Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (19) (Един роман на обратно със снимки от автора)

18.
Събота, 17:55

2 часа и 35 минути по-рано

Вървяха на север през Ийст Сайд, като заобикаляха боклуци и туристи, хора, излезли да вечерят рано, отиващи на работа за нощна смяна, разхождащи кучетата си и бездомници… или може би просто жители на квартала, които приличаха на клошари — с измачкани дрехи, рошави, брадясали, раздърпани.

Задачата им, засега доста трудна, бе да намерят такси, с което да отидат до апартамента й. Габриела измърмори ядосано:

— Ония гадняри там — забавиха ни с цял час! А срокът изтича след няколко минути!

— Поне не те вкараха в затвора — отбеляза той.

Тя не коментира това вяло успокоение.

— За бога, Даниел, безнадеждно е. Знаех, че не можем да намерим парите навреме, но поне можехме да открием някаква конкретна следа преди изтичането на срока. Нещо, с което да уверим Джоузеф, че скоро ще имаме парите. Но сега… по дяволите! — Беше отчаяна. Кимна на изток и юг, откъдето бяха дошли. — Проклети садисти, ония двамата.

— И къде, по дяволите, са всички таксита? — измърмори той.

Няколко минаха с висока скорост, но всичките бяха или заети, или приключили смяната. Даниел размаха портфейла си пред едно от последните, но шофьорът продължи.

С надеждата да намерят такси, завиха по друга улица, която бе мръсна, по-тъмна и по-смърдяща от посещаваните от туристите и затова не беше толкова претъпкана. Минаваха покрай магазини, зад чиито зацапани витрини бяха изложени прашни дивидита, дантели и копчета, избелели книги и техника; един изпаднал сексмагазин, осветен с жълто-зелени флуоресцентни лампи; китайски и мексикански ресторанти с храна за вкъщи, които по никакъв начин не биха могли да издържат хигиенна инспекция. Пред някои от тези заведения седяха хилави, мургави мъже: пушеха, разговаряха тихо или говореха по мобилни телефони.

Телефонът на Габриела иззвъня. Тя погледна часовника си.

— Крайният срок.

Двамата спряха и се приближиха до тухлената стена на една сграда, за да не ги подслуша някой.

Габриела си пое дълбоко дъх, прие разговора и включи на високоговорител, за да чува и Даниел.

— Джоузеф?

— А, Габриела. Гледах телефона. Чаках. Но ти не се обади.

— Още нямаше шест. Щях да ти се обадя! Кълна се. Чуй…

— Имаш ли парите?

— Намерих „Октомврийския списък“!

— О, така ли? — подигравателно възкликна той. — Значи имаме повод да празнуваме! Как изглежда? Дебел ли е, тънък ли е, върху кадастрон ли е отпечатан?

— Кажи ми… как е моето момиче? — избухна тя. — Кажи ми!

— Ами, малко е… разстроена — отговори Джоузеф.

— Как? Какво искаш да кажеш?

— Казах й, че нямам добри новини от теб. Значи може да няма добри новини за нея.

— Така ли си й казал? — прошепна Габриела.

— А ти как мислиш? Имам ли интерес дъщеря ти да изпадне в паника? Ох, с теб човек не може да се пошегува. Хайде, успокой се. Кажи сега за парите.

— Имам списъка.

— Това чух. Обаче фактът, че го повтаряш, ми подсказва, че нямаш парите. И след като не пожела да ми опишеш как изглежда списъкът, съм малко скептичен и за него.

— Не, не! Кълна се!

— Забелязала ли си, че когато човек казва нещо от рода на „кълна се“ или „трябва да ми повярваш“, той обикновено лъже?

— Не лъжа! Списъкът е у мен. Държа го на сигурно място. Не исках да го разнасям с мен.

— Нямаше нужда толкова да го пазиш. На глава от населението уличните грабежи в Ню Йорк не са повече, отколкото в Портланд. Но добре. Намерила си списъка. Вундербар! Да се върнем на въпроса за парите.

— Цял ден обикалям града и се опитвам да изпълня това, което искаш. Моля те, дай ми още малко време. Отне ми повече, отколкото очаквах. Съжалявам!

— Изпитваш чувство за вина, а?

Даниел настръхна от гняв. Лицето му помръкна. Но той не каза нищо.

Тя доближи телефона до устата си.

— Моля те, беше кошмар. Полицията е навсякъде! Не мога просто да се промъкна в градината на Чарлс и да започна да копая за съкровище, нали? — Гласът й заглъхна. След малко прошепна гневно: — Кажи ми как е дъщеря ми!

— Жива е.

— Жива? А добре ли е?

