Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (22) (Един роман на обратно със снимки от автора)

15.
Събота, 15:15

1 час и 35 минути по-рано

Вървяха мълчаливо и предпазливо по влажната, оградена с дървета улица на Мидтаун. Предпазливо — по необходимост. Знаеха, че полицията наблюдава офиса на Прескот.

Габриела оглеждаше автомобилите, профучаващи по страничната улица. Тъмни коли, светли коли, таксита, лимузини, камиони. Автомобилите, както и пешеходците, бяха част от пейзажа на Манхатън. Тя обаче не забеляза нищо необичайно, никой не им обръщаше особено внимание.

Въпреки че видяха една цивилна полицейска кола, двамата спряха за момент до едно гинко, оградено с ниска желязна ограда, за да не могат кучетата да препикават ствола му.

— Ето там — прошепна Габриела, като посочи една шестетажна офиссграда на двайсетина метра на изток от тях, от същата страна на улицата.

На табела до входната врата бяха изброени пет-шест фирми — терапевти, кабинет за диагностика по дланта, студио за графичен дизайн.

Най-отгоре: „Прескот Инвестмънтс“ ООД.

— Как си? — попита Даниел.

— Добре — небрежно отговори тя.

Спомни си, че когато беше малка, Професора често я успокояваше, като й задаваше този въпрос. „Добре ли си?“ „Наред ли е всичко?“ Сядаше до нея и я поглеждаше изпитателно. Тя усещаше миризмата на тютюн и афтършейва му. Отначало отговаряше, че е добре, със същия тон като сега, но той се усмихваше и настояваше. Накрая успяваше да й изкопчи, че е тъжна заради някаква случка в училище, или защото някой й се е присмял по пътя за вкъщи (дори на тринайсет Габриела бе висока и хилава като върлина), или просто понеже времето беше студено и облачно.

Откакто се помнеше, тя изпадаше в крайни настроения.

Професорът обикновено успяваше да прогони тъгата, поне за известно време.

С усилие прогони спомените.

— Ето я — каза сега, като кимна към красивата си колежка Елена Родригес на отсрещния тротоар.

Латиноамериканката отиваше към сградата от противоположната посока. Вървеше със сведени очи и мрачно лице. Вдигна поглед и ги видя. Тръгна да пресича. Погледна за момент цивилната кола, в която имаше само един полицай. Спря на платното, сякаш се уплаши да не я видят; дръпна се назад. Мина един камион и тя пак тръгна бързо след него — право към едно приближаващо такси. Чу се пронизителен вик и свирене на спирачки като писък на граблива птица, после — глух удар. Даниел и Габриела не виждаха добре от мястото, където стояха, но след миг тялото на Елена се стовари на платното.

— Боже! — прошепна Даниел.

Полицаят от цивилната кола веднага изскочи и се притича на помощ. Огледа се за миг, после се наведе над жената и извади радиостанцията си. Шофьорът на таксито също притича, като размахваше отчаяно ръце.

— Господи! — промълви Даниел. — Дали е добре?

Нещата наистина изглеждаха зле, но Габриела прошепна:

— Не се тревожи за нея. Хайде.

Хвана го за ръката и го дръпна напред. Извади ключовете от джоба си и забърза към сградата. Докато полицаят се грижеше за Елена и говореше по радиостанцията, двамата влязоха във фоайето. Габриела пъхна ключа в ключалката на вътрешната врата и след по-малко от минута вече бяха на втория етаж, пред вратата с месингова табела: „Прескот Инвестмънтс“, ООД.

Вратата бе запечатана с жълто тиксо, на което пишеше: „Полицейска забрана. Не влизай“. Имаше телефонен номер, на който човек можеше да се обади, ако иска достъп до офиса.

Даниел се колебаеше, но Габриела отключи и бутна вратата навътре, при което лента се скъса със силен звук.

Затвори вратата, спря и се огледа удивено.

— Боже мой, взели са всичко! Компютрите, машините за унищожаване на документи, хард дисковете, шкафчетата. Трябвал им е цял камион!

Даниел също огледа помещенията. Надникна през прозореца.

— Не мога да разбера как е Елена — отбеляза. — Дърветата ми пречат. Струва ми се, че още лежи.

— Не можем да се тревожим сега за нея. Трябва да претърсим за парите и списъка. Трябват ни!

Заоглежда трескаво малкото предмети, които бяха останали. Няколко грозни произведения на изкуството, снимки, дипломи и сертификати на стените. Също вази с изкуствени цветя, канцеларски материали, чаши, изсъхнали цветя, семейни снимки, винени бутилки, кутии с кафе и храна. На две масички имаше професионални списания, последните броеве на „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнал“, няколко книги: „Кредитни пазари в страните от БРИК“, „Счетоводни процедури“ и „Данъчно облагане на дружества за проучване на нефтени и газови находища“.

В ъгъла бяха оставени няколко кашона — отворени и пълни с документи.

Габриела коленичи и се разрови из тях.

— Има ли нещо полезно? — попита Даниел. Затършува в чекмеджетата, в които нямаше нищо, освен канцеларски принадлежности.

Тя бързо прегледа папките.

— Не — отговори. — Това са само документи за наема и собствеността на сградата. Нищо, което да е свързано с бизнеса на Чарлс.

Започна да гледа в чекмеджетата и шкафовете, докато Даниел надничаше под килима и почукваше по стените, явно с надеждата да намери някакъв тайник.

Типичен мъжки подход, помисли си Габриела. Но не можеше да каже, че е по-лош от нейния.

Продължиха търсенето. След двайсет минути обаче тя сковано се изправи и се огледа.

