването с асансьор.

— А бащата на Сара?

— Не. Той няма нищо против асансьорите.

— Забавна си — отбеляза Даниел, сякаш не излизаше с жени, които не са.

— Тим живее в Лонг Айлънд. Но наблизо няма конна база.

Даниел махна на бармана, който се отзова веднага.

— Още едно за мен. И едно от това, което пие дамата.

— Не — опита се да се възпротиви Габриела.

— По-евтино е, отколкото да ти купя нова блуза „Ниймън Маркъс“.

— От „Мейсис“ е. Нямах предвид, че отказвам почерпката. Имам предвид това, което пия. Мисля да се поглезя с едно пино ноар „Мери Едуардс“. След като кавалерът черпи.

Даниел вдигна вежди, впечатлен от избора й.

След малко питиетата бяха пред тях. Тя се запита каква ли татуировка крие барманът.

„Окупирай! Долу с 1%!“

Или нещо по-просто: „Кур за капитализма!“

Помисли дали да не сподели предположението си с Даниел, но въпреки че той вероятно щеше да се засмее, предпочете да не го прави.

Двамата се чукнаха за трудния и вдъхновяващ живот в Манхатън. За „Кота нула“, която се виждаше от „Лимончело“. „Близнаците“ завинаги щяха да хвърлят неизличимата си сянка над града.

Непринуденият разговор премина през десетина различни теми: ресторанти, пътувания, родители, политика — за последното предпазливо, макар че изглеждаше да са със сходни възгледи.

Когато питиетата им бяха на привършване, Даниел погледна часовника си. Не скришно, а съвсем открито вдигна масивния ролекс и провери часа.

Тя кимна:

— Сигурно имаш планове за вечеря.

— Всъщност, не. Имам среща. — Даниел я погледна: косата й, лицето й, очите й. — А ти сигурно трябва да се връщаш при дъщеря си.

Тя усети някаква скрита идея.

— Ще я взема утре. Тази вечер е при баща си.

— Не знам дали ще проявиш интерес, но тази среща… дали ще се съгласиш да ми помогнеш?

— За какво?

— Ами, срещата е с един интериорен дизайнер, за да си избера тапицерия.

Тя поклати глава:

— Това не е добър опит за свалка.

— Трябва да избера нова кожена тапицерия за моторницата си.

— Така вече е по-добре.

Той отвори раницата, която използваше вместо куфарче, и извади листовка с кожени мостри. Габриела я разлисти, бяха подредени по цвят. Тя харесваше най-много наситеното оранжево, каквито си представяше, че са седалките в баровските спортни автомобили. Имената на мострите бяха от рода на „морков“, „тиква“, „кехлибар“, „домат“.

Най-хубавата обаче се наричаше „Принстън“, вероятно от цвета на едноименния университет в Ню Джърси. Това бе най-смелото решение, предложено от компанията.

— Харесах си цвят — бавно отбеляза Габриела. — Но как мога да кажа със сигурност, ако не съм видяла лодката?

— Това може да се уреди.