— Горе-долу.

— Сигурно е уплашена.

— И мен ме е страх от високото. Змиите също не са ми любими. Обаче се справяме. Та да си дойдем на думата. Парите карат света да се върти. Имахме сделка. — Отново замълча, сякаш се сърдеше. — Ти не я спази. Наруши споразумението ни.

— Ще намеря парите — сопна се тя. — Обаче ми трябва време! Правя всичко, което е по силите ми.

— Време, време — с дразнещ глас повтори той.

— Само още малко.

— А да не би да си намерила парите и да шикалкавиш, да търсиш начин хем да ги запазиш за себе си, хем да си върнеш момичето?

— Не! Защо да го правя?

— Защото остана без работа, забрави ли?

Габриела затрепери. Даниел постави ръка на рамото й.

— Беше офис мениджър на Чарлс Прескот — продължи Джоузеф.

— Да — прошепна тя.

— Значи разбираш от бизнес, нали?

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Разбираш ли от бизнес? — раздразнено повтори той.

— Ами… знам някои неща. Защо питаш?

— Запозната ли си с принципа на наказанието? — Гласът му стана абсолютно безстрастен. Угодническата нотка съвсем изчезна. — Например, когато не си плащаш данъците, има наказание. В случая не плати на мен навреме. Изпусна срока.

— Опитах!

— „Опитвам“ не означава нищо. Или правиш нещо, или не. Не е възможно да опиташ да направиш нещо. И така. Нов срок. Осемнайсет часът утре…

— Благодаря! Ще…

— Не съм свършил. Утре в шест вечерта ще ми дадеш „Октомврийския списък“. А сега — петстотин хиляди.

— Не! Не можеш да направиш това.

— Така ли казваш на данъчните? „Извинявайте, ама не мога да ви платя каквото искате. Не ме наказвайте! Аз съм разкаял се нацист“. — Гласът му отново стана игрив. Той се изсмя.

— Защо не ми поискаш цял милион? — изкрещя Габриела. — Или десет? — Даниел стисна ръката й.

— Давам най-доброто от себе си, Джоузеф — добави тя през сълзи.

— Аха, това е като „опитването“. Няма „най-добро“ или „най-лошо“. Само трябва да спазиш твоята половина от споразумението ни.

— Ние нямаме споразумение! Ти ме изнудваш, отвлече…

— Ало! Не си ли говорихме вече за диалозите във филмите? Така, говорех за последствията. Първо, наказанието — допълнителните сто бона. Второ, отиваш на клошарски лов.

— На какво?

— Клошарски лов.

— Не разбирам — сподавено прошепна Габриела.

— Кое не разбираш? Ще бъде лесно. Сигурен съм, че ще намериш голямата награда за по-малко от трийсет минути.

— Ти си луд!

— Е, това е нещо относително, не мислиш ли? Иди на Таймс Скуеър. Зад контейнера на задната уличка при кръстовището на Четирийсет и осма и Седмо авеню. От западната страна.

— Какво има там? — попита тя с писклив, разтреперан глас.

Джоузеф обаче затвори.

* * *

Нямаха нужда от такси.

„Наградата“, която бе оставил да намерят, беше на четири-пет пресечки. Те се гмурнаха в света на Таймс Скуеър — объркан свят на ярки светлини, огромни монитори с висока разделителна способност, взаимно заглушаващи се музикални парчета, амбулантни търговци, улични музиканти, изнервени шофьори, луди велосипедисти, туристи, туристи, туристи… Сега тълпата бе по-гъста, по-шумна, по-нетърпелива за предстоящите пиеси, концерти, филми, вечери в ресторантите.

За десет минути намериха пресечката, за която говореше Джоузеф.

— Там! Ето го контейнера — извика Габриела и тръгна към него.

— Чакай.

— Не.

Даниел се опита да я спре. Но тя се изскубна, коленичи и надникна зад очукания, тъмнозелен контейнер.

Извади найлонов плик с емблемата на аптечната верига Си Ви Ес и погледна вътре. Задави се.

— Това е пуловерчето на Сара!

Розовата дрешка бе сгъната внимателно. Габриела понечи да я вдигне и застина като вцепенена.

— Кръв, Даниел!

Размазаните петна, вече засъхнали и покафенели, се виждаха ясно. В тях имаше нещо примитивно, като цветовете на войната върху лицето на древен воин.

Габриела плахо вдигна пуловера, който бе вързан с раирана панделка за коса. В този момент дрешката се разгъна и от нея върху мръсния тротоар изпадна нещо. Розовото пръстче бе изцапано с кръв.

Даниел успя да я хване, преди главата й да се разбие върху паважа.