Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (12) (Един роман на обратно със снимки от автора)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The October List, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
sqnka (2019)
Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Списъкът „Октомври“

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Печатница: Експреспринт ООД

Излязла от печат: 11.04.2014

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-284-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7469

История

  1. — Добавяне

25.
Неделя, 11:10

petno.jpg

25 минути по-рано

— Пистолетът сам гръмна — прошепна Габриела на ръба на истерията. — Не исках да стрелям.

Даниел не каза нищо. Бързо я издърпа настрани от мястото на стрелбата.

— Той не умря, нали? — отчаяно попита тя. — Ти какво видя, Даниел? Какво видя?

Пак никакъв отговор.

Докато се отдалечаваха на изток по Медисън авеню, зад тях се чуха сирени. Появиха се светлини, ослепителни отблясъци в бяло и синьо. И отраженията на бяло-сините светлини в прозорците. Сякаш всичко се изпълни със светлина. Даниел и Габриела вървяха с наведени глави. Не смееха да погледнат нагоре.

Изведнъж той бързо я дръпна встрани, деветдесетградусов завой. Габриела за малко не се спъна, но той я задържа.

— Какво? — сепна се тя.

Наблизо рязко спря автомобил, цивилна полицейска кола. Двама детективи с костюми изскочиха отвътре и нахълтаха в един специализиран хранителен магазин, като извадиха значките си.

— Дали си мислят, че сме вътре? — попита Габриела.

— Само върви и не гледай.

— Той не умря, нали? — почти вманиачено повтори тя. — Беше толкова млад! Моля те, кажи ми!

Стисна ръката му толкова силно, че явно го заболя. Той се намръщи. Габриела отпусна хватката.

— Не знам, Мак. Съжалявам, но не знам. Възможно е.

Вървейки колкото можеха да се престрашат по-бързо, без да привличат вниманието, двамата продължиха на изток, като оставиха полицейската кола зад себе си. Габриела погледна назад. Полицаите не се появиха. Двамата с Даниел бързо свърнаха на юг, после — пак на изток.

За външния наблюдател приличаха на обикновена двойка. Не особено весели, не особено разговорливи. Забързани. Връзка, измъчена от стрес, парични проблеми, тревоги с децата, сексуални неудачи. Типични жители на Манхатън, квалифицирани професионалисти. Всеки поглед към тях обаче им изглеждаше изпълнен с подозрения.

Все пак никой не ги сочеше, никой не крещеше след тях, никой не вадеше трескаво мобилния си телефон, за да се обади на полицията.

— Изобщо не се замислих, Даниел. Пистолетът беше там. Просто беше там. Грабнах го! И той гръмна. Никога не бях докосвала оръжие. Просто… О, боже! Какво направих?

Тя погледна назад и видя петима-шестима пешеходци, но нямаше полицаи. Въпреки това погледът й се спря върху един мъж с костюм — смачкано сиво сако, доста тънко, неподходящо за студа. Вървеше в тяхната посока. Направи й впечатление заради жълтата му риза. Походката му изглеждаше целеустремена, вниманието му — насочено към тях.

Габриела побутна Даниел:

— Онзи тип. С жълтата риза. Погледни внимателно.

— Видях го.

— Виждала съм го и преди, струва ми се. На „Медисън“.

— Мислиш, че ни е проследил след стрелбата?

— Не знам…

Габриела присви очи от болка, изохка, после рязко спря и се хвана отстрани.

— Зле ли е? — попита Даниел, като посочи гръдния й кош.

Тя кимна.

— Можеш ли да вървиш?

— Да — отговори тя, но когато тръгнаха, отново присви очи от болката.

Продължиха с наведени глави, загледани в тротоара. Внезапно Даниел я хвана за ръката и я дръпна в един корейски магазин. Двамата спряха, сякаш разглеждаха свежите цветя във вазите и един контейнер с лед и бутилки сок от портокал и манго.

— Какво има? — прошепна Габриела.

— Ченгета.

По улицата мина патрулна кола, с ослепителни сигнални светлини и оглушителна сирена.

Синьо и бяло…

След минута отново излязоха. Смесиха се с тълпата от велосипедисти, тичащи за здраве и пешеходци. Когато стигнаха близката пресечка, мина още една полицейска кола.

Габриела погледна назад и прошепна трескаво:

— Мисля, че пак го видях. Мъжът с жълтата риза.

На следващото кръстовище с пълна скорост ги подмина още една полицейска кола. Не намали, но полицаите се оглеждаха.

— Трябва да се скрием. Знам едно място, където можем да отидем.

