Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (6) (Един роман на обратно със снимки от автора)

31.
Неделя, 14:15

2 часа по-рано

Детектив Брад Кеплър изчака, докато шефът му прочете прессъобщението — веднъж, два, три пъти.

Капитан Пол Баркли погледна прес говорителя на Нюйоркското полицейско управление, треперлив младеж със силно акне, който седеше пред него в този ад, наречен оперативна зала. После, без да продума, сведе очи и пак прочете документа.

Коремът на Баркли издаде шум като от форсиране на мотор „Харли Дейвидсън“, който всички в стаята се престориха, че не чуват.

Кеплър знаеше, че повечето недели по това време на деня капитанът се тъпче с телешкото печено на жена си заедно с — когато тя не гледа — пълни вилици картофено пюре с много масло. Детективът знаеше за тези навици на шефа си, защото няколко пъти бе канен на обяд. Имаше спомени за три повтарящи се неща от тези гостувания: Баркли разказваше всеки път едни и същи мръсни вицове. Телешкото беше превъзходно. И Кеплър през цялото време умуваше дали има някакъв начин да каже на многознайката, дъщерята на Баркли, която учеше в колеж, да си затвори най-сетне устата. Какъвто, разбира се, не съществуваше.

Кеплър също прочете прессъобщението:

Фред Станфорд Чаплан, 29-годишен… със съпруга Елизабет, 31-годишна, две деца, Кайл и Софи… Операцията за изваждане на куршума от сърдечната област е планирана за по-късно днес… Разследването продължава… Изгледите не са добри…

И така нататък, и така нататък, и така нататък…

— Колко обаждания? — попита Баркли младока.

— От пресата ли? Стотици.

— Това е преувеличение — сопна се капитанът.

„А може би не е“ — помисли си Кеплър. Партньорът му Нариш Сурани, изглежда, че бе на същото мнение.

— Исках да не се разчува — измърмори капитанът.

— Една престрелка? — намеси се градският прокурор.

— Да, престрелка. В проклетия Манхатън. Исках да не се разчува за това. Но явно няма да ми се отвори парашутът. Това е теч на информация, по-голям от самия „Титаник“.

Кеплър го поправи: „Титаник“ не беше теч. „Титаник“ беше кораб, който е потънал заради пробойни.

Разбира се, забележката му остана мислена.

Баркли грабна една химикалка и започна да коригира.

Така той получи възможност да разгледа новото им свърталище. Това бе втората зала, в която Операция „Чарлс Прескот“ — или Оп-ЧП — се помещаваше през последните два дни. Разбира се, напоследък престъпността се беше засилила доста и по тази причина малки операции като Оп-ЧП не носеха много точки в професионално отношение, затова получаваха каквото помещение имаше свободно. Това обаче беше абсолютна дупка. Бе пълно с монитори с висока разделителна способност, но всичките бяха изгасени, дори не бяха включени в мрежата. Стените бяха олющени — тук нищо ново, — а поддържаните с държавни средства мебели бяха евтини. Близо една трета от пространството се използваше за склад. Отнякъде миришеше на развалено — като че ли сандвич с пуешко бе паднал зад някой от шкафовете много, много отдавна.

Поне по-зле нямаше как да стане.

Баркли бутна прессъобщението към пъпчивия младеж като хокейна шайба.

— Оправете го — нареди. — И между другото, никакви коментари от мое име, освен това, че разследването продължава. Ограничете се с това. Нищо повече.

Прес говорителят опита пак:

— Ама това са сто обаждания, господин капитан. Не мислех, че ще е голям проблем.

— Защо си още тук? — изрева Баркли. Издаде звук като от развален съединител на кола и този път дойде от гърлото му, а не от корема.

— Да, господин капитан. Извинявайте.

Мъжът излезе.

„Защо, по дяволите, този хлапак не носи служебно оръжие?“ — запита се Кеплър.

Баркли се обърна към двамата детективи, седнали при очуканата пластмасова маса, и изръмжа:

— Мамка му.

Кимна към копието от прессъобщението в ръцете на Кеплър.

Фред Чапман, 29-годишен… огнестрелна рана…

Неочаквано смени темата:

— Сега за нея.

Нямаше нужда да казва „Габриела“. Нямаше друга жена, която да им причинява толкова много главоболия в момента.

— Вчера ви казах, че искам да я поставите под наблюдение. Денонощно. Какво стана, по дяволите? Бяхте пред дома й, нали? Камери, микрофони.

Кеплър сви рамене:

— Измъкна ни се. Не знам как. И после започна да използва диверсионна тактика.

— Какво означава това? Звучи като реплика от долнопробен криминален филм.

— Обаче все още сме по следите й — добави Кеплър. Погледна партньора си: — Нали?

