Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (25) (Един роман на обратно със снимки от автора)

12.
Събота, 12:00

30 минути по-рано

Габриела бършеше очите си с кърпичка, докато двамата с Даниел вървяха към Сентрал Парк, мълчаливо осмисляйки жестоката новина, която бяха научили във фоайето на блока, в който живееше. Тротоарът бе нашарен с отчетливите сенки на дърветата. Септемврийското слънце светеше с пълна сила, но не сгряваше — като далечен прожектор. От време на време ръката на Даниел се докосваше до нейната и Габриела се питаше дали би я прегърнал за утешение.

Той не го направи.

— Ще отидем в офиса — каза тя и в гласа й прозвуча отчаяние. — Полицията може би вече е свършила там. Ще се опитам да намеря този „Октомврийски списък“.

Зърна отражението си в една витрина. Удиви се колко нормално изглежда, как не се различава от другите пешеходци — с тъмносив клин, тесен виненочервен пуловер, кожено яке, с чантичка през рамо, чанта „Тифани“ в ръка и красив мъж до нея. Изглеждаха, сякаш отиват на кино, в залата за фитнес или на ресторант с приятели.

Толкова приличаха на всички останали.

Но колко се различаваха.

— Този тип, Джоузеф — измърмори Даниел. — Боже! Знаеш ли, във весело настроение беше най-плашещ. Как се шегуваше! Това е просто извратено.

— Все пак се колебая дали да не отидем в полицията — каза тя. Погледна го. — Ти какво смяташ?

Той се замисли за момент.

— Честно да ти кажа, мисля, че ако отидем, последствията могат да бъдат катастрофални.

— Ама те трябва да знаят как да действат в такива ситуации! — разпалено заяви Габриела. — Имат специалисти по спасяване на отвлечени. Сигурна съм. Експерти по преговори с похитители.

— Това е различно. Джоузеф не те изнудва просто за пари, които ще се съгласиш да му платиш — и полицията ще те подкрепи в това. Ако отидеш при тях, дори ако приемем, че Джоузеф няма да разбере, ще трябва да им кажеш за „Октомврийския списък“. И ченгетата ще го поискат.

— Така е — съгласи се тя след кратка пауза и пак избърса очите си.

— Освен това трябва да приемем, че Джоузеф прави това, което заплаши — изпратил е някого да те следи, за да е сигурен, че няма да доближиш ченгетата.

— Ти не заслужаваш това, Даниел. Не трябваше да се замесваш в тази каша, с мен. Преди двайсет и четири часа дори не ме познаваше. Защо просто не си отидеш вкъщи и не забравиш за мен.

Габриела усети как той обърна глава към нея.

— Нямам интерес да го правя.

— Кое да правиш?

— Да те забравя.

Тя стисна ръката му и за момент опря глава на силното му рамо. Беше гледала един филм, в който играеше актьорът, на когото приличаше Даниел, и той съблече фланелката си — с което подлуди повечето жени в залата. Двамата не само си приличаха в лице, ами и бяха със същото телосложение.

— Офисът ми е в Мидтаун, източната част. Да вземем такси. Ще стигнем по-бързо. Срокът… шест следобед. Имаме толкова много неща да направим. — Тя се огледа за такси.

— Чакай — прошепна рязко той.

— Какво?

— Следят ни.

— Сигурен ли си? — попита недоверчиво. Когато се обърна обаче, видя микробус, който бавно караше до тротоара. — Джоузеф ли е?

— Досега не бях видял микробус.

— Ако са от полицията и Джоузеф види, ще си помисли, че сме им се обадили! — уплашено възкликна тя. — Ще убие Сара!

— Не е сигурно, че са ченгетата. Може да е съвпадение.

Микробусът обаче не беше случаен; в него наистина имаше полицаи. Това се потвърди, когато видяха синьо-бяла патрулна кола, приближаваща откъм „Кълъмбъс Съркъл“, рязко наби спирачки и направи обратен завой.

— Някой от микробуса се обади на хората в патрулката и им каза да се махат веднага — досети се Габриела. — Да, ченгета са. Сигурно се надяват да ги заведа при Чарлс.

— Виж там — измърмори Даниел.

Тя проследи погледа му и видя кола без отличителни знаци, но явно пак полицейска — сив седан с няколко малки антени на покрива.

— По дяволите! — изръмжа ядосано. — Навсякъде са!

— Какво да правим?

След кратко замисляне тя предложи:

— Да отидем у нас. Чакай, я иди там, до бордюра.

— Какво?

— Застани на слънце.

Даниел се намръщи недоумяващо. Но после се усмихна:

— Аха, искаш да ни видят.

— Точно така.

* * *

След десет минути отново бяха в блока й. Вътре не срещнаха натрапници и се качиха в колебливия асансьор, за да ги откара до втория етаж. В апартамента с южно изложение, Габриела остави чантата „Тифани“, която й бе донесъл, на една антикварна маса до вратата. Дамската чантичка — също. Съблече якето и го закачи.

Даниел се огледа, спря поглед върху книгите и снимките на красиво русо момиченце.

— Сара — отбеляза.

Тя не си даде труда да кимне. И без това думите му бяха констатация, а не въпрос.

Даниел забеляза и други снимки, главно на Габриела. На няколко от тях беше с родителите си. За по-дълго спря вниманието си върху една от тях.

