Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (7) (Един роман на обратно със снимки от автора)

30.
Неделя, 14:10

5 минути по-рано

Небето се беше променило към по-лошо.

Пухкавите облачета, които по-рано се носеха толкова невинно и безгрижно в лазурното небе, вече ги нямаше. Тъмносива пелена се стелеше във всички посоки до хоризонта, сякаш самият въздух свършваше на тази неравна граница. В залива се вдигаха вълни, духаше силен вятър.

Габриела и Даниел излязоха от метрото. След писъците, след хаоса на Второ авеню преди малко, полицаите прииждаха на тълпи. Двамата нямаха друг избор, освен да избягат с подземната железница, макар че рискуваха да бъдат забелязани от транспортната полиция. Никой обаче не ги засече и сега, на улицата, те вървяха сред семействата, туристите, пазаруващите и влюбените двойки, търсейки укритие в тълпата — точно както бяха правили през последния половин час из различните линии на метрото. От Горен Ийст Сайд отидоха до Харлем, после пресякоха целия град, за да излязат най-накрая на юг, в Мидтаун.

От тук щяха да отидат пеша до апартамента, за който й бе казал Даниел — онзи, който фирмата му, фонд „Норуок“, държеше за клиенти, гостуващи от други градове. В момента беше празен и можеха да се скрият там.

Даниел се огледа внимателно.

— Не се виждат полицаи, не се вижда Джоузеф, никой не ни следи… нито списъка.

Габриела още бе шокирана.

— Толкова много кръв, Даниел. Видя ли я?

Разбира се, че я беше видял. Той стисна по-силно ръката й. В този жест имаше някакво значение. Но какво? Тя не можеше да каже.

— Гледай!

Той също видя синьо-бялата патрулна кола, приближаваща се бързо към тях с мигащи лампи. Габриела смъкна раницата от рамото си и двамата се завъртяха, пристъпиха по-близо до една витрина, за да може тълпата от минувачи да ги скрие от улицата и полицаите.

Патрулката мина бързо покрай тях по посока на местопроизшествието.

Кръвта…

Даниел посочи на изток:

— Апартаментът е натам. След деветдесет пресечки. Не е далеч.

Преди да тръгнат обаче, Габриела го хвана за ръката и каза:

— Чакай. Хайде да се отървем от шапките и да намерим по-добра маскировка. — Потупа по черната шапка с козирка, която носеше. — Трябва ни нещо повече от това, за да ги заблудим. — Кимна към един магазин за дрехи втора употреба малко по-нататък по улицата. — Хайде да напазаруваме.

Пет минути по-късно отново бяха навън с дънки — сини за него, черни за нея — пуловери и тънки якета, все в тъмен цвят. Манхатънски камуфлаж. На неговия анцуг пишеше: НЙУ. На нейния нямаше щампа. Носеха старите си дрехи в пазарски чанти.

Тя се намръщи и притисна гърдите си, закашля се. Избърса капка кръв от устните си.

— Мак!

— Няма нищо — пренебрежително каза тя. — Ще се справя.

Продължиха по улицата.

Телефонът й изпиука — текстово съобщение. Тя погледна дисплея. Усмихна се, но веднага след това пак се намръщи от болка.

— Усложнението.

— Какво казва?

— Получил е подаръка.

Габриела реши да не му казва останалата част от съобщението на Франк Уолш.

Точно когато стигнаха ъгъла, по улицата мина тъмен седан — очевидно цивилна полицейска кола. За разлика от патрулката по-рано тази намали, когато ги доближи. После даде газ и зави зад ъгъла.

Наблизо не се виждаха други полицейски коли или униформени полицаи.

— Мисля, че е чисто — каза Даниел.

Пъхна в раницата си плика, в който носеше сивия костюм „Канали“ и ризата, които бе сменил в магазина. Габриела погледна съдържанието на своята чанта и видя капки кръв върху пуловера и якето.

— Ще ги хвърля — каза. — По дяволите. Обичах този пуловер.

Прерови джобовете и взе само парите. Всичко друго — касови бележки, изцапани с кръв кърпички и една химикалка „Бик“ — остави в плика. Огледа се и видя един камион на службата по чистота, пълен до преливане, който отиваше към завода за преработка на отпадъци на Четиринайсета улица на брега на река Хъдсън.

Залюля пазарския плик и го метна в камиона, докато шофьорът чакаше на светофара.

Хванати подръка, двамата закрачиха бързо сред тълпите пешеходци, изпълващи улиците в този горещ неделен следобед.