Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (28) (Един роман на обратно със снимки от автора)

9.
Събота, 10:00

30 минути по-рано

Двамата минаха покрай Шийп Медоу в Сентрал Парк и под свода от клоните на дърветата, огрени от яркото слънце. Листата все още не бяха опадали и образуваха наподобяващ прорязана от изпъкнали вени плът десен, жив и колоритен като в картина на Джаксън Полък. Сенките и светлите петна върху земята се меняха постоянно по прищявка на вятъра.

С преметната през рамо дамска чантичка, Габриела носеше в едната ръка чантата „Тифани“, която Даниел й бе донесъл, а в другата — хартиено пликче с орехово сметанова кифла за дъщеря й.

— Да минем оттук — предложи и кимна на една страна.

Не след дълго стигнаха до езерото, като вървяха най-отстрани на алеята, за да не пречат на тичащите за здраве. Един сериозен привърженик на бързото ходене, с камилската си походка, задмина мнозина от бягащите.

Разговорът се пренесе към сериозни теми, типично за сутринта след вечерно запознанство, и Даниел я попита за работата й в „Прескот Инвестмънтс“. Тя му разказа и добави ентусиазирано:

— Обичам работата си. Направо я обожавам. Бях от онези хора, които получават добри оценки, завършват с отличие, всички тези неща. Но не исках да се заровя в рутинна работа. Бях творческа натура. Това беше важно за мен: писане, рисуване, дизайн и най-вече фотография. От една фирма за набиране на квалифицирани кадри ме изпратиха при Чарлс Прескот. Трябваше му човек на свободна практика, който да му направи снимки за една брошура.

Габриела се усмихна:

— Разпитваше ме дали мога да работя с „Фотошоп“ и други програми, но на средата на интервюто ме прекъсна. Каза: „Няма смисъл.“ Щях да се разплача. Отчаяно се нуждаех от тази работа. Той се засмя и каза: „Видях портфолиото ви. Снимките са прекрасни. Вие сте истински художник. Но от разговора ни мога да кажа, че истинският ви талант е да анализирате и организирате. Да правите бизнес“. Разбира се, помислих, че просто иска да ме разкара, но той ми предложи работа още на момента — офис мениджър. На пълен работен ден, с осигуровките и всичко. Отначало се почувствах засегната — тъй де, бях сигурна, че ще стана прочут художник фотограф. Обаче осъзнах, че може би не искам точно това.

Габриела погледна Даниел развеселено:

— Е, отказа ли се вече да ме разпитваш? Отговорите ми са по-подробни от търсене в „Гугъл“. Сега ще избягаш ли?

— Все още не. Дотук положението не е толкова катастрофално, колкото тази нощ. — Даниел наклони грациозно глава и попита с подходящ по-сериозен тон. — Но ти не се отказа от фотографията, нали?

— Не. Дори, колкото и странно да звучи, станах по-продуктивна. Работата на пълна заетост ми даде свобода. Вече не се тревожех как ще се прехранвам със снимките, с дизайн, рисуване или писане. Можех да правя снимки, които ми харесват. И се оказа, че Чарлс е прав. Имах организаторски умения. Да управлявам офиса, да договарям наеми за апаратура, да планирам срещи, да водя счетоводство… всичко. Срещата с Чарлс спаси живота ми. Тъкмо се развеждах и имах нужда от посока, от увереност. Той стана мой закрилник… И знаеш ли какво?

— Никога не се е опитвал да те ухажва.

— Нито веднъж. Винаги е бил любезен. Внимателен, забавен. Прекрасен човек. И то в бизнес, където свестните хора не са много.

— Позната картинка.

Докато вървяха бавно по неравната алея, раменете им се докоснаха няколко пъти. Всеки път тя чувстваше как между тях прехвърча искра.

— Странно е. Един-два пъти в живота си срещаш някого, който е добър човек и променя коренно живота ти. Такъв човек е Чарлс.

— Предполагам също, че разбира от бизнеса си. Печели добре.

— О, да. Чарлс е гений, фирмата работи отлично.

— Може да му се обадя. Постоянно търся перспективни партньори. Ще помисля сериозно. Той ли управлява инвестиционния ти пакет? Пенсионен фонд или годишни дивиденти?

— Препоръча ми няколко изгодни сделки…

Тя изведнъж замълча, примигна и отвори уста.

