Мо Хейдър
Лечението (9)

8

(20 юли)

AMIT премести неохотно отряда по претърсването на терена извън парка и разшири периметъра на района, в който проверяваха къщите една по една, както и кампанията за призоваване на свидетели. Детектив Фиона Куин отиде на „Донегол Кресънт“. Беше все още запечатана, за да запази по-дълго непокътнато местопрестъплението за специализирания отдел по престъпленията, но тя влезе и обработи старателно за отпечатъци и други евентуално оставени следи ъгъла, където бе клечал нападателят според показанията на Алек Пийч. Междувременно Алек Пийч излезе от болницата.

— Какво?

Току-що пристигнал, все още несвалил сакото си, с мокра коса, с чаша от хубавото кафе на Криотос в ръка, Кафъри стоеше на прага на стаята на старшия следовател с изписано на лицето недоверие.

— Да, тази сутрин. — Сунес бе седнала, поставила стъпалото на единия си крак върху коляното на другия, докато опитваше да извади камъчето, забито в подметката на единия от каубойските й ботуши с отвертка. Край бюрото й бе струпана купчина карти на разделения на зони за претърсване Брикстън, рожба на програмата „МапИнфо“. През нощта червенината от слънчевото изгаряне бе намаляла и преминала в кафеникав загар, придавайки на съвсем обикновените й иначе очи въодушевен, синьо-лилав вид. — Определено не е на смъртно легло… но дори да беше, решил е, че ще умре много по-бързо, ако не може да пуши от своите цигари. Консултантът е направил много добре, като го е пуснал.

— И къде е той сега?

— В дома на семейство Нерсесиян.

Отговарящият за връзката със семейството полицай се беше обадил на Сунес оттам, за да й съобщи за сълзите на Алек Пийч.

— Плака непрекъснато през целия път от болницата до „Гърнзи Гроув“.

Пийч не беше обърнал внимание на мисис Нерсесиян, която ги беше посрещнала с широко отворени обятия и трагично изражение, а се беше качил право в стаята, където Кармел Пийч продължаваше да лежи на една страна, и се беше свил до нея на леглото, като я беше прегърнал. Двамата бяха лежали така повече от час, без да изрекат нито дума, пушейки цигара след цигара, сякаш това беше спойката на брака им. След като бе погълнал почти половин килограм баклава и четири арменски чашки кафе, полицаят бе попитал мисис Нерсесиян с какво е задължена на семейство Пийч. Ако единствената й цел беше да си осигури благодарна публика за лозовите си сармички, може би малко беше прекалила с ролята на добрата самарянка?

Кафъри слушаше мълчаливо Сунес. Снощи не беше спал. Ребека лежа до него със затворени очи, но смяташе, че тя също не спа. Знаеше, че вижда собствения си призрачен образ — като хвърчило, с разкривено и преоразмерено тяло. Поклащащо се от тавана. Джак беше избрал точно това, за което тя не желаеше да говори в никакъв случай, и тя бе реагирала така, сякаш я беше ударил с юмрук в лицето. Той потри очи.

— Дани.

— Ммм?

— Ще заведа екипа с кучетата в парка, само за малко.

— Е? — Тя вдигна поглед. — За какво говориш? Нали приключихме там?

— Този път кучетата за откриване на човешки останки. Няма шанс да го открием жив, нали? — Почеса се по тила. — Имам предвид — отсега нататък.

— Ще се направя, че не съм чула това, Джак. Не искам да те чувам да говориш повече така.

— Въпреки това искам да отида.

Тя го изгледа продължително.

— Като си наумиш нещо, Джак… — После, като поклати глава, насочи отново вниманието си към камъчето в подметката. Извади го, пусна го в кошчето за боклук и изтупа ръце. — Действай, прави каквото искаш. Само гледай да не кажеш на никой от зяпачите какви са тези кучета. Не искам да го виждам в пресата.

 

 

Мерилин Криотос беше свалила обувките си, както правеше обикновено преди пристигането на екипа. Говореше по телефона и Кафъри спря за момент от другата страна на бюрото, като я наблюдаваше. Тя вдигна очи и премигна, а той изписа питанка във въздуха. Криотос приключи разговора и се изправи, сложила ръце на кръста си.

— Разузнавателен отряд на „Дълич“.

— Е, и?

