Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (3) (Един роман на обратно със снимки от автора)

34.
Неделя, 16:00

1 нас и 50 минути по-рано

В дневната на апартамента Даниел Риърдън запозна хората от компанията:

— Това е Габриела Маккензи.

— Андрю Фарадей — каза по-възрастният от двамата, които току-що влязоха.

— Сам Ийстън — представи се другият.

Ръкуваха се. Сам имаше хубав тен, голо теме, набръчкано лице и живи очи. Андрю бе около шейсетте. Буйната му бяла коса, прошарена с черни кичури, беше сресана назад и разделена на път. Коса на бизнесмен. Коса на политик. Андрю беше по-слаб от Сам и Даниел и не особено мускулест. Не по-висок от метър и седемдесет и пет. Непосредственото впечатление на Габриела обаче бе, че той е по-авторитетен от другите двама. И не заради възрастта.

Той бе естествен водач.

— Това са хората, за които ти говорих — каза Даниел. — Аз съм им клиент. От години работим заедно.

Габриела и Даниел седнаха на стария диван, който излъчваше още по-силна миризма на мухъл от тази, която до неотдавна се опитваше да премахне от апартамента с една бабешка рецепта.

„Погребения — помисли си. — Погребения…“

Даниел си наля още червено вино. Вдигна бутилката към нея. Тя отказа. Андрю и Сам си взеха чаши. Отпиха.

— Даниел ни каза какво е положението — заговори Андрю. Гласът му вдъхваше спокойствие.

— Не зная какво да правя! — възкликна тя отчаяно.

— Това е кошмар. Срокът е след два часа! Джоузеф каза, че ми дава време до шест, без отсрочки. След това…

Вдиша и издиша рязко.

Мъжете изглежда се смутиха от този пристъп на истерия, сякаш не знаеха как да я успокоят. След малко Андрю Фарадей каза:

— Е, ние имаме някои идеи.

Сам го погледна послушно. Той бе втори или трети в йерархията, от пръв поглед личеше. Габриела го прецени като надежден и лоялен.

Даниел се притисна до нея на дивана и тя почувства топлината на бедрото му до своето. Той стисна ръката й с дългите си пръсти. И тя почувства силата, която бе забелязала по-рано.

— Може ли да ви наричам Габриела? — попита Андрю. Изглеждаше точно така, като човек, който ще поиска разрешение. Възпитание от старата школа.

— Да, разбира се — отговори тя и нервно приглади разрошената си коса. Но бързо укроти ръцете си.

— Първо, за да съм сигурен, че съм разбрал добре — продължи той, — да изясним само фактите. Този мъж е отвлякъл дъщеря ви. Джоузеф, така ли казахте? Това ли е името му?

— Да.

— И го е направил, защото иска документа, за който ми разказа Даниел. „Октомврийският списък“, нали така?

Тя кимна.

Той се вгледа в разтревожените й очи.

— И Даниел ми каза, че не знаете какво представлява този списък.

Тя сви рамене:

— Имена и адреси. Може би на престъпници. Единственото, което знаем, е, че има хора, готови да убият за него.

— И нямате представа защо е „октомврийски“?

Габриела погледна Даниел, който каза:

— Може да е свързан с нещо, което се е случило през октомври. Някаква среща, събитие. Или — добави мрачно — може да е нещо, което ще се случи идния месец. Ако съдя по това, което съм чул, вероятно ще е нещо много лошо. Но, от друга страна, може да е само име, фирма, дори човек. А може би шифър. Числото десет — десетият месец.

— Или — добави Габриела — Даниел мислете за анаграми.

— В „октомври“ се съдържат много интересни думи: „око“, „ври“, „криво“, „мир“. Но без контекст няма как да разберем.

Андрю кимна, замисли се. Облегна се назад и прокара само показалеца си през косата. Сега Габриела се загледа в облеклото на новодошлите. Мъжете бяха с костюми: този на сресания Андрю — тъмносин; на плешивия Сам — черен; но и двата — консервативни и адски скъпи. Носеха официални ризи, съответно синя и бяла. Без вратовръзки. Обувки „Бруно Мали“ или „Ферагамо“. Дрехите и аксесоарите им бяха, както би се изказал шефът на Габриела, „примо“.

— Знам, че трябва да го предам — каза тя с равен глас.

— Да го предадете?

— Ако имах достатъчно кураж, щях да го направя. Щях да го дам на полицията, на ФБР. Те би трябвало да знаят какво означава. Това е единственият морален начин. Но не мога. Списъкът е единственото нещо, което мога да разменя за Сара. — Добави сподавено: — Ужасно е, но трябва да го дам на Джоузеф. Нямам друг избор.

— Не си виновна ти за тази бъркотия — възрази Даниел. — Вината е изцяло на Чарлс Прескот.