Сурани се обади на екипа за следене, проведе кратък разговор, после закри слушалката с ръка и каза:

— Хората ни са по петите й. Разконспирирана е.

Което прозвуча като реплика от още по-долнопробен криминален филм.

Разконспирирана…

— Как успявате да я следите, след като ви се е изплъзнала от къщата си? — попита капитанът.

— Брад я засече на джипиеса — отговори Сурани, като погледна партньора си.

— Как, по дяволите?

Капитанът направи една от характерните си намръщени физиономии, които използваше за наблягане и които подчинените му, включително Кеплър, много успешно имитираха.

— Беше разсеяна. Имаше хаос, оръжия, крясъци, бягане. Пуснах устройството в джоба на якето й — обясни той.

Баркли очевидно остана доволен, но характерът му го накара да попита:

— Мислиш ли, че е безопасно?

Капитанът никога нямаше да каже просто „Браво“.

— Безопасно? — попита Кеплър. Не разбираше какво трябва да означава това. — Честно казано, не се замислих. Просто реших, че трябва да го направя. Да пъхна проследяващото устройство в джоба й и да се оттегля.

Сурани, чийто сивкав тен изглеждаше още по-сив под нечовешките лампи в мрачната оперативна зала, каза:

— Стана доста добре, мина гладко. Тя не подозира, че я следим.

— Микрофон?

Капитанът поглади късата си бяла коса — прическа на висш конгресмен — два пъти, после — още веднъж. Огледа Кеплър от глава до пети, сякаш одобряваше впечатляващия му тен. Или не го одобряваше.

— Не, само проследяващо устройство. Изгубихме сигнала за кратко, когато беше в метрото.

Системата на нюйоркското метро беше огромна, бърза и ефикасна, което означаваше, че може да превози Габриела навсякъде в района с площ неколкостотин квадратни километра. Сателитните проследяващи устройства не действаха под земята.

— Когато излезе обаче, програмата за лицево разпознаване на камерите за наблюдение я засече в Мидтаун. От тогава сигналът е стабилен.

— Освен ако пак не реши да слезе в метрото.

— Не може да живее в метрото — отбеляза Сурани. — Храната е скапана. Да не говорим за душовете. Абсурд.

Коментарът му спечели укорителен поглед от Кеплър, защото шегата беше много глупава. Да не говорим, че изобщо не беше шега.

— Още ли е с онзи тип?

— Да.

— Не я изпускайте. Но искам хората, които я следят, да са невидими. Ясно ли е? Ако екипът за следене се издъни, може да загинат хора. А това няма да стане по време на моето дежурство.

„И защо не? — помисли си Кеплър при това драматично изказване на началника си. — Мислиш си, че можеш да защитиш всички невинни граждани на Ню Йорк, така ли, шефе? Много хора са загинали по време на дежурствата ти през годините.“

— Казали сме на хората си да не се набиват на очи — отговори Сурани. — Да са наблизо, но не прекалено.

Един от заместник главните детективи се показа на вратата.

— Извинявайте, господа. Ще се наложи да освободите стаята.

— Какво? — сопна се Баркли. — Да се местим ли? Това някаква шега ли е?

Белокосият, топчест началник сви рамене. Не изглеждаше много да съжалява.

— Имаме сигнал за терористична атака и ни трябва ISDN връзка — обясни. — Не може да се осъществи от друга стая.

— Терористи. Всяка година получаваме хиляди сигнали за терористични заплахи. Какво е по-специалното на този?

— Операцията се ръководи от Бюрото. Имате десет минути да се изнесете.

Началникът излезе. Кеплър погледна Сурани и усети, че партньорът му едва се сдържа да не покаже среден пръст на затворената врата. Двамата се усмихнаха.

Баркли въздъхна и погледна документите върху масата. Единият бе озаглавен „Инвестиционен фонд Чарлс Прескот“.

Другият беше копие на прессъобщението.

„Хирургическата операция за отстраняване на куршум, заседнал в сърдечната област, е насрочена за по-късно днес…“

— Ще се справим. Сигурен съм. — Това неубедително успокоение дойде от Кеплър.

В този момент телефонът на Сурани иззвъня. Той вдигна, послуша няколко секунди. Затвори.

— От екипа за наблюдение. Габриела и Риърдън пак се местят. Намират се близо до Четирийсет и осма и Седмо авеню и отиват на изток. Наблизо има две цивилни коли, но нямат пряка видимост.

Ви-ди-мост!

„Боже“ — помисли си Кеплър.

Баркли бутна настрана папката с документите за Прескот, сякаш му напомняше за лоша медицинска диагноза.

— Проследяващото устройство добро ли е? — попита.

— Да — отвърна Кеплър. — Батерията издържа по няколко дни и местоположението му може да се засече с точност до метър и половина.

— И тя никога няма да го забележи — гордо добави Сурани. — Скрито е в химикалка „Бик“.