— Това. — Подаде му записките, които беше направила. Думата „трол“ беше измъкнала някакъв стар, нерешен случай. Свирепа сексуална атака върху единайсетгодишното лаоско момче, Чампалуанг Кеодуангди, в пресъхналия гребен канал в Брокуел парк. — Ще опитам да го намеря днес, но в Брикстън има един детектив инспектор, който е бил там през осемдесетте и може би си спомня нещо.

— И никой не е обвиняван за случая?

— Не… и е станало преди създаването на електронния регистър.

— В такъв случай, ако обичаш, ми уреди среща с жертвата и с детектива.

 

 

В Брокуел парк слънцето се издигаше в небето зад извисяващия се Аркейг Тауър: сянката му прекосяваше парка, за да спре в подножието му. Двама от полицаите с кучета и сини ризи вървяха нагоре по склона в близост до вана на отдела. На мястото на пасажера Кафъри виждаше две маски за защита при контакт с разлагаща се биомаса. Кучетата отзад не бяха същите, които бяха използвали тук през последните два дни. Тези бяха обучени да търсят мъртви тела.

— Знаете, че ако го открием, кучетата може да унищожат, ъъъ… част от доказателствения материал, нали? — Сержантът изглеждаше смутен. — Не можем винаги да ги спрем, те са гладни.

В специална чанта носеха свински крачета, престояли три дни, с които да уталожат глада на кучетата, ако не успеят да намерят мъртвия Рори Пийч.

— Да. — Джак потърка носа си и погледна към дърветата. Привличането, което усещаше към парка, не го беше напуснало. Все още не можеше да се откаже от него. — Да, знам.

Започнаха в близост до вана, като удряха по земята с тежки метални сонди. Това беше познат ритуал за кучетата — шумът им обясни защо бяха тук. Той отвори жлезите в устата им и те започнаха да се движат възбудено в кръг, с капеща по земята слюнка. Кафъри се обнадежди малко, когато кучетата започнаха да пъхат носовете си в дупките, направени от сондите, да пропълзяват под храстите и да душат покрай меките черни краища на езерата. Горещото време обаче възпрепятстваше гладкото функциониране не само на термалната апаратура на хеликоптера; горещината намаляваше също така и чувствителността на кучетата и след едночасово търсене те все още не бяха открили нищо. Полицаите бяха плувнали в пот под служебните си гащеризони и започваха видимо да униват, но Кафъри не обяви край на издирването. Той наблюдаваше Тексас, по-голямата от двете немски овчарки. От време на време тя вдигаше глава, отвлечена от дирята, и се въртеше в малък кръг.

— Хайде, момчето ми. — Полицаят го дръпна обратно към дирята. — Ето тук.

В странните пропуски на кучето, обаче, Кафъри усещаше нещо. Всеки квадратен сантиметър на парка беше претърсен — очевидно нещо му убягваше: някаква светлина светеше право в очите му и въпреки всичко не можеше да я види.

„Ти си този, който мисли, че знае, че има специален достъп до ума на убиеца, и въпреки това не можеш да видиш какво се е случило.“

„Какво е трол, Дани?“

„Трол ли? Тролът е стар извратен тип, който обича великолепно крехко месо. Катери се по дърветата.“

Това го подсети за Ребека предишната нощ, клекнала в клоните на дървото като малко зло духче. „Като бебе Зевс е бил в едно дърво.“ Спомни си момченцето в Клок Тауър Гроув Истейт, което бе имитирало, че се катери по водосточна тръба. И изведнъж разбра. Беше прав — Рори все още беше в парка. И мислеше, че знае къде.

 

 

В дванайсет и половина Хал Чърч се върна вкъщи за обяд от миниатюрното си студио за мебели на „Колдхарбър Лейн“. Беше едър мъж — със запретнатите си ръкави и русоляво-червеникава коса, оредяваща на загорялото от слънцето чело, приличаше много повече на широкоплещест занаятчия, отколкото на дизайнер.

Бенедикт беше в кухнята, където разтоварваше напълнените в „Теско“ торби, и Хал постави длани върху хълбоците й, целуна я по тила, после внимателно я отмести встрани, за да стигне до торбичката с гевречета върху кухненското шкафче. Джош подскачаше между краката им като щурче от торба към торба, като ги отваряше подред и надничаше в тях.

— Мамо, къде е „Съни Дилайт“?

