Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (29) (Един роман на обратно със снимки от автора)

8.
Събота, 9:00

1 час по-рано

Седяха един срещу друг близо до зацапаната витрина на „Ървингс Дели“ в Горен Уестсайд.

В закусвалнята — смесица от линолеум, захабен хром и изтъркано дърво — цареше хаос. Миришеше на чесън, риба, пара, препечени филийки, кафе. Също на различни дезодоранти и афтършейви, използвани като заместител на сутрешния душ — все пак беше събота, защо да се докарваш?

Беше хубав, слънчев септемврийски ден и хората идваха на тълпи. Около масите и на опашката имаше много местни, но също и много „външни“, както ги наричаше Габриела.

— Имаш предвид от моя квартал ли? — повиши глас Даниел, за да надвика шума. — От Трибека?

— Обмисляме да въведем визи за хората, които идват отвъд Четиринайсета улица.

— Това е дискриминация.

Отново се наведоха над храната.

На Габриела й се стори странно, че Даниел носи костюм дори през уикенда — сив като миналия ден, но с различна кройка, и ризата му беше бледорозова. Без вратовръзка. Дали имаше планирана бизнессреща за по-късно, или просто се чувстваше по-удобно в официални дрехи? Габриела носеше тъмносив клин, виненочервен пуловер, също и перли. Боти. Даниел я бе огледал веднъж — когато си мислеше, че тя не гледа. Пуловерът й бе прилепнал по тялото.

Масата беше малка и тя намести привличащата вниманието тюркоазена чанта „Тифани“ в ъгъла.

— Благодаря, че ми я донесе.

— Това е най-малкото, което можех да направя.

Даниел я попита къде точно живее спрямо закусвалнята, която се намираше на „Бродуей“, близо до Седемдесет и пета.

Жената направи гримаса:

— На около четири пресечки. Идвам тук твърде често. За това дупе, което имам, трябва да благодаря само на „Ървингс“. — Посочи с очи към барплота, натрупан с храни за всеки възможен вкус. — Убедих се, че „кашер“ не означава малко калории. — Замълча и се намръщи. — Чакам.

Даниел се удари с длан по челото.

— Какъв задник?

— Твърде късно, твърде постно.

— Но очевидно спортуваш.

— За това ще ти дам няколко точки.

Той я погледна философски.

— Забелязала ли си, че когато един мъж каже на една жена: „Спортуваш ли?“, това е опит за свалка? Когато жената зададе този въпрос, обикновено иска да разбере дали, ако станат гаджета, той ще остава да я гушка в леглото в неделя сутрин, или ще става, за да излезе на среща с адидаските си.

— Трябва да помисля. Това опит за свалка ли беше?

— Искаш ли още конфитюр?

Закусваха кафе, ръжени питки и пушена сьомга. Без лук.

— Лукът е за четвърта — пета среща — обяви Габриела.

— Това среща ли е?

Беше мислила за това миналата вечер. Сега отговори:

— Не знам. Трябва да помислим.

— Съгласен. Но ти управляваш инвестиционна компания, а аз — венчърна фирма. И двамата сме професионални мислители. Не мислиш ли?

— Така е.

— Обаче няма нужда от мислене, за да кажа, че снощи преживяхме адски мъчителна вечер.

— Абсолютно си прав.

Той се намръщи:

— Почти не си докоснала храната. Може ли да взема това парче сьомга? Самотното от онази страна?

— Взимай го.

Той набоде парчето с вилицата и го лапна.

— Какви са ти плановете за днес?

— Ще взема Сара от урока по танци и ще прекараме заедно останалата част от уикенда.

— Двете си прекарвате страхотно заедно, личи си.

— О, да, така е. Ходим по магазините за играчки и дрешки, разбира се. Но също в Музея за съвременно изкуство и „Метрополитен“. Сара сама ме кара да я водя по музеи. Толкова е умна. Постоянно се налага да си напомням, че е едва на шест.

— Умна. Значи е взела твоите гени.

— Взела е темпераментните ми гени. Ох, май пак хвърлих камък в градината на бившия. Бях си обещала да не се заяждам повече с него.

Дадоха знак на младия келнер да им долее кафе. И му благодариха. Даниел я погледна и се усмихна лукаво:

— Това ли е моментът, когато ще ми разкажеш за усложнението?

Габриела се разсмя от сърце:

— Сигурно печелиш за клиентите си тонове пари с тази проницателност.

— Не носиш годежен пръстен — отбеляза той, като кимна към ръката й. — Красива си — което е по-лек опит за свалка, отколкото „Леле, ти със сигурност тренираш“. Просто имам чувството, че не може да няма усложнение.

— Добре де. Има едно малко усложнение.

— Колко малко?

— Стига! — Тя отново се засмя. — Казва се Франк, Франк Уолш.

— Какво ужасно име — възкликна Даниел, като сбърчи съвършения си нос.

— Слушаш ли ме?

— Разкажи ми за Франк — подкани я той, като сякаш изплю името. — Умирам от нетърпение да чуя за усложнението Франк.

— Гаден си! Излизаме от време на време.

— Ще се омъжиш ли за него?

Тя замълча за момент.

— Истината е, че той има малко по-голям интерес към мен, отколкото аз към него.

— Никога не ми се е случвало — саркастично отбеляза той. — Всъщност получавал съм предложение за брак още при първа среща. Попита ме дали ще се оженя за нея още щом й казах, че имам работа. Не си измислям. Но трябва да уточня, че беше изпила известно количество текила.

— Ти отговори ли „да“?

— За кое? — престори се, че не разбира Даниел.

— Франк е смотаняк — продължи тя. — Компютърен маниак. Затворен. Но разбира от филми — което аз обожавам — и е забавен и внимателен. Сладък е. В наши дни няма много такива мъже.

— Ето по какво ще се ориентирам. По фактора „Сладост“.

— Сладост ли?

— Ако описваш сегашния си интерес към любовна връзка като вбесяващ и мъчителен, значи си влюбена. Ако казваш, че той е сладък, значи е обречен скоро да го зарежеш — заради някого, който те вбесява.

— Засега ще се въздържам от всякакви епитети по отношение на Франк. — Тя погледна часовника си. — Има още време, докато отида да взема Сара от школата по танци. Искаш ли да се разходим до нас?

— Добра идея. Така ще свалиш малко излишни килограми от задника си.

— Добър опит. Но не ме вбесяваш. Все още.

Тя взе вилицата му, на която бе набодено последното парченце сьомга, потопи розовото кубче в сметановия сос и го лапна бързо.