Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (18) (Един роман на обратно със снимки от автора)

19.
Събота, 20:30

1 час и 30 минути по-рано

— Ужасно — прошепна Габриела през стиснати зъби. Трепереше. Седеше със затворени очи и дишаше тежко. Как можа да направи такова нещо?

Притисна се до Даниел на задната седалка на таксито и той я прегърна през рамото. Тя избърса очите си.

— Как може някой да извърши нещо толкова ужасно? — попита отново.

Погледна найлоновия плик с емблема на аптеки Си Ви Ес в краката си и се притисна още по-близо до Даниел. Той я прегърна по-силно. Беше як мъж. Хубавият костюм, който носеше, дебелият и в същото време мек плат, доста добре скриваше физиката му, но едно докосване на ръката му бе достатъчно, за да си дадеш сметка, че е в отлична форма.

Тя отново си спомни срещата им в петък, вчера.

И онова, което бе произтекло от нея.

Изпита приятен гъдел при спомена как Даниел, толкова близо, бърше влагата от челото й — и после, със същата кърпичка, от своето.

Наистина ли се беше случило преди двайсет и четири часа? Струваше й се цяла вечност.

Отново този гъдел — по-ниско, по-топло, пулсиращо. Тя обаче се опита да не му обръща внимание. Не му беше сега времето.

Сара…

Половин час по-рано таксито им беше спряло в Трибека и той бе взел един сак с тоалетни принадлежности и резервни дрехи. Сега отиваха към нейния апартамент, за да може и тя да направи същото — и най-важното, да вземе папките.

— В документите може да няма нищо важно — каза тя, — но те са единственото, което би могло да спаси Сара. Хващам се за тях като удавник за сламка.

Сега Даниел погледна найлоновия плик, смачкан като мъничко бледо тяло. Въпреки всичко, през което бе преминал, той оставаше олицетворение на спокойствието — докато в онази отвратителна уличка не видя това, което изпадна от плика. Тогава се отдръпна рязко назад — по-силна реакция от нейната. Бе промълвил: „Боже…“

Сега шокът беше преминал, но на негово място имаше гняв и може би — решителност.

— Защо поиска да го задържим? — попита тя.

Когато бяха в уличката, първата реакция на Габриела беше да хвърли плика, сякаш бе напоен с киселина. Той обаче извади елегантната си копринена кърпичка и вдигна торбичката заедно със съдържанието й.

— Това е веществено доказателство — обясни сега. — Има ДНК… — кимна към плика — … може би дори отпечатъци от Джоузеф, ако е бил невнимателен.

— Прав си. Не се замислих за това. Реагирах емоционално.

— Съвсем разбираемо при тези обстоятелства.

Двамата се умълчаха. Когато таксито стигна до Сентрал Парк и наближи апартамента й, тя погледна шофьора, за да види дали ги слуша, но той говореше по мобилния си телефон на някакъв близкоизточен език. Габриела прошепна на Даниел:

— Полицията сигурно наблюдава апартамента. Може би и Джоузеф също.

Накара шофьора да продължи една пресечка по̀ на север, зад блока й. Таксито спря в една тъмна странична улица.

— След няколко минути се връщам — каза Габриела.

Апаратът така или иначе отмерваше времето за престой и шофьорът не се интересуваше с какво се занимават пътниците му, какви тайни мисии изпълняват. Продължи насечено разговора си.

Габриела слезе от таксито и тръгна покрай стените на близките сгради, сякаш отвсякъде дебнеха шпиони. Стигна до сервизната врата на блока. Товарният вход не беше заключен, но вратата към мазето — да. Ключът от главния вход обаче също ставаше.

След пет минути влезе в апартамента си, като не светна лампите. Почти пипнешком намери някакви дрехи и папките, които й трябваха, и ги напъха в един спортен сак. После внимателно надникна навън, за да се увери, че никой съсед — или по-важно, полицай — не дебне в коридора. Нямаше никого.

Излезе и заключи.

Когато се върна при таксито, бързо се качи и шофьорът плавно потегли.

Даниел стисна коляното й.

— Сара — измърмори тя след няколко пресечки. — Как ли се чувства сега, какво ли си мисли?

— Не се тревожи за това — прошепна той.

Отново я прегърна през раменете и тя почувства топлината му да я обгръща.

Като криволичеше във вечерния съботен трафик, образуващ леко задръстване около центъра „Линкълн“, таксито продължи на юг и изток през Мидтаун. След десет минути бяха пред „Уолдорф Астория“. Даниел плати на шофьора и двамата с Габриела слязоха на Парк авеню. Отново с помощта на кърпичката той взе найлоновия плик със съдържанието му и го пъхна в сака си.

— Внимавай — прошепна Габриела. — Кръвта.

Когато влязоха във фоайето, спря и примигна смаяно.

— Леле, колко е красиво!

— Не си ли идвала в „Уолдорф“?

— Няма как, при моите финансови възможности.

— Обикновено идвам тук само за срещи с клиенти, но съм отсядал няколко пъти. Когато вкъщи е имало някакъв ремонт. Тук е старият Ню Йорк. Това харесвам в хотела.

Габриела се огледа, спря поглед върху красивата дървена облицовка, масивния часовник по средата на фоайето, високия таван.

— Хайде — подкани я той. — По-късно ще разглеждаме забележителностите.

