Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (1) (Един роман на обратно със снимки от автора)

36.
Неделя, 18:30

Тя стоеше на прозореца на апартамента в Манхатън и надничаше през пролуката между завесите. Ръцете й трепереха.

— Виждате ли някого? — попита нервно мъжът, застанал в другия край на стаята.

— Не знам. Може би. — Наведена напред, Габриела събра плътно дебелите завеси, сякаш някой оглеждаше прозорците с бинокъл. Или през оптически мерник. — Разбира се, и предишния път не видях нищо. А когато видях, вече беше късно. Да имах сега пистолет — измърмори гневно. — Щях да го използвам. Ако там има някой, кълна се в бог, щях да го използвам.

— Но кой може да е? — попита Сам Ийстън.

Тя се обърна към него и бързо се отдалечи от прозореца.

— Кой ли? Може да е всеки. Изглежда, че всички негодници на света искат проклетия „Октомврийски списък“!

— Откъде могат да знаят къде сме?

Тя се изсмя мрачно:

— Аз, изглежда, вече нямам тайни. — Замисли се за момент, после отново погледна навън. — Просто не мога да видя. Стори ми се, че там има някого. Но в следващата минута вече го нямаше. Аз… — Изведнъж прошепна панически: — Резето!

Сам се сепна, вдигна глава.

С разширени от уплаха очи Габриела попита:

— Заключих ли? — Излезе бързо от дневната, изтича до антрето и след малко се върна. — Не, добре е. Всичко е заключено.

Сега той зае мястото й при прозореца и погледна навън.

— Виждам сенки, виждам някакво движение. Но не мога да кажа със сигурност. Може да има някого, а може просто някое дърво да се поклаща от вятъра. Проклетата улична лампа не свети, онази пред сградата. — Погледна я. — Светеше ли по-рано?

— Де да знам. Може да е светела. Как може някой да изгаси улична лампа?

Сам не отговори. Той също се отдръпна от пролуката между завесите. Пресече стаята и седна на една мека табуретка до Габриела. Тя и преди бе забелязала, че е в добра форма, но едва сега видя колко е тънка талията му и колко широки раменете. Мускулите изпъваха до пръсване сакото и ризата му.

— Бога ми, как мразя така! — ядоса се тя. — Какво преживява сега Сара? Какво си мисли? Какво… — Замълча. Пое си бавно дъх. — Колко време мислите, че ще мине, докато научим?

Даниел и Андрю бяха излезли преди половин час, за да се срещнат с Джоузеф.

Тя избърса капчица кръв от долната си устна.

— Трудно е да се каже — отвърна Сам. — Знаете, че Джоузеф преследва своите цели. Освен това… човек в неговата позиция държи на практика всички козове.

Габриела се досети, че той щеше да каже „похитителят“, но се сдържа, може би, за да не я разстройва повече. Тя издиша бавно и притисна с ръце гърдите си. Присви леко очи.

— Мразя да чакам — повтори.

— Те ще уредят нещата — неуверено я успокои Сам.

— Така ли мислите? Джоузеф е луд. Непредсказуем. Дори не мога да си представя какво би могъл да стори.

Тягостна тишина като мъгла обгърна стаята — мълчанието на двама непознати, които чакат да научат съдбата на едно дете.

— Кога точно се случи? — попита мъжът. Сакото му бе разкопчано, ризата му — изгладена като дъска.

— Имате предвид кога Джоузеф я отвлече ли? — уточни Габриела; тя не се страхуваше да използва думата. — В събота сутринта. Вчера.

Преди цяла вечност. Това бе първият израз, който й хрумна, но не искаше да го използва пред този мъж, когото познаваше само отпреди няколко часа.

— На колко години е Сара?

— На шест. Едва на шест.

— О, боже!

На издълженото му, изпито лице — изглеждаше твърде старо за мъж на трийсет и една — се изписа състрадание. Брадичката му потрепери.

Тя кимна като благодарност за съчувствието. След кратко мълчание отбеляза:

— Мразя неделите.

— Разбирам ви.

Сам отново я погледна: новите черни дънки, купени набързо, докато двамата с Даниел бягаха по улиците на Ню Йорк. Не й бяха съвсем по мярка. Широкият, грозен тъмносин пуловер. Вгледа се в разрошената й кестенява коса и слабото лице, от което гримът отдавна се беше изтрил. Огледа също стройните й бедра и едрите гърди, но очевидно без сексуален интерес. „Каквито и жени да предпочита, според него аз със сигурност изглеждам доста зле“ — замисли се Габриела.

Тя се изправи и отиде в единия ъгъл на стаята. Там имаше черна раница, на която все още висеше етикет с цената. Габриела я разкопча и извади по-малък сак. От него взе кълбо вълна, куки за плетене и дрехата, върху която работеше. Преждата бе в наситенозелено и синьо…

Както се пееше в една песен.

Една от любимите й.

