Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The October List, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Марин Загорчев, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джефри Дивър
Заглавие: Списъкът „Октомври“
Преводач: Марин Загорчев
Език, от който е преведено: английски
Издател: ЕРА
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Печатница: Експреспринт ООД
Излязла от печат: 11.04.2014
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-284-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7469
История
- — Добавяне
Втора част
7.
Петък, 22:00
11 часа по-рано
— Знаеш ли — каза Габриела на Даниел Риърдън, — ако трябва да съм честна, това е най-странната вечер, която си спомням. Засегна ли се? Не исках да те обидя.
Той не коментира думите й. Вместо това попита:
— Но беше ли среща?
Тя се замисли за момент.
— Нещо като среща.
— Аха, „нещо като“.
Вървяха по „Бродуей“, на север от Батъри Парк, в прохладната септемврийска вечер. Прозорците на околните сгради бяха като квадратчета на шахматна дъска: много — светли, някои — тъмни. Светът на правото и финансите никога не почива, дори в петък вечер. Улиците все още бяха задръстени от коли, макар че пешеходците бяха понамалели. Пред по-шикозните сгради се редяха на опашка лимузини.
— „Странен“ — повтори той озадачено. — Ресторантът ли имаш предвид?
Е, това беше част от преживяването. Бяха влезли импулсивно в един индийски ресторант, където взеха къри, тика и бира „Кингфишер“. Въздухът в заведението бе влажен като в тропиците и наситен с аромат на сандалово дърво, музиката на ситар от уредбата — сантиментална, а храната беше може би най-добрата южноазиатска кухня, която Габриела бе вкусвала. Най-голямата забележителност в салона беше огромен аквариум с морски животни. Тя бе очарована от разноцветните риби, плуващи спокойно или стрелкащи се насам-натам във водата. В менюто имаше скариди, но нямаше други морски обитатели. („Това е хубаво — коментира тя, като кимна към аквариума. — Нямаше да е хуманно“.)
— Под „странно“ — отговори сега тя — имах предвид най-вече онова, което се случи преди ресторанта.
— О, онова ли?
Макар че в тези часове се бяха случили много неща, най-отчетливо в съзнанието на Габриела се беше запечатал споменът от докосването на Даниел, когато той вдигна копринената си кърпичка и избърса влагата от челото й. Сега тя отново изпита онова смущаващо гъделичкане ниско в корема, както тогава.
Умълчаха се за известно време, докато отиваха към метрото — първо към нейната станция. След малко Даниел каза:
— Когато бившият ти мъж се обади, не подслушвах, но ми направи впечатление, че не говори много дълго с дъщеря си. Наред ли е всичко?
— О, няма проблем. Понякога, когато е при баща си и той е наблизо, тя става мълчалива. Иначе се разбират чудесно. Той е добър с нея. Но знаеш как е с бившите.
Мрачната усмивка на Даниел й подсказа, че знае много добре.
Септемврийският вятър ги лъхна.
— Студено ли ти е?
— Малко.
— Вземи моето сако.
— Не. — Тя се уви по-плътно с тънкото си вълнено яке. — Добре съм.
Той не настоя; вероятно бе забелязал, че вземе ли решение, тя трудно го променя. И това в по-голямата си част беше вярно.
Тя направи гримаса и посочи едно площадче близо до Уолстрийт, покрай което тъкмо минаваха. Банкърс Скуеър.
— Виждаш ли онази сграда?
Посочи ниско здание, разположено до все още строящата се нова фондова борса — дори в този час на обекта имаше много работници. От другата страна се намираше клиника — клон на една голяма болница.
— Ето заради това ми се провали уикендът.
— Не ми изглежда страшно.
— Нищо не знаеш.
След няколко минути стигнаха станцията, откъдето тя щеше да вземе метрото до Горен Уестсайд, линия „Осмо авеню“. Даниел трябваше да отива на изток.
— Виж… — започна той, но замълча.
Габриела се завъртя към него. Дръпна се настрани, за да не й свети една улична лампа в очите.
— Виж… — подкани го.
Даниел заговори малко като пациент пред хирург, на когото дължи живота си.
— Много съм ти задължен. За Принстънското решение.
— И без мен щеше да стане.
— Не и по начина, по който го направи ти.
— Направих всичко, което можах при тези… да кажем, трудни обстоятелства.
Благодарността му обаче, разбира се, бе прелюдия към неизбежното. Той каза:
— Добре, мисля, че си много красива. Но това не е всичко. Харесваш ми. Ти си забавна, артистична, разбираш от бизнес. Затова ето какво ще ти кажа: в момента не излизам с никоя и от доста време не съм имал връзка. Може ли да ти се обадя?
— Всеки може да се обади на всеки, ако има номера му. Въпросът е дали аз ще вдигна.
Даниел измърмори замислено:
— Помниш ли времето, преди да измислят дисплеите, на които се изписва номерът на обаждащия се? Тогава имаше тръпка, нали? Да вдигна или да не вдигна?
— Да — включи се тя. — Дали е телефонен маркетинг, ухажор, бивше гадже? Предложение за работа?
— Или грешка.
— Или, боже опази, майка ти! — Габриела присви очи. — Колко сме разглезени в наши дни.
— Страхливци!
Стояха на един метър един от друг. Минувачите ги заобикаляха, колите профучаваха покрай тях.
Време беше да се разделят. И двамата го знаеха.
Той се наведе и докосна бузата й със своята.
Тя почувства топлината му, наболата му брада. Лека влага от по-рано, която й напомни как бе избърсал челото и страните й.
— Лека — тихо каза той.
— Лека.
Тя се обърна и заслиза по стълбите, като бръкна в чантичката си за картата за транспорта. Изведнъж спря.
— Обувките ми! — извика.
— Какво?
— Онази стара чанта „Тифани“, която носех. Официалните ми обувки бяха вътре. — По-рано вечерта беше сменила обувките с високи токчета с ниските „Алдо“, които носеше сега. — Забравих я в ресторанта.
Той се усмихна.
— Не — оправда се тя, като едва се сдържа да не се разсмее. — Не е нарочно.
— Сигурна ли си? Може би си искала още една възможност да ме видиш?
— Извинявай, но не бих рискувала да изгубя обувки „Стюарт Вайцман“, за да си осигуря среща с мъж. Който и да е той.
— Имам едно предложение. Можем да избегнем неудобството с телефоните. Хайде да си уговорим среща отсега. Ресторантът ми е на път за вкъщи. Ще взема чантата и ще ти я донеса утре на закуска. Какво ще кажеш за „Ървингс Дели“ на „Бродуей“? В девет.
Тя се замисли за момент, преди да отговори:
— Може.
— Знам какво си мислиш — каза той, като си придаде сериозно изражение. — Мислиш си: „Дано закуската да не е толкова скучна, колкото тази вечер.“
— Нищо не може да бъде по-скучно от последните три часа — отговори тя и се скри във входа на метрото.