Даниел очевидно с мъка оставаше сериозен. Накрая се отказа и се изсмя с глас.

— По дяволите — възкликна тя, като също се засмя. — Той ме накара да инвестирам в няколко изгодни сделки. Няма да стана милионерка, но когато дойде време Сара да влиза в колеж, ще имаме достатъчно пари за това.

— Бившият ти съпруг помага ли?

„Интересна промяна на темата“ — забеляза тя.

Отговори, като се опита да звучи неутрално:

— Тим търси себе си. Имам си една шега — която не съм му споделяла — че трябва да погледне по някой камък. Но се старае да помага, колкото може. Просто когато имаш дете, то става най-важното нещо в живота ти. Ако не си доволен от работата си, преглътни и изчакай, докато то завърши учението си. Ако си в депресия, справи се с нея заради детето си. Дори последното нещо на света, което искаш да гледаш, да е балетен рецитал, се примири и отивай. — Габриела изцъка с език. — Добре. Стига толкова за мен и бившия. Сега разкажи за твоите… деца.

Той се засмя на неловката пауза.

— Добре, Брайс и Стивън. На петнайсет и седемнайсет.

Описа й две красиви, типични американски момчета. Добави, че са умни и не му създават почти никакви проблеми, освен от време на време да изпият тайно някоя бира или да се приберат с един час закъснение вечер.

— Не помирисват наркотици, не се бият.

Даниел обясни, че има планове да ги изпрати в добри колежи, но не в някой от най-елитните. Искал да им осигури добро образование, но в някое голямо учебно заведение, където учат деца от различни слоеве.

— Бизнес? Финанси?

— Нямам нищо против. Капитализмът ми харесва. Вълнуващо е. Обичам го. Но най-важното е те да са доволни. Това е единственият път към успеха. Кой знае? Може би ще станат художници, писатели или фотографи… Както и да е, изобщо кой е наясно със себе си, преди да навърши трийсет?

Недалеч един елегантен кон, язден от красива млада брюнетка с пълна жокейска екипировка, препускаше в лек галоп по алеята за езда.

— Носиш ли си фотоапарата? — попита Даниел. — Можеш да направиш снимка за Сара.

— Не, обикновено не го нося. Освен това имам много снимки на коне.

Красивото животно се отдалечи на север, по посока на Харлем.

Габриела се умълча. Неочаквано Даниел се намръщи и погледна напред по алеята.

— Какво има?

— Стори ми се, че някой ни гледа.

Светлината стана по-ярка и той си сложи черните очила. Тя също погледна.

— Не виждам никого.

— Може би ми се е привидяло. Някакъв мъж с тъмен шлифер.

Продължиха към апартамента й; спряха да разгледат няколко сергии. Стари книги, дискове с музика и храна, разбира се. Винаги храна.

По жестовете му Габриела усети промяна в настроението му.

— Това усложнение, за което ми каза в ресторанта… — заговори той. — Доколко усложнява нещата?

Отново погледна към мястото, откъдето му се беше сторило, че някой ги следи.

— Франк няма да тръгне да ме преследва.

— Няма ли? Сигурна ли си? Чакай, той по-едър ли е от мен?

Тя огледа атлетичните му рамене, ръце и гърди и отговори:

— Ако се стигне до бой, мисля, че ти ще го победиш.

— Ох, успокоих се — въздъхна той.

— Наистина, Франк е мил човек. Мога да разчитам на него. Той е… сладък.

Даниел се разсмя силно на това определение.

— Там живея. — Тя посочи една безлична сграда от другата страна на улицата, в която можеше да си позволи да живее единствено благодарение на странните, но благоприятни закони за наемните отношения в Ню Йорк.

Даниел понечи да каже нещо, но в този момент двама мъже с костюми, които не им бяха съвсем по мярка, се приближиха с очевидното намерение да ги заговорят.

Не дойдоха от мястото, откъдето му се беше сторило, че някой ги наблюдава.

Единият, бял и с добър тен, носеше авиаторски очила; другият — от индийски произход — имаше от онези очила, които автоматично потъмняват на слънцето. Габриела примигна изненадано при вида на полицейските им значки и служебните карти.

— Вие сте Габриела Маккензи.

— Да, аз… Аз съм. А вие кои сте?

Оня с авиаторските очила отговори дръпнато:

— Аз съм детектив Кеплър, а това е детектив Сурани. Може ли да поговорим?