— Къде?

— Фонд „Норуок“ държи апартамент за гостуващи клиенти.

— „Норуок“… Ааа, твоята фирма, нали?

Той кимна:

— В момента е празен. Намира се близо до Първо авеню, на Петдесет и някоя улица. — Той погледна табелата на близката пресечка — Седемдесет и девета улица — отбеляза: — Далеч е да ходим пеша. Но ме е страх да ползваме такси. Имат нова видеосистема. Могат да засекат снимката ти.

— Мога да вървя — увери го тя.

След пет минути той спря и я погледна.

— Не можеш да вървиш.

Тя си пое въздух, закашля се.

— Метрото, добре. — Отново се облегна на него. — Онзи мъж още ли е след нас? Онзи с жълтата риза?

— Не го виждам.

Даниел я хвана за ръката и я поведе на изток.

Тя си пое няколко пъти дълбоко въздух и го остави да я води по тротоара.

— На „Медисън“, онзи мъж? Не беше мъртъв, когато тръгнахме. И ти видя, нали? Сигурно ще се оправи, не мислиш ли? Беше толкова млад.

Даниел Риърдън не каза нищо за няколко секунди. След малко отговори:

— Не знам, Габриела. Зависи къде си го простреляла.

— Той беше женен. Носеше венчален пръстен. Може би има деца.

— Габриела…

— Не исках. Изпаднах в паника. Не исках да нараня никого. Но те щяха да ме спрат, а не можех да им позволя. Направих го заради Сара… Разбираш ме. Трябваше да направя нещо.

— Човек може да бъде прострелян и пак да оцелее.

— Линейката скоро ще пристигне, нали? След няколко минути.

На Седемдесет и четвърта и „Лексингтън“ минаха между колите и спряха на един светофар до количка за закуски. Продавачът извика:

— Искате ли хотдог? Геврек?

Изгледа ги любопитно. След като видя, че не му обръщат внимание, се обърна към друг клиент и извади един кренвирш от сивкавата вода, в която се варяха.

Светофарът се смени в зелено и те пресякоха.

— Хората ни гледат, Даниел.

— Теб гледат, Мак. Не нас.

— Какво?

— Защото си красива.

Тя се усмихна вяло. Кимна към един магазин за сувенири.

— Шапки. — Посочи един рафт.

— Добре.

Влязоха.

Тя грабна първата шапка, която видя. Даниел обаче се усмихна и каза:

— По-добре не.

Посочи едно лъскаво лого на Лейди Гага.

— Ох!

Тя взе тъмносиня шапка с козирка без никакви щампи. Даниел избра черна.

— Якета?

В магазинчето обаче се продаваха само лъскави, натруфени дрънкулки от рода „Аз ♥ Ню Йорк“, по-лоши и от безвкусната шапка. Трябваше да почакат, докато намерят по-добра дегизировка.

Купиха си също малки раници: черна за нея и тъмносива за него.

Даниел плати в брой и двамата нахлупиха шапките и пъхнаха саковете си в новите раници.

— Не е голяма дегизировка, но все пак е нещо.

На вратата Даниел погледна навън — за полиция и мъжа с жълтата риза, за Джоузеф.

— Чисто е.

— Но… — Тя го хвана за ръката и го погледна сериозно. — Чуй ме, Даниел. Това не трябва да продължава. Време е да ме оставиш. Тръгвай. Мисля, че никой не те видя — когато застрелях човека. Остави ме. Това не е твой проблем.

Той се наведе бързо и я целуна по устните.

— Ето че вече е.

Тя примигна изненадано:

— Как така?

— Гледала ли си сериала „Криминални разследвания“?

— Да, гледах го редовно.

— Сега върху теб вече има мое ДНК. Ако те хванат, ще разкрият и мен.

Тя се усмихна:

— О, Даниел…

— Всичко ще се оправи, Мак. Обещавам.

— „Мак“ ли? — изненада се тя от споменаването на това име.

— Нали повече хора те наричат „Мак“, отколкото „Габриела“. Идва от фамилията ти, Маккензи. Не ми казвай, че никой не те нарича Мак.

— Вярно е.

Габриела не му каза, че двамата с баща си използваха прякори един към друг и той я наричаше точно „Мак“.

— Имаш ли нещо против да ти казвам така?

— Напротив, много обичам.

— А пък аз може би просто обичам теб — прошепна Даниел.

Тя замря при тези думи, после се отпусна и се притисна до него, от раменете до бедрата. За един кратък момент ужасите от уикенда изчезнаха.