— Чарлс Прескот е шефът ви, нали? — осведоми се Андрю.

— Вече бивш шеф — измърмори тя. Вдиша дълбоко, закашля се. — Сара. — Затвори за момент очи. — Не мога да си представя какво преживява сега.

— Това е красиво име — отбеляза Сам: първите му думи, откакто се беше представил.

Имаше нещо познато в този човек — стегнатото мускулесто тяло, непринудената поза, спокойните очи. Изведнъж Габриела си даде сметка, смаяно — да, Професора! Но не приживе — а в погребалното бюро, легнал в покрития с коприна ковчег. И, разбира се, видян през призмата на сълзите — както тогава, така и сега.

— Наистина хубаво име — съгласи се Андрю. — Така, Даниел ми каза, че Джоузеф не иска само списъка, а и известна сума пари, нали?

Жената докосна очите си. Върховете на пръстите й се навлажниха.

— Да, така е — отговори. — Някакъв хонорар, който е платил на Чарлс. — Пое си дълбоко въздух и добави: — Но аз нямам толкова пари, половин милион, дори да ипотекирам апартамента си. Аз…

Замълча.

Даниел обърна сините си очи към нея. Прошепна утешително:

— Всичко ще се оправи, Мак.

Произнасянето на прякора й също й подейства успокояващо. Както и докосването на коляното му до нейното, бедрото му до нейното, отново пръстите му върху ръката й. Той пак ги дръпна; но крака си не отмести. Тя чувстваше силата и топлината на мускулите му.

— Значи — обобщи Андрю — Джоузеф иска списъка и пари. — На авторитетното му лице се изписа лукаво изражение. — Помислете обаче. Той поема огромен риск — доживотен затвор или да бъде застрелян от отряда за освобождаване на заложници. Това ни подсказва, че мотивът му не е само алчност.

— Така ли?

Даниел се намеси:

— Джоузеф е отчаян. Може да изглежда самоуверен. Но всъщност се страхува. Предполагам, че дължи пари на някого. Или трябва да изчисти някакъв друг дълг. Голям дълг. Някой го е хванал здраво за гушата. И няма да го пусне, докато не се изплати. Или докато не му даде списъка.

— А това е добре за нас — додаде Андрю.

— Добре ли е? — попита Габриела.

Даниел обясни:

— Винаги е по-лесно да се преговаря с отчаяни хора.

— Той не се държеше като отчаян — мрачно възрази тя. — На мен ми изглеждаше доста уверен.

— У вас ли е списъкът? — попита Андрю.

— Не е при нас. Но е в сигурни ръце. В апартамента на един приятел, Франк.

— Имате ли доверие на този Франк? — попита Сам.

— Той е малко странен, но да, надежден е… когато става дума за мен. — Габриела изрече тези думи, като избягваше погледа на Даниел. — Но не знам как ще се развият нещата. Казахте да „преговаряме“. Аз смятам да му дам това, което иска, и да си върна дъщерята. Това е.

След кратък размисъл Андрю каза:

— Вижте, Габриела, не съм сигурен, че нещата са толкова прости.

— Защо?

— Даниел каза ли ви с какво се занимаваме ние със Сам?

— Не.

— Имам застрахователна компания. Специалността ни е да разработваме високорискови политики. Ако искате да построите фабрика на някое известно проблемно място — например в размирна страна като Либия — ние ще застраховаме най-ценните ви служители и обекти. Една от най-печелившите ни услуги е застраховка срещу отвличане. Когато някой бизнесмен бъде похитен в чужда страна, понякога фирмата или близките му се обръщат към полицията. Но понякога — когато не могат или е прекалено рисковано да замесват властите — разчитат на фирми като нашата да преговарят за освобождаването му и плащането на откуп. Точно това възнамерявам да направя сега с Джоузеф. Ще му дам това, което иска, срещу гаранция, че ще освободи Сара невредима.

— Мо… можете ли да го направите?

Андрю се усмихна:

— Това е работа за един ден. И колкото и странно да звучи, е една най-обикновена сделка. Отвличане, банков кредит или закупуване на джойнтвенчърна компания — когато се стигне до самата сделка, разликите не са особено големи. Винаги плащаш на вноски. Никога всичко наведнъж. Ако дадете на Джоузеф всичко, което иска, веднага, той няма да има стимул да… остави никого жив.

— „Октомврийският списък“ е у мен. Но нямам пари.

— Напротив, Мак, имаш пари — поправи я Даниел.

Габриела се намръщи.

Андрю обясни:

— Даниел ще даде откупа и ще плати хонорара ни.

— Какво?

Тя се обърна смаяно към Даниел. Той кимна.

— Не мога да приема такова нещо от теб.

— Не можеш да не приемеш — мрачно каза той. — Не и на този етап. Нямаш друг избор. Няма да открием скритото съкровище на шефа ти навреме.