Със зачервени очи, неспокойна, жената отново се настани в безвкусното лилаво плюшено кресло по средата на дневната. Въпреки че стискаше преждата, не започна ритмичните, успокояващи я, толкова познати движения с червените куки. Допря една кърпичка до устата си. Погледна я — нежният ленен плат стана на червени петна. Ноктите й бяха лакирани в същия цвят.

Сетне — тап, тап — изплете пет реда. Изкашля се няколко пъти и притисна страната си под дясната гърда, като присви очи от болка. Усети вкус на кръв. Солен, горчив, металически вкус.

— Ако кърви толкова, дали да не отидем в болницата? — попита Сам, като се намръщи загрижено. — Изглежда по-зле.

Габриела се изсмя кратко:

— Идеята не е много добра. Даниел не ви ли каза какво се случи следобед?

— О, да. Не се замислих за това.

— Ще издържа, докато си върна Сара. После ще се погрижа за всичко останало. В затворническата болница най-вероятно — добави, като се усмихна цинично.

Отново огледа апартамента. Преди два часа, когато дойдоха с Даниел, беше прекалено загрижена, за да забележи каквото и да било. Освен че бе пълен със стари мебели и внушаваше чувство за временност, жилището бе мрачно, особено в потискащия сумрак. Тази атмосфера вероятно се дължеше на високия таван, тесните стаи и сивите тапети на бледи цветенца. Погледът й се спря върху масичката от ковано желязо по средата на стаята. Острите й ръбове приличаха на оръжия от научнофантастичен филм.

Болка…

При вида на масата нервите й отново се изпънаха. Но тя за пореден път през последните два дни си помисли: „Целта. Мисли за целта. Сара. Да спасиш Сара е единствената ти цел. Помни това, помни това, помни това.“

— Много ли работите с Даниел? — попита тя.

— С него и фонд „Норуок“ имаме делови отношения от близо седем години.

— Колко хора му казват, че прилича на актьор?

Тя отново си спомни петъчната вечер (възможно ли бе да е било само преди два дни?), когато се запозна с Даниел Риърдън: челото му, осеяно с капчици пот, и сините очи, които гледаха съсредоточено.

— Много — отговори Сам и отново потърка лъскавото си голо теме. — Мен не ме питат много; „Вие да не сте този или онзи актьор?“ — Засмя се. Все пак може би имаше чувство за хумор.

— Ами директорът на компанията, Андрю — как му беше името?

— Фарадей.

— Възхитителен мъж. Никога не бях чувала за професия като неговата.

— Не са много фирмите, които се занимават с нашата дейност. Той си е създал име. Пътува по целия свят. Прелетява по сто хиляди километра годишно. Минимум.

Тя изплете още един ред в синьо и зелено. Тап, тап.

— А каква е вашата професия, Сам?

— Аз съм човекът зад кулисите. Оперативен директор на компанията.

— Като мен. Аз управлявам офиса на фирмата ми и…

— Тя замълча за момент, после се засмя тъжно: — Управлявах офиса. Преди всичко това да се случи. — Въздъхна, още веднъж попи кръвта от устата си, погледна кърпичката и продължи да плете, сякаш й е омръзнало да й се случват лоши неща. Погледна го мрачно. — Предполагам, че в задълженията на оперативния директор влиза и това да дундурка клиентите, а?

Той отвори уста — сякаш да възрази — но после се усмихна и призна:

— Толкова ли е очевидно?

— Няма много смисъл да участвате в това, освен по една причина: да се грижите да не им преча — обясни тя.

— Даниел и Андрю преговарят за освобождаването на дъщеря ви с похитителя. Какво щяхте да направите, ако бяхте отишли с тях?

Тя сви рамене:

— Щях да издера шибаните очи на Джоузеф.

— Това очакваше и Даниел. По-добре да стоите тук.

— Ами ако бях поискала да участвам в срещата? Как щяхте да ме спрете?

— Вероятно щях да ви умолявам да не го правите.

Тя се засмя.

— Какво знаете за Джоузеф? — попита Сам.

Усмивката й изчезна като вода в сух пясък. — Той е чудовище, садист! — възкликна Габриела.

Погледна плика с емблема на аптечната верига Си Ви Ес, в който се виждаше кърваво петно, леко избледняло през белия найлон.

Сам също го забеляза.

— Даниел ми разказа какво се е случило. Не мога да повярвам. Какъв човек би сторил такова нещо?

Тя затвори очи за миг, намръщи се:

— Джоузеф е едър и страшен. Хулиган, побойник. Но знаете ли кое е най-лошото? Има нещо много странно в него. Косата му. Има адски буйна, руса, къдрава коса и я маже с нещо. Изглежда зловещо. Хили се много. И този тон, когато говори… Нали го чухте по телефона. Подигравателен. Небрежен.

— Знаете ли как ми звучеше? Като героя от филмите за Батман. Хийт Леджър го играе. Спомняте ли си?

— Да, прав сте. Точно така. Жокера.