— „Съни Дилайт“. — Хал постави длан върху челото си. — О, Боже. Оранжево дете. Ще имам оранжево дете.

— Та-а-ате! — Момчето се завъртя на пети, покрило лицето си с длани. — Не ми се бъркай.

— Хей, к’во има, оранжево хлапе?

Джош се изкиска и се обърна отново към баща си.

— Само го направи, и ще си имаш сериозни неприятности, човече.

— Джош. — Бен измъкна от торбата топка „Моцарела“, която се движеше в суроватката си, и я остави върху кухненския плот, готова за пицата, която щеше да прави. — Ще престанеш ли да говориш така? Изобщо не е забавно.

Джош сведе глава и направи физиономия към баща си.

— Джош. Ела тук. — Хал се наведе, докато приближи глава до главата на сина си. — Ти си суперготин — прошепна той.

— Честна! — Джош приветства баща си с брикстънския поздрав. — Бойакаша!

— За бога, няма ли да престанете, вие двамата? — Бенедикт сръга Хал в корема. — Хайде, дай му да пие някакъв сок, цял следобед се е ровил в земята.

— Защо просто не му дадеш пакет „Ротманс“, докато все още не сме минали на друга тема? Джош? Нали ще ни кажеш, когато решиш да се детоксикираш, синко?

— Хей, татко. — Момчето постави „Съни Дилайт“ върху кухненския плот и се изправи на пръсти, за да си вземе чаша. — Мама трябваше да повика куките.

— Полицията, Джош, не куките. Откъде научаваш тези неща?

— Полицията ли? — Хал погледна разтревожено към Бен. — Как така?

— Наложи се да извикаме куките. — Джош остави чашата върху плота и започна да отваря бутилката със зъби. — Защото някой се опита да открадне Смърф.

— Какво?

— Ще ти кажа след минутка — прошепна Бенедикт, като погледна многозначително към сина си. — Джош, не със зъби, ако обичаш. Човек никога не знае кога могат да му дотрябват зъбите. — Взе му бутилката и съдра найлоновата лента със собствените си зъби. — А сега си изпий сока, фъстъче. Ако си послушен, ще напълним басейна и ще извадим Трейси Айлънд.

— Ура-а! — провикна се възбудено момчето и влетя в другата стая, като едва не разля напитката си. — Контрол над Върджил Трейси, изстрелване на капсулата Буревестник 4, ВЕДНАГА!

И се хвърли върху дивана.

Докато той се настаняваше в дневната, от която не ги делеше стена, така че всичко пак се чуваше, но вниманието му беше погълнато от телевизора, Хал отвори гевречетата, намери бутилка „Хоугардън“ и се обърна отново към Бенедикт. Работеше с безир и клен и растителните мазнини бяха оцветили дланите му така, че линията на сърцето бе маркирана за вечни времена. Той беше верен до дъното на душата си на своето семейство, което бе всичко за него: приемаше като стрелба всяка заплаха към тях, независимо дали беше реална или въображаема.

— Е? Какво се е случило?

— Боже, наистина беше страшно. — Младата жена включи чайника и прибра косата от очите си, които не отделяше от Джош, за да бъде сигурна, че не ги слуша. „Семейство Симпсън“ беше започнал и той седеше на дивана, вдигнал върху него краката си със свити колене, притиснал чашата с портокалов сок до устата си, вперил поглед в екрана. — И то пред проклетия магазин за къмпингови стоки на „Брикстън Хил“, моля ти се. Отидохме първо там тази сутрин. Вързах я отвън, защото не искаше да остане в колата, и застанах пред щанда, за да купя кутията за лед за пътуването ни до Корнуол. В един момент обръщам глава и… — Махна с ръка във въздуха. — … и виждам онзи човек. Задяваше я.

— Задяваше ли? — Хал пъхна едно геврече в устата си. — Какво разбираш под „задяваше я“?

Бенедикт допря пръст до устните си.

— Сексуално — прошепна тя. — Беше си пъхнал ръката между краката й.

— Какво?

— Знам. Казах ти — истински ужас. Държеше опашката й в едната си ръка, ей така, както се държи… ууф, не знам, както някой би държал опашката на някоя крава. Нали се сещаш, както правят ветеринарните лекари. И се беше навел и зяпаше, сякаш опитваше да… Боже, отвратително е, но той сякаш опитваше да я подуши или да надникне навътре. Така че аз… е, извиках и всички в магазина ме загледаха, но аз си казах, че няма да го оставя да се отърве току-така след стореното…

— Кой беше?