— Но…

Тя замълча. Завъртя се и притисна лице до врата му; захлипа. Той я прегърна силно. Останаха така, докато тя си поплака. Той я притисна още по-силно; зарови лице в косата й и вдиша дълбоко.

Андрю се размърда и погледна часовника.

— Сега е четири и четирийсет и пет — отбеляза. — Имаме час и петнайсет минути. Как трябваше да му дадете списъка и парите?

— Трябваше да му се обадя, когато събера сумата.

— Добре. Ето какво искам от вас. Обадете му се и му кажете, че имате всичко, което иска. Но че няма да се срещнете лично с него. Кажете му, че един приятел ви помага.

— Можеш да му кажеш, че става дума за човека, с когото се видя вчера — добави Даниел. — Така няма да заподозре, че си се обадила на ченгетата. Кажи му моето име. Той сигурно вече ме е проверил и знае, че не съм заплаха.

— Не — твърдо заяви Габриела. — Моята дъщеря е отвлечена. Аз ще го направя.

— Ще отидем с Андрю. Той е специалист в тази област. А пък аз те отида, защото Джоузеф знае кой съм и че съм близък с теб.

— Прекалено е опасно. Не мога да ви карам да правите това!

— Не е толкова опасно, колкото изглежда — бавно изрече Андрю. — Имаме козове. Вие държите списъка, който толкова отчаяно иска да има, а ние държим парите.

— Имаме също това — добави Даниел, като погледна към плика с емблема на аптеки Си Ви Ес в ъгъла на стаята. Малък, но не е за пренебрегване. Тъмните петна вътре се виждаха ясно. — Това са улики, които могат да бъдат свързани с него. И той го знае.

— О, да, имаме козове — продължи Андрю. — Немного, но достатъчно според мен. И така, ще се срещнем с Джоузеф в шест. Колкото до парите… Ще му дадем част от това, което иска — за да покажем добра воля. Също част от списъка — за да му докажем, че е у нас. Ще поискаме да видим дъщеря ви. Не на камера или на запис. Ще я видим лично. — Усмихна се широко. — После ще се договорим да направим размяната утре, на публично място. Целият „Октомврийски списък“, остатъкът от парите и уликите срещу дъщеря ви.

Габриела кимна бавно.

— Може ли да се обадиш на приятеля си Франк и да ми дадеш няколко имена от списъка? — попита Даниел. — Или ако си спомняш някои от онези, които си видяла?

— Спомням си ги. Не адресите, но градовете, в които живеят.

Тя записа няколко на едно листче и го подаде на Даниел, който го прочете и го прибра в джоба си.

— Чудесно — каза Андрю. — Джоузеф ще ги види, ще провери дали са истински… А сега за парите. Довечера ще му дадем една част. Половината от това, което иска, е достатъчно. Така ще му докажем, че сме готови да съдействаме.

— Двеста и петдесет хиляди лесно могат да се съберат — отбеляза Даниел.

„Лесно за някои хора“ — помисли си Габриела.

— Е, готови ли сме да се обадим на нашия приятел Джоузеф? — попита Андрю.

Жената погледна телефона за момент. Даниел се наведе към нея.

— Ще се справиш, Мак — окуражи я.

Тя го погледна, пое си дълбоко въздух, намери номера и набра.

— Пуснете го на високоговорител — инструктира я по-възрастният мъж.

Тя натисна копчето за набиране.

След малко от апарата се чу зловещият глас на Джоузеф:

— Габриела! Здрасти, здрасти! Вече започнах да се притеснявам. Крайният срок наближава, съвсем близо е. И съм сигурен какво ще се случи, ако изпуснеш срока. Наскоро да си ровила из контейнерите? Да си намерила някое съкровище в боклука?

— Това беше най-отвратителното нещо, което съм правила — сопна се тя.

— О, сигурен съм, че можем да измислим и доста по-отвратителни, ако понапънем въображението си, не мислиш ли? Май ти е харесало, признай. — Той се изкиска по характерния си извратен начин.

— Как е дъщеря ми? — попита Габриела; брадичката й потрепери.

— Ами, честно казано, малко е объркана. „Къде е мама, защо не се обажда мама?“ Ако това ще те успокои, пита за теб много повече, отколкото за татко Тим. Наистина ли беше толкова лош съпруг?

— По дяволите! Отговори ми на въпроса! Как е Сара?

— Добре е.

— Не е добре! Никога няма да бъде добре заради теб.

— Хората преживяват всякакви травми и пак са си супер. Аз съм жив пример за това.

— Ах, как те мразя!

