Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (21) (Един роман на обратно със снимки от автора)

16.
Събота, 16:50

40 минути по-рано

— Не очаквах, че ще го намерим — задъхано прошепна Габриела. — Списъкът „Октомври“.

Вървяха бързо по Трето авеню, за да се отдалечат колкото може по-скоро от сградата.

— Не го погледнах — каза Даниел Риърдън. — Какво има на него?

— Видях само първата страница. Имена на хора, адреси, числа. Може да са номера на банкови сметки, може да са парични суми. Не знам какво означават. Никое от имената не ми е познато.

Продължиха мълчаливо няколко минути. След малко той пак заговори:

— Видя ли някъде да се споменава „октомври“?

— Не.

— Чудя се какво ли означава това? Дали е анаграма, име?

— Може би означава, че нещо ще се случи идния месец. Нещо много лошо.

Тя въздъхна, сякаш сега се почувства още по-виновна, задето не предаде списъка на полицията.

— Колко остава? — попита. — До срока, който даде Джоузеф?

— Около час и десет минути — отговори Даниел.

— О, не! Толкова ли е късно? — Габриела се загърна по-плътно с якето. Вятърът бе силен и носеше есенен хлад. — Абсурд да намерим парите навреме! Нямаме никаква следа.

— И аз не виждам как — съгласи се той.

— Поне списъкът е у нас!

— Това не е нещото, което той поиска в шест — отбеляза след кратко колебание той. — Искаше парите.

— Списъкът обаче е по-важен за него. Не остана ли с такова впечатление? Ако е разумен, ще го вземе и ще пусне Сара.

— Съжалявам, Габриела, но не мисля, че Джоузеф е много разумен човек.

Тя се втренчи в него и гласът й прозвуча почти истерично:

— Ама това е единственото, което имам!

— Все пак трябва да се опитаме да намерим парите — настоя той. — Или поне мястото, където може да са, за да можем да му кажем, че сме близо. Това може да се окаже достатъчно — ако му дадем конкретни уверения, за да спечелим време.

Тя отпусна рамене и кимна към сградата:

— Ако в офиса няма нищо, не знам къде другаде да търсим следи…

Изведнъж млъкна.

— Какво има?

— Снощи, когато се видяхме…

— Да?

— Бях си тръгнала от работа по-рано, за да отида на срещата за договаряне на наема на онази сграда на Банкърс Скуеър. Онази спешна задача… бях взела няколко папки.

— Да, спомням си. Помислих, че си голям работохолик. Какво има в тях?

— Разни задачи за счетоводителя. Някои са свързани с фирмата, но има и лични на Чарлс. Ако в тях намеря нещо, можем поне да кажем на Джоузеф, че сме попаднали на следа.

— Хайде тогава да отидем у вас. Бързо. Няма много време.

Излязоха на края на тротоара, за да хванат такси.

Даниел вдигна ръка да помаха на едно, но в този момент зад гърба им се чу заповеден глас:

— Стойте на място.

Те спряха, спогледаха се изненадано и се обърнаха.

Габриела примигна и погледна двамата детективи с нескрит гняв. Прошепна на Даниел:

— Не можем да чакаме! Трябва да отидем до нас веднага!

Обърна се към полицаите:

— Детективи Кеплър и… — Погледна другия, по-дребен и със сивкав тен.

— Сурани.

Кеплър махна на таксито да тръгва.

— Не! — изкрещя Габриела.

Шофьорът се поколеба, но после се съобрази със заплашителния поглед на детектива и даде газ, за да вземе друг клиент.

Сурани попита:

— Да сте се чували наскоро с шефа си?

— Не. Нямам представа къде е отишъл. Щях да ви се обадя, ако бях научила нещо.

— Наистина ли? — намеси се Кеплър. — Не сте ли твърде заета?

— Какво намеквате? — попита студено тя.

— Ами да си стоите у вас, да гледате телевизия? Кой знае с какво се занимавате напоследък?

— Как ме открихте тук? — сопна се тя. — Следите ли ме?

— Бяхме в „Прескот Инвестмънтс“. Казаха ми, че жена с вашето описание е била забелязана да излиза бързо от сградата. Затова решихме да се разходим из околността. И да видим дали не се навъртате наоколо. След като сте извършили углавно престъпление.