На рецепцията взеха две стаи. Даниел плати с кредитна карта — тревожеше се, че полицията или някой друг, който иска да се добере до „Октомврийския списък“, може да я открие, ако тя използва своята. Минирането на данни беше на мода — поне така бе прочела в „Ню Йоркър“.

Качиха се с асансьора. Стаите им не бяха съседни, но се намираха на един етаж, недалеч една от друга. Докато вървяха по коридора, Габриела отново почувства как семенцето на привличането набъбва в нея — дори по-силно, отколкото по-рано днес в бара, когато се запознаха.

„Да — мислеше си, — Сара.“ Но това име не й пречеше да се вълнува силно при всеки поглед на Даниел. Смъмри се: „Как изобщо можеш да си помислиш да спиш с него?“

Друг вътрешен глас възрази: „Защото твърде дълго беше самотна. И защото с Даниел Риърдън малко — или може би много — си приличате.“ Но си напомни: „Съсредоточи се. Сара, Сара, Сара…“

В коридора каза:

— Хайде да хапнем нещо. Или поне да пийнем.

— Да, май имам нужда.

Сутрешната им закуска бе далечен спомен.

След като оставиха саковете в стаите си, двамата се срещнаха в затъмнения, елегантен бар на долния етаж. Седнаха един до друг от едната страна на масата, с допрени колене. Сервитьорката, с коса, събрана на голям кок, се приближи, поздрави ги и се представи като Лиз. Поинтересува се дали са в града по работа или на почивка. Габриела остави Даниел да отговори.

— Просто разглеждаме забележителностите — каза любезно.

— Жалко, че времето не е по-хубаво. Миналата седмица беше по-топло.

Поръчаха сирена, пастет и хляб, с бутилка брунело.

Докато пиеха силното тосканско вино, говореха за всичко, каквото им хрумне — за всичко, освен за „Октомврийския списък“ и отвличането, а още по-малко за найлоновия плик. Тя бе взела от апартамента си папките, озаглавени „Прескот Инвестмънт“ — текущи задачи. Остави ги обаче неотворени, сякаш се боеше, че няма да намери отговорите как могат да спасят отвлеченото й дете.

Погледна телефона си и въздъхна:

— Съобщение от Рафаел. Успял е да се измъкне и да занесе пратката. Дотук добре.

Даниел кимна при тази добра новина. Свали сакото си и тя зърна ивица зачервена кожа — белег, видим през деколтето на ризата. Преминаваше от гърдите до рамото му. Даниел улови погледа й и срамежливо закри белега.

— Може ли да попитам откъде ти е?

Той се поколеба.

— Извинявай, не искам да се бъркам, където не ми е работа.

— Няма проблем, ще ти кажа. Преди няколко години карах децата в Ню Хемпшир и бях много уморен. Не трябваше да продължавам. Заспах и изхвърчахме от пътя.

— Боже мой!

— Колата падна в една река. Вратите бяха заключени. Започна да се пълни с вода.

— Даниел, не!

— Боже, колко беше студено! Отивахме да видим есенната гора. Беше септември, но адски студено.

— Какво се случи? — прошепна тя.

— Щяхме да се удавим, но някакъв местен тип мина случайно. Изглеждаше като от филма „Избавление“, сещаш се. Планинец, селяндур. Слезе с пикапа до реката, грабна една брадва и скочи да ни спасява, въпреки че водата беше ледена. Доплува до нас, разби задното стъкло и ни измъкна. Аз се порязах на една ламарина, докато избутвах момчетата навън.

— Ох, ужасно!

Даниел се засмя леко:

— И знаеш ли какво? Щом стъпихме на брега, онзи тип ни махна за довиждане и си тръгна. Не прие пари, дори не си каза името. Държеше се сякаш, мамка му, няма нищо по-нормално от това, да рискуваш собствения си живот, за да спасиш някого. Като че ли това бе най-естественото нещо на света.

— Още ли те боли? — попита тя, като кимна към гърдите му.

— Не, не. Това беше преди пет години. Понякога се схващам малко, когато е влажно. Но нищо по-сериозно. — Той замълча за момент. — Постъпих глупаво и за малко щях да убия синовете си. Този човек ми даде втори шанс. Не знам дали заслужавах. Но той се появи.

Габриела докосна ръката му. Страшно й се искаше да го целуне, но положи усилие и устоя на изкушението. Двамата взеха чашите си с вино и се умълчаха.

Даниел плати сметката и по предложение на Габриела взе половината папки. Щяха да прекарат останалите часове на вечерта, докато капнат от умора, в търсене на следи за това, къде Чарлс Прескот би могъл да скрие парите. Качиха се в асансьора. Горе Даниел я изпрати до вратата на стаята й.

Тя го прегърна.

— Даниел, не знам…

— Не знаеш как да ми благодариш ли?

Вместо да отговори, тя се притисна по-силно до него и захлипа.

— Тя ще бъде добре — успокои я той. — Дъщеря ти ще се върне жива и здрава.

Габриела избърса очи, отдръпна се от него и си пое дълбоко въздух. Овладя се.

Минаха няколко секунди; двамата стояха неподвижно, заслушани в гласовете и смеха от другите стаи, звука на телевизор.

Тя отвори вратата и влезе в стаята си, обърна се отново към него. Даниел се приближи.

„Дали ще ме целуне?“ — запита се тя.

Почуди се също как ще реагира самата тя, ако се случи.

Вместо това обаче той я прегърна сдържано и измърмори:

— Лека нощ.

Отдръпна се в коридора. Вратата се затвори и Габриела остана сама.