— Жалко. — В гласа му отново се прокрадна напевна нотка. — Ако ме опознаеш, ще мислиш другояче. Така, усещам, че съм на високоговорител. Предполагам, че добрият ти приятел господин Риърдън е в стаята с теб, а може би и някой друг, но не са от полицията, защото след вълненията този следобед, няма да посмееш да припариш до някой участък. Поне не доброволно. Леле, леле, днес наистина си създаде име, Габриела. Каква бъркотия беше… Радвам се, че не си мой офис мениджър. Хайде, кажи сега кой е твоят аватар. — Изсмя се при тези думи. — Господин Риърдън ли?

— Същият — отговори Даниел, като се наведе напред.

— Охо, богаташчето. Излиза, че не си само каубой. Ти си преуспял рисков капиталист. Проверих те. Фонд „Норуок“. Впечатляваща компания. Активи за два милиарда? Ако имах пенсионна сметка, щях да ти дам ти да я управляваш. И пак избягваш инвестициите във фрекинг и неустойчиви производства? Достойно за възхищение. Изненадан ли си, че съм те проучил толкова подробно?

— Не.

— Добре, господин бизнесмен. Ти ли представляваш Габриела?

— Да.

— Значи сигурно на теб се пада тежкото задължение да доставиш стоката след малко повече от час. Каза ми, че списъкът бил у теб. А как стои въпросът с кинтите?

Даниел обясни предложението за частично плащане и някои от имената в „Октомврийския списък“, за да може да ги провери, да се увери, че са сериозни. После да се срещнат на обществено място за пълната размяна.

След кратка пауза Джоузеф отговори:

— Повече ми харесва да преговарям с Габриела. Да помисля, да помисля… По-скоро не — заключи весело.

Габриела понечи да каже нещо, но Андрю спокойно й даде знак да мълчи. Даниел попита:

— Какво е твоето контрапредложение?

— Всички пари веднага. Петстотин бона.

— Невъзможно! — възкликна Габриела.

— Искаш ли да попитаме малката Сара какво мисли за тази невъзможност? Можеш ли да познаеш какво правих цял следобед? Подрязвах рози. Кръц, кръц. Нали знаеш, че за да се засили растежът, трябва да се режат почти до корен? Представи си. Как…

— Стига! — извика тя.

Обърна се към Даниел с ужасени очи. Той кимна. Наведе се леко и каза по микрофона:

— Добре. Цялата сума тази вечер. Петстотин хиляди. Но само три имена от „Октомврийския списък“. И ще видим Сара жива.

— Става… Но първо искам да попитам нещо. Кажи ми истината, Габриела. Списъка? Наистина ли го държиш в малките си нежни ръчички?

Четиримата в стаята се спогледаха.

— При нас е — отговори тя. — На сигурно място.

— А сега дали е при теб? Надявам се да е така. Защото, нека да те предупредя, ставам много лош, когато ме мамят. Ако се опиташ да ме излъжеш, ще има последствия. Няма да заплаша, че ще убия дъщеря ти, защото това няма да помогне на никого. Но ако си играеш с мен, ще се погрижа да изчезне в системата за нелегални осиновявания и никога повече няма да я видиш.

— Не! — изкрещя тя.

— И това не е всичко, госпожо Габриела. Трябва да призная, че те намирам за доста привлекателна — съжалявам, богаташче. Не ревнувай. Тя е красива жена, нали? Знам, че и ти мислиш така.

Даниел стисна зъби.

Джоузеф отново се изсмя:

— Ако нещата не станат, както искам, ще те намеря и ще се погрижа много качествено да прекараме известно време заедно. Имам къща в гората. На много, много уединено място. Та така, Габриела, разбираш ли сега какво може да ти се случи?

Тя кимна отчаяно, после осъзна, че Джоузеф не я вижда.

— Никой няма да те измами! — изхленчи. — Ще направим точно както искаш, обещавам!

— Добре, богаташче. В Сохо има едно място… на Елизабет стрийт, през две сгради от „Принс“. От източната страна на улицата. Стар склад. — Джоузеф даде адреса.

— Ще дойда в шест — каза Даниел. — С един приятел.

— Кой?

— Застрахователният ми агент.

— Аха, звучи логично. Обаче не ми се правете на герои, защото чу какви ще са последствията. Сара ще се озове в някой фургон в Западна Вирджиния с нови мама и татко, а с Габриела ставаме гаджета.

Даниел мобилизира цялата си воля, за да овладее гласа си:

— Разбрах.

Затварянето на телефона прозвуча като изстрел.

Габриела се отпусна на дивана. Изглеждаше твърде отчаяна дори да заплаче.

— Добре — каза Андрю, като се изправи. — Хайде да вземем парите, Даниел. Нямаме много време. Сам, оставаш с Габриела.

Сам Ийстън кимна:

— Да, разбира се.

Даниел се обърна към нея и я притисна до себе си.

— Ще уредим всичко, Мак — прошепна. — Обещавам.

Двамата с Андрю излязоха. Вратата се затвори с типичното си мелодично поскърцване.