Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (10) (Един роман на обратно със снимки от автора)

27.
Неделя, 11:50

1 час и 10 минути по-рано

— Не го виждам.

Даниел Риърдън имаше предвид мъжа, който ги следеше от Медисън авеню — мъжа с измачкания сив костюм и яркожълтата риза, мъжа с очи като на ловджийско куче.

— Кой е този тип, по дяволите? — измърмори Габриела. — Мислиш ли, че е ченге?

— Не. Щеше да извика подкрепления. Ако го беше направил, сега тук щеше да има хиляда патрулни коли.

Вървяха бързо на юг по Второ авеню. Вятърът ги пронизваше, а в небето се събираха ниски облаци. Тук все още бе сравнително богат квартал — имаше по-малко магазини и повече жилищни сгради — затова по тротоарите имаше по-малко хора, отколкото по-близо до Мидтаун. Те отново се огледаха.

— Може би е било съвпадение, че го видяхме два-три пъти зад нас.

— Сериозно ли мислиш така? — попита Даниел.

— Не. Но, честно казано, не искам повече да мисля за нищо.

Тя присви очи, хвана се отстрани и спря.

— Още ли боли?

— Да, боли. — Тя изтри една капчица кръв от бузата си.

— Лекар?

— Не. Полицията може да е предупредила спешните отделения. Хайде да вървим.

— Ако си си счупила ребро и е пробило белия дроб, може да стане сериозно.

— Ще търпя — сопна се тя. После добави по-меко: — Докато намерим Сара. Ще изтърпя.

Отново тръгнаха. Бързаха да се отдалечат възможно по-скоро от мястото на инцидента.

— Какво може да иска онзи мъж? — попита Даниел.

— Онзи с жълтата риза ли?

— Да.

Тя сви рамене, сякаш беше очевидно:

— Ако не е случайно съвпадение, сигурно иска „Октомврийския списък“. Какво друго? Джоузеф не е единственият, който се опитва да се добере до него, сигурна съм.

Даниел замълча, наклони главата си на една страна. След като още веднъж огледа тротоара зад тях, каза:

— Има още една вероятност за оня тип с жълтата риза.

— Каква е тя, Даниел?

— Да работи за Чарлс Прескот.

Тя се намръщи:

— Да работи за шефа ми ли? Какво имаш предвид?

— Шефът ти е изпратил този тип да те следи — да открие какво може да имаш срещу него: информация, улики. Да те убеди да не свидетелстваш и да не ходиш в полицията.

Габриела поклати глава:

— Чарлс би могъл просто да ми се обади и да поговори с мен.

— Чарлс Прескот, за когото си работила, онзи Прескот, когото си мислила, че познаваш, би направил така. Но това не е истинският Прескот. След онова, което научи за него, не смяташ ли, че е способен да изпрати другиго да му върши мръсната работа?

— Каква мръсна работа? — Тя стисна ръката му. — Нали не мислиш, че би ме наранил?

Наблегна на „наранил“, сякаш искаше да каже „убил“.

— Не е изключено, Мак — отговори той с по-мек глас. — Трябва да приемем и тази възможност. Ти си идеалният свидетел. Можеш да свържеш Прескот с места, с които не би искал да бъде свързван. Можеш да свидетелстваш за всякакви неща. А сега имаш и „Октомврийския списък“.

Този път, когато каза „не“, тя го изрече с такъв тон, подсказваш, че дори тя не вярва, че Чарлс Прескот е неспособен да й стори нещо лошо. Отново огледа тротоара зад тях.

— Мъжът с жълтата риза… къде е? Не знам къде е! — В гласа й прозвуча паника.

— Всичко е наред. Изгубил ни е в тълпата. Аз…

— Не! Ето го!

Даниел също завъртя глава. Да. Мъжът с жълтата риза беше на една пресечка зад тях, криволичеше между минувачите, напредваше решително.

— Какво ще правим? — попита Габриела. — Ако ни спре, Сара е загубена. Не мога да допусна това да се случи. — Впери зачервените си очи в Даниел.

— Продължавай да вървиш. По-бързо.

Само след една пресечка обаче тя спря рязко и се приведе; присви очи и изстена. Коленете й се подкосиха и само силната ръка на Даниел я спря да не се свлече на земята.

— Боли ме, Даниел. Гърдите ме болят… Трябва да си почина. Само за минутка. — Огледа се. — Там. Ако се скрием там, няма да ни види.