По-спокойният от двамата, Сурани, добави:

— Преди минути получихме сигнал, че някой е проникнал в кабинета на Прескот.

Тя се намръщи:

— Какво?

Кеплър я погледна изпитателно — и цинично.

— Вие ли бяхте? — попита.

— Аз…

— Не ме лъжете.

— Не е била тя — твърдо отсече Даниел. Приближи се до полицая и добави: — Габриела искаше да си вземе някои лични вещи. Но видяхме полицейския печат и не влязохме.

— Така ли? — измърмори детективът.

— Точно така — заяви Габриела, като се огледа, сякаш Джоузеф се криеше някъде наоколо и внимателно следеше разговора.

О, и между другото, някой постоянно ще те наблюдава. Всяка минута…

— Вижте какво, трябва да тръгваме. Нямаме излишно време.

Кеплър не обърна внимание на възраженията й:

— Пред сградата има полицай. Защо не ви е видял да влизате във фоайето?

— Не знам — троснато отговори тя. — Ако задачата му е да пази сградата, попитайте него.

Кеплър каза:

— Какво, по дяволите, търсехте?

— Някои лични вещи. Чухте много добре. Чекова книжка, някои банкови извлечения от мои сметки. Нищо, което да ви заинтересува. Нищо, свързано с Чарлс.

— И не сте скъсали вие полицейския печат?

— Разбира се, че не.

— Това е престъпление, ако сте го направили — отбеляза Сурани.

— Така и предположих. Затова не го направих.

Кеплър заплаши:

— Накарах един от хората си да провери всичко в кабинета. Да види дали не липсва нещо.

— Габриела преживява труден период — намеси се Даниел. — Защо не я оставите на мира?

Кеплър явно специално се беше упражнявал да пренебрегва хората. Той изгледа Даниел с видимо пренебрежение, после му обърна гръб, извади мобилния си телефон и проведе няколко разговора.

Сурани стоеше мълчаливо, не толкова враждебен, но нащрек, сякаш бе готов да ги сграбчи, ако се опитат да избягат.

Габриела погледна часовника си. Даниел също своя.

— Няма време — прошепна тя. — Срокът… — Устните й потрепериха. — Трябва да вземем онези папки от апартамента ми!

Минутите летяха.

Тя пак погледна часовника си.

Срокът изтичаше след четирийсет и пет минути.

— Вече трябва да тръгваме!

Кеплър затвори телефона.

— Радвам се, че ви срещнахме — каза, като изобщо не изглеждаше да се радва. Кимна към телефона. — От ФБР току-що са открили още нещо. Клиентите, за които ви казах по-рано днес — някои от тях работят във финансовата сфера, в Щатите, Европа, Далечния изток, Бразилия. Много от тях играят на борсата. Но един от тях е известен търговец на незаконно оръжие, специализиран в експлозивите и химическото оръжие. Той е единственият, когото успяхме да идентифицираме. Гюнтер. Вероятно той е европеецът, когото споменахте в „Сейнт Томас“. Благодаря за това, между другото. Не знам малкото му име. Роден е във Франкфурт. Подозираме, че има тайна квартира някъде в Горен Ийст Сайд. Името говори ли ви нещо?

— Не. Чарлс никога не е имал клиент на име Гюнтер.

— Оказва се, че има — сопна се Кеплър. — Току-що ви казах.

— Имам предвид, че никога не съм чувала името.

Изведнъж Кеплър погледна чантичката й и видя ъгълчето на пощенски плик, подаващ се отвътре.

— Какво е това?

Тя се дръпна леко.

— Нищо.

— Нищо ли? Обзалагам се, че е нещо.

— Лични неща.

— Какви?

— Не съм длъжна да ви отговарям. Ако искате да ги видите, вземете заповед за обиск, по дяволите!

Кеплър се обърна към Сурани:

— Какво ни учат в полицейското училище?

— За кое?

— Когато има подозрения за углавно престъпление — например проникване с взлом.

— Ааа, проникване с взлом в офис сграда?

— Да, именно. Това означава, че можем да претърсим евентуалния заподозрян без съдебна заповед, нали? Конституцията разрешава.

— Да, даже ни насърчава да го направим.

— Обичам тази Конституция! — обяви Кеплър.

Дръпна чантичката от ръцете й и извади плика.