— Нищо — каза отчаяно. Затвори очи и въздъхна. Погледна часовника на стената. — Чарлс винаги държеше часовника с десет минути напред. За да не закъснява, да не изпусне някоя среща или конферентно обаждане. Имаме точно два часа. Ох, Сара. — Изхлипа сподавено. — Какво ще правим?

Даниел отново погледна предпазливо през прозореца.

— Полицаят говори по радиостанцията. Гледа към сградата. Изглежда, като че ли подозира нещо. Хайде да се махаме.

В този момент Габриела се сепна.

— Нефт и газ — възкликна.

— Какво?

Посочи масичката в чакалнята:

— Книгата.

Сочеше учебника, дебел и внушителен. „Данъчно облагане на дружества за проучване на нефтени и газови находища“.

— Никога не сме се занимавали с такава дейност. — Взе книгата и я разгърна. — Даниел, гледай.

Първите стотина страници съдържаха кратък текст относно процедурите за осчетоводяване и плащане на данъци. По средата обаче имаше десетина листа, добавени допълнително към книгата и нямащи нищо общо с нефта и газа.

На първата от тези страници бе изписано: Списък „Октомври“.

Габриела се засмя:

— Да!

— Скрил го е пред очите на всички.

— Хитрец! Списъкът е включен в книгата така, че да не я издува подозрително. Никой не би му обърнал внимание, а и няма опасност някой да тръгне да краде скучен счетоводен учебник. — Тя внимателно откъсна листовете. — Дай да го преснимаме. — Огледа се. — По дяволите, взели са ксерокса. Защо им е?

Даниел сви рамене:

— Може би заради вградената памет. Или за отпечатъци, де да знам.

Габриела надникна през прозореца.

— Мамка му! — Дръпна се бързо. — Не се показвай.

— Какво? Полицаят ли?

— Не. Друг. Някакъв мъж в една странична уличка гледаше към прозореца. Може да е Джоузеф. Беше с тъмно яке като неговото. Не видях добре.

— Как може да ни е проследил? Защо му е да го прави?

— Нали каза, че ще следи дали няма да отидем в полицията. — Габриела отново надникна предпазливо навън. — Не виждам никого. Може би е просто параноя.

— А може наистина да си го видяла. Не знам какво представлява този списък, но съм сигурен, че Джоузеф не е единственият, който иска да се добере до него.

Тя пак погледна през прозореца.

— Ченгето. Говори по радиостанцията. Усетил е, че нещо става.

— Да се махаме.

— Това е единственото копие на списъка. Не можем да рискуваме Джоузеф, полицията или ако има някой друг… — кимна към улицата — … да го открадне. Това е единственият ми коз, за да си върна Сара.

Огледа се бързо и видя няколко бутилки вино върху едно шкафче.

— Това са подаръци от клиенти. — Кимна към една тъмнозелена кутия с шампанско „Дом Периньон“. — Можеш ли да отвориш тази?

Даниел откопча капака и го отвори. Габриела сгъна списъка, вдигна бутилката и го пъхна отдолу. Даниел затвори кутията и я сложи в найлонов плик. Тя взе черен маркер, написа нещо на листче за записки и го пъхна в торбичката.

— Какво ще правиш с това? — попита той.

— Ще го изпратя на приятеля ми Франк.

— Франк Уолш, господин Усложнение — кисело се усмихна Даниел.

— Да. Но надеждно усложнение. — Тя погледна през прозореца. — Какво прави полицаят?

Даниел също надникна навън.

— Още говори по радиостанцията, но гледа насам. Подозира нещо. Със сигурност.

Габриела отиде при бюрото, на което имаше табелка с надпис: „Е. Родригес“. Взе голям хартиен плик и напъха в него десетина документа от чантичката си: разписки, карти за отстъпка, няколко сметки. Пъхна го в чантичката, като остави единият му край да се подава.

— Застраховка — обясни. — За всеки случай. Хайде да тръгваме.

Даниел взе шампанското и излязоха. Тя затвори вратата. В коридора се чу шум от качващия се асансьор. Габриела кимна към стълбището. Качиха се на третия етаж, където един строен латиноамериканец миеше пода.

— Рафаел!

— Габриела! Чух за господин Прескот. Не е вярно, нали?

— Сигурна съм, че не е. Станала е ужасна грешка.

— Моля се за него. Жена ми също.

— Благодаря, Рафаел. Това е Даниел.

Мъжете се ръкуваха. После Габриела попита:

— Би ли ми направил една услуга, Рафаел?

— Разбира се. Какво да направя?

Тя взе торбичката с шампанското и му я подаде.

— Сега трябва да отида да говоря с адвокатите и да оправя счетоводството. Вечерта трябваше да се видя с един приятел, но няма да успея. Тази среща беше много важна за него. Би ли занесъл това до апартамента му във Вилидж?

— Да, разбира се. Ще го направя.

— Живее на Гринич стрийт триста и осемдесет. Близо до „Бетун“. Казва се Франк Уолш.

Тя написа адреса и името. Подаде листчето на Рафаел и той го прибра в джоба си.

— Добре.

— Спасяваш ми живота, Рафаел.

Бръкна в чантичката си и извади четири банкноти по двайсет.

Той поклати глава:

— Няма нужда.

— Настоявам.

— Грасиас. — Той неохотно прибра парите.

— Де нада — отвърна тя. — Ако не е вкъщи, остави кутията при портиера.

С Даниел отново тръгнаха по стълбите. Тя забеляза развеселеното му изражение и се заоправдава:

— Франк ми е само приятел. Наистина.

— Хайде, стига. Как мога да ревнувам от човек, когото сама наричаш „усложнението“? Ако го беше определила като „жребец“ или „любовник“, тогава щеше да е друго.

Тя го прегърна и го целуна по врата. После изтичаха по стълбите и излязоха през задния вход на сградата.