— Тук с баща ти ли сте?

— Да — отговори тя, като погледна към него.

— Красив мъж. Родителите ти в града ли живеят?

— Той почина. Мама е в дом.

— Съжалявам. Какъв беше по професия?

— Работеше в електрическа компания. Мениджър в „Кон Ед“.

Снимката бе правена преди десетина години. Габриела бе на двайсет и две тогава, а баща й — точно с трийсет години по-стар; бяха родени на една и съща дата: 10 май. Зодия Телец. Тя каза това на Даниел, после добави тъжно:

— Той обичаше да казва, че на нас, Телците, ни дреме на рогата за астрологията.

Даниел се засмя и още веднъж погледна високия мъж с прошарена коса.

Тя не му каза, че снимката е правена една седмица преди смъртта му.

Двамата стояха непринудено, спокойни и засмени. Майка й бе в добро настроение и на шега ги снима.

Даниел забеляза също десетина художествени фотографии, черно-бели. Приближи се, за да ги разгледа по-добре. Повечето бяха натюрморти и пейзажи, но имаше и някои портрети.

— Ти ли си ги правила?

Тя гледаше навън през един процеп между завесите.

— Кое?

— Тези снимки. Твои ли са?

— Да.

— Впечатляващо.

Той стъпи на килима пред снимките и се наведе, за да ги разгледа.

— Навремето рисувах, но фотографията повече ми хареса — обясни Габриела. — Има нещо съблазнително в това да вземеш действителността и да я овладееш.

Изрече последните думи с ентусиазъм, който внезапно изчезна и тя се умълча. Загледа се в една рисунка на сърце, под което очевидно с много усилие бе написано: „Аз обичам мама“.

Сега Даниел отиде при прозореца.

— Виждаш ли ченгетата? — попита тя, като отмести очи от детската рисунка.

— Още не.

Обсъдиха какво да правят по-нататък, как да спасят Сара — да проникнат в офиса на „Прескот Инвестмънтс“, да потърсят „Октомврийския списък“ и парите.

Габриела се отпусна тежко на един стол.

— Непосилно е — въздъхна.

— Нищо не е непосилно, ако действаш последователно. — Той огледа улицата и изцъка. — Да. Ето ги. Отсреща има игрище и там стоят двама с наведени глави. Носят костюми и наоколо не се виждат деца. Може би говорят по скрити микрофони. О, има и на онзи покрив срещу нас. Приличат на двамата, които ни досаждаха на улицата.

— На покрива ли? — удиви се тя. — Вътре ли надничат?

— Не, изглежда, че монтират някаква апаратура. Микрофон — с нещо като сателитна чиния.

Габриела се обърна и разсеяно се огледа.

— Хубаво.

Даниел я погледна въпросително.

— Кажи ми, когато свършат.

Тя закрачи нервно напред-назад пред прозореца.

След не повече от минута той каза:

— Готово. Насочиха някаква голяма фалическа лупа насам.

Тя се приближи до него и прошепна:

— Хайде да поговорим за Чарлс и случващото се, но не споменавай нищо за Джоузеф.

Той кимна.

Пет минути двамата водиха импровизиран, но естествено звучащ разговор за престъпленията, в които полицията обвиняваше Чарлс Прескот, и за нейното отчайващо положение. По едно време тя искрено заплака и се наложи да замълчи, за да се овладее.

След малко застана до прозореца и каза на Даниел:

— Ела при мен.

— Какво?…

— Ела!

Той се намръщи, заинтригуван от тона й, и се подчини. В хладния ветрец, който проникваше през отворения прозорец, тя го прегърна силно и го целуна по устата. Колебливо отначало, но после — по-уверено.

— Целувай ме страстно — прошепна.

Това го изненада, но той направи, както тя искаше, уверено и страстно — прегърна я толкова силно, че раменете я заболяха. Почувства, че желанието му е истинско. Тогава копнежът в нея се отприщи.

Въпреки страстта си положи усилие да прошепне:

— Дръпни се и ме гледай, сякаш се любуваш на това, което виждаш. — Съблече виненочервения пуловер.

— Не се налага да се преструвам — прошепна той.

По светлосин сутиен и прилепнал клин Габриела отиде до прозореца, спря за момент и събра завесите. Отново облече пуловера.

— Проклятие! — измърмори Даниел.

Тя постави пръст пред устните си. Взе дистанционното и като спря звука, включи телевизора и започна да прехвърля каналите, докато намери един, предлагащ порнографски филми с таксуване на минута. Две щраквания, и долнопробното порно започна някъде от средата, от сцена, в която мъж и жена се натискаха върху много изстрадал шезлонг до някакъв басейн. Габриела увеличи звука.

Ъх, ъх, ъх…

Тя кимна към вратата и взе коженото си яке от закачалката в антрето. Лицето й обаче посърна, когато погледът й се спря върху дрехата на съседната закачалка — детско якенце от изкуствена кожа.

Сълзите й отново потекоха.

Даниел постави ръка на рамото й и я прегърна окуражително. Габриела си сложи слънчевите очила, той също своите и двамата излязоха в коридора, където миришеше на почистващ препарат. След десет минути се измъкнаха през сервизния вход зад сградата и отново тръгнаха към Сентрал Парк, скрити от дебнещи очи и уши.