Даниел й помогна да се измъкне от тълпата към сенчестото скривалище, което му бе посочила, между два паркирани камиона. Покрай тях шумно профучаваха коли. Даниел надникна в посоката, в която за последен път бе забелязал мъжа с жълтата риза.

— Не го виждам.

Габриела се облегна на капака на един камион „Мерцедес“ и притисна гърдите си.

Той отново надникна иззад машината.

— Няма го — увери я. — Не се виждат и ченгета. Ще изчакаме една минута и продължаваме. Когато стигнем до апартамента, ще си починеш. Ще видим дали си пострадала сериозно.

— Сигурно е минал по някоя странична уличка, не мислиш ли? Изплъзнахме му се.

— Възможно е.

— Добре — прошепна Габриела. — Да тръгваме тогава. Трябва да си почина. Трябва да помисля.

— Станция „Лексингтън“ е на една пресечка от тук. Ще имаш ли сили да идем до там?

— Да. Вече съм по-добре.

Излязоха отново на тротоара.

— Чакайте! — стресна ги мъжки глас. — Искам да поговорим!

Те се обърнаха. Мъжът с жълтата риза се показа между камионите откъм страната на улицата. Лицето му беше потно. Той се приближи бързо към тях и понечи да каже нещо, като вдигна ръце по начин, който би могъл да се разтълкува двояко — можеше да е поздрав, а можеше да е заплаха.

Посегна към джобчето на сакото си.

Габриела реагира бързо. Направи крачка към мъжа, вдигна ръце и го блъсна в гърдите. Той залитна назад, към платното.

— Да бягаме! — извика тя на Даниел. — Тичай!

Точно преди да хукнат обаче, се чу изсвирване на спирачки и един голям камион блъсна мъжа с жълтата риза с близо шейсет километра в час. Той падна под колелата и наоколо се разнесе смразяваш кръвта звук като от чупене на сандък. Нямаше време дори шофьорът да натисне клаксона, нямаше време мъжът с жълтата риза да изкрещи.

Габриела изпищя, като се втренчи в премазания човек:

— О, боже! Не, не, не!

Широка диря от тъмна кръв се бе образувала зад камиона, който, в опита на шофьора да не прегази човека, беше блъснал едно такси.

— Не!

Викове, писъци, хора хукнаха към премазания човек, други — в обратната посока. Извадиха мобилни телефони да се обадят на полицията… и да снимат.

Даниел Риърдън я хвана за ръката.

— Мак! Трябва да бягаме. Веднага!

— Аз не исках… Не исках да направя така! Просто реагирах… — запелтечи тя, като трепереше.

— Чуй ме! — Той хвана лицето й с две ръце и го завъртя към себе си, без да се интересува от болката й. — Трябва да тръгваме.

— Ама…

— Той беше заплаха. Сигурно е бил заплаха. Иначе нямаше да ни следи. Ти нямаше друг избор. Изглеждаше, че иска да ни нападне. Посегна към джоба си. Може би имаше пистолет!

— Това не е сигурно! Виж, още мърда. Кракът му. Движи се!

Тя се втренчи в кръвта, изхлипа.

Силната ръка на Даниел стисна раменете й като менгеме и той я поведе далеч от местопроизшествието. С подтичване и препъване тя тръгна с него. Сякаш бе забравила как се върви.

— Знам, че си разстроена. — В неговия глас също имаше паника. — Знам, че те боли, но трябва да се махаме от тук, Мак.

— Аз… — започна тя, като трепереше — не мисля, че…

— Правим всичко това заради дъщеря ти — прекъсна я той. — Спомни си какво повтаряш постоянно. „Съсредоточи се“. Съсредоточи се върху дъщеря си.

— Моята…

— Сара — решително изрече той името. — Съжалявам, Мак. Голяма трагедия е, че това се случи. Но няма как да го променим и няма да можем да помогнем на Сара, ако отидеш в затвора. Ще има време да мислим за това по-късно.

Пребледняла като платно, Габриела кимна.

— Хайде, да вървим — подкани я той.

Тя тръгна след него несигурно, като едва проходило бебе.

Той изведнъж спря.

— Не, чакай. Ще минем от другата страна. Ще заобиколим квартала, за да стигнем до метрото.

— Защо? Какво има?

— В тази посока на ъгъла има инспектор по паркирането.

— Инспектор по паркирането? Какво значение има?

Даниел се наведе към нея и прошепна:

— Габриела, всичко живо в Ню Йорк ни търси, от службата за бездомните кучета до ФБР.