— Беше, ъъъ, бял, висок — беше в магазина зад мен, докато купувах всичко необходимо за Корнуол. Забелязах го, защото беше с качулка и стоеше в ъгъла, сякаш не искаше да го видят. Тогава си помислих, че ме зяпа, но после излезе и аз забравих за него, докато не го видях да развява във въздуха опашката на Смърф…

— Копеле.

— … И във всеки случай реших, че няма да го оставя да се отърве току-така след това, затова изтичах навън от магазина и се разкрещях като побъркана. — Бенедикт отвори хладилника и затърси прясното мляко. — Но той тръгна по „Ейкър Лейн“, а аз бях оставила Джош, затова трябваше да се върна и…

— Боже…

— … и се обадих в полицията и им казах. Бедната Смърф, стоеше си безобидно като уличен стълб, а се намери някой, който да я оглежда като най-обикновена уличница.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам. Обадих се в полицията. Сякаш не се бяхме нагледали достатъчно на полицията през последните няколко дни. Но трябваше да им се обадя, не че могат да направят нещо.

Младата жена се намръщи, вперила поглед в съдържанието на хладилника.

— И?

— О, за бога, виж това! — Затръшна вратата и се обърна към дневната. — Джош!

— Какво е направил?

— Отново е местил разни неща. Джош!

Той погледна невинно.

— К’во?

— Ела тук!

— Никога не съм чувал нещо толкова побъркано. — Хал напъха поредното геврече в устата си. — Някой да гледа в задника на Смърф.

Джош се смъкна послушно от дивана и влезе в кухнята. Бенедикт се наведе към него.

— Размествал ли си всичко тук вътре?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да-а.

— Ако оставиш млякото върху скарата от метални пръчки, то се преобръща, колко пъти съм ти го казвала. — Погледна отново в хладилника. — Ако не си го направил ти, не знам тогава кой ще го е направил. Таласъмите на хладилника, вероятно. — Извади млякото и го вдигна на светлината. — О, за бога.

— Пфу! — Хал направи физиономия. — Отвратително е. Подушвам го оттук.

— Боже. — Тя пребледня. — Мирише на урина.

— Дай на мен. — Той взе бутилката от нея и, протегнал ръка напред, се приближи до мивката. Като клатеше глава, обърна шишето точно над канала, изплакна го, постави го в кофата за боклук и пусна водата да потече. — Пфу! Откъде го купи?

— Срокът му на годност още не беше минал.

— Може би хладилникът не е наред. — Хал го отвори и се вгледа недоверчиво в бутоните. — Ще проверим тази работа, щом се върнем от Корнуол.

 

 

В парка Кафъри повика младия сержант на една страна.

— Въпросът ще ти се стори глупав.

— Изпробвай ме.

— Има ли начин да накараме кучетата да търсят нагоре?

— Нагоре ли?

Джак кимна към дърветата.

— В клоните.

— Разбира се.

— Разбира се ли?

— Да. — Полицаят потърка лице, изчерви се леко. — Знаеш как става, падат самолети, нали така? Понякога, ъъъ, разни неща се закачат по дърветата. — Погледна нагоре. — Но защо?

— Не знам. — Кафъри се обърна, за да се увери, че никой не ги чува. Ако се окажеше, че не е прав, не желаеше да се налага да дава обяснения. — Виж, това е само идея. Нищо няма да навреди, нали?

— Дадено. — Сержантът влезе във вана и се върна с лека пръчка от галванизирана стомана, приблизително с размерите на бастун, със зелена пластмасова дръжка. — Тексас?

Немската овчарка вдигна рязко глава и насочи питащите си очички към ствола на кестеновото дърво, по което почукваше младият мъж. После зачука по клоните и кучето разбра какво се иска от него. Вдигна рязко глава и заситни след сержанта, подвило опашка, насочило нос право нагоре към листата. Кафъри го последва няколко метра по-назад.

Започнаха да обикалят из парка. Беше един по обяд, когато кучето спря пред огромен габър, от който буквално валяха гъсеници. Вдигна се на задните си крака, постави предните лапи на ствола и остана там.

Беше същото място, където Роланд Клеър беше намерил фотоапарата „Пентакс“ и розовите ръкавици преди три дни.