Изведнъж Габриела стисна плетивото, сякаш искаше да го скъса. След малко се отпусна, наведе глава, отпусна рамене.

— Боже какъв кошмар беше този уикенд! — Усмихна се жално. — Само преди два дни бях щастлива майка с работа, която обичах. Тъкмо се бях запознала с Даниел и, сещате се, между нас нещата потръгнаха много добре. А сега? Дъщеря ми е отвлечена. Даниел и шефът ви рискуват да бъдат застреляни. Полицията ме издирва и днес извърших някои… някои ужасни неща. Ох, Исусе…

Кимна към прозореца:

— И очевидно Джоузеф не е единственият, който ме преследва. Проклетият „Октомврийски списък“! Защо това трябваше да се случи точно на мен?

— Всичко ще се оправи — опита се да я успокои Сам, но и двамата съзнаваха, че това са само думи.

След известно време тя попита:

— Защо Даниел прави всичко това за мен? Всеки друг отдавна би избягал.

— Защо ли? Защото има интерес в това, което се случва?

— Какъв интерес?

— Вие.

— Аз ли?

Сам се усмихна:

— Той ви харесва. Така ми каза… Освен това ме помоли да не ви казвам.

Тя си представи Даниел с късо подстриганата му черна коса, мъжествената брадичка, игривите сини очи.

Актьорът…

Габриела изпита особено гъделичкащо чувство ниско в корема. Спомни си докосването на устните му върху нейните, близостта на тялото му, аромата му, вкуса му. Влагата на челото му и на нейното.

— И аз го харесвам.

— Нищо чудно — коментира Сам, като седна по-напред на кожената табуретка. — Даниел е красив, богат и галантен мъж. Много жени виждат това и си мислят: „Бинго!“ Не се интересуват обаче от личността му, какъв е всъщност. Не търсят духовна близост. Даниел каза, че вие сте установили тази близост още преди да разберете за яхтата, скъпите коли и парите му.

— Да, първата ни среща не беше най-романтичното преживяване в историята на любовните връзки. — Тя погледна Сам предпазливо. — Добре, той ме харесва. Но прави това за мен заради случилото се в Ню Хемпшир. Нали?

— Той ли ви разказа за това? — изненада се Сам.

— Да, разказа ми. Звучеше доста страшно.

Той кимна:

— О, да. Това промени целия му мироглед. И наистина, може би то също е една от причините да ви помага. Като един вид компенсация за станалото. Беше му много трудно. Можете да разберете, след като това, което се случи с децата му, и всичко останало…

— Да.

— Даниел не разказва на всеки за събитията в Ню Хемпшир. Всъщност почти на никого.

Тя се втренчи в плетивото, в преплетените цветове.

— Боже, това, което правят двамата с Андрю, е толкова рисковано. Опитаха се да го омаловажат, но… — Габриела извади телефона си от предния джоб на пуловера, погледна го и пак го прибра.

— Нещо ново?

— Не.

Тя въздъхна. Стана, отиде до барчето и си наля червено вино. Вдигна вежди. Сам кимна. Напълни една чаша и за него, върна се на дивана и му я подаде. Двамата отпиха. Без да се чукнат за наздраве, разбира се. Рано беше за това.

Габриела седна и понечи пак да отпие, но се отказа. Въздъхна силно.

— Добре ли сте — попита Сам.

Тя се намръщи и се втренчи във вестника, оставен върху злокобната масичка. Наведе се напред.

— Боже мой!

— Какво има?

— Знам какво е! — възкликна тя; зениците й бяха разширени като монети.

Той я погледна въпросително.

— Списъкът „Октомври“, Сам.

Бутна броя на „Ню Йорк Таймс“ към него. Сам се приближи и го взе. Тя продължи:

— Знам какво означава! Знаците са били през цялото време пред очите ми. Просто не ги бях свързала досега. — Добави шепнешком: — Лошо е, Сам. Това, което ще се случи, е много лошо.

Преди да поясни обаче, от антрето се чу изщракване, последвано от отчетливото мелодично „о-ооо“ на пантите на входната врата. Застоялият въздух в стаята се раздвижи.

Габриела скочи на крака. Сам Ийстън, с чаша в едната ръка и вестник в другата, се обърна към вратата.

— Добре ли е дъщеря ми? — извика Габриела. — Моля ви, кажете ми! Добре ли е дъщеря ми?

В стаята нахълта мъж. Но не беше Даниел Риърдън или Андрю Фарадей, които се връщаха от мисията си да спасят момичето.

Джоузеф носеше черно яке, черни ръкавици и жълти авиаторски очила. Лъскавата му златисторуса къдрава коса стърчеше на всички страни.

Държеше пистолет, на чието дуло бе завит къс метален заглушител.

— Не! — изпищя Габриела, като погледна към Сам.

След като бързо огледа стаята, Джоузеф се обърна към тях и почти игриво вдигна пистолета.