Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Treatment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Лечението

Преводач: Красимира Матева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-277-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17850

История

  1. — Добавяне

34

(3 август)

През следващата седмица полицията върна семейство Чърч в къщата. Строителният работник забеляза как носещата отличителните знаци полицейска кола спря на алеята. Всички знаеха, че тези хора едва не бяха умрели от глад и жажда, всички говореха за случилото се, чудеха се как беше възможно да стане това, „буквално под носовете ни… как така не сме се досетили“. Работникът се чувстваше малко виновен. Беше виждал как Роланд Клеър идва и си отива само веднъж-два пъти, и това изобщо не го беше накарало да се замисли. Не че щеше да го спомене пред някого. Сега остави инструментите си и се промъкна малко по-близо, за да види семейство Чърч. Видът им го изненада — бяха отслабнали. Дебелото семейство беше отслабнало.

Един полицай излезе от колата и разтвори широко ръце, сякаш за да предпази семейството от дебнещите погледи, като погледна през рамо, докато те излизаха на свой ред. Никой не гледаше — нито представители на пресата, нито съседи. Всъщност никой не обръщаше особено внимание на ставащото, освен строителния работник, но полицаят изглежда смяташе това за част от работата си. Стоя така покровителствено, докато излезе съпругата — тя имаше превръзка на единия глезен, но във всяко друго отношение изглеждаше изумително според работника. И стройна в малката си синя лятна рокля. „Боже, ама наистина е секси.“

Тя отвори вратата на автомобила и протегна вътре ръце за момчето. То беше прекалено голямо, за да бъде носено, и й беше трудно да го вдигне, но то се вкопчи в нея като маймунче, без да говори, загледано във врата й. Хал Чърч вече беше излязъл и стоеше на алеята, малко встрани от тях, като гледаше със странно изражение, сякаш не желаеше да среща погледите им. Той затвори вратата на колата и последва съпругата си и полицая към къщата, няколко крачки след тях, свел глава. Когато стигнаха до вратата, остави полицая да влезе със съпругата и сина му в къщата преди него.

„Изумително е колко по-здрав вид може да придобие човек като отслабне с няколко кила — помисли строителният работник. — Едно хубаво, здраво семейство.“ Обърна се и взе отново инструментите. Ето това бяха копелета с късмет.

 

 

Сунес беше омекнала и даде на Кафъри две седмици допълнителен отпуск, за да обмисли нещата. Двамата с Ребека решиха да прекарат известно време в Норфолк. Имаха основателна причина да го направят. Преди да тръгнат, той отиде в Шрайвмур, за да попълни показанията си по арестуването. Отиде рано, докато Ребека си вземаше душ и приготвяше багажа, и двамата със Сунес седнаха в стаята на старшия следовател и поговориха на чаша кафе. Беше горещо августовско утро, толкова горещо, че въздухът извън прозореца сякаш беше прегорен до бяло от слънцето, а далечната Кройдънска ивица на хоризонта се беше втвърдила до стабилен сребрист блясък. Даниела обясни, че Роланд Клеър се намирал в крилото за душевно здраве в Брикстънския затвор. Бяха го насилили да облече дрехи, които не вонят на урина. Да, той наистина беше болен, но това не пречеше да си остава ужасно зло и Джак трябваше да престане да се самобичува за онова, което беше направил, така поне смяташе Сунес.

— Той е болно лайно, така че махни тази виновна физиономия от лицето си — заключи тя.

Но скалъпването на показанията за арестуването и координирането на лъжите им го накараха да се почувства зле. Кафъри беше убеден, че каквото и да направеха, в крайна сметка истината щеше да изплува на повърхността, Божият пръст щеше да се появи над него сред буреносните облаци. Питаше се колко още клеъровци щеше да има, колко още блисовци. Питаше се докъде щеше да доведе краят на всичко това.

— Така. — Взе ключовете си и стана. — В такъв случай тръгвам.

— Заминаваш на почивка, нали? С Беки?

— Точно така.

— На някое специално място ли отивате?

— Не — излъга той. — Не отиваме никъде специално.

Криотос се беше облегнала на бюрото си, кръстосала ръце, и го съпроводи с поглед докато излезе от стаята на старшия следовател. Носеше добре колосана синя рокля с деколте във формата на сърце, беше събула обувките си и сега протегна крак, за да го спре. Джак спря и се вгледа в босия крак, леко смутен. Тя му се усмихна и той реши, че знае какво ще последва.

— Мерилин…

— Блестящ си, Джак. — Макар наблизо да нямаше никой, тя се приведе към него и прошепна: — Неподражаемо блестящ. Хванал си копелето, хванал си го.

Кафъри стоеше неловко с една ръка в джоба, а другата — отзад на врата, без да я поглежда. Нямаше да протегне длан и да заяви: „Не, ти не разбираш. Не разбираш най-основното нещо за мен“.

— Благодаря ти, Мерилин. Ценя мнението ти.

— Пак заповядай. — Отблъсна се от бюрото и затършува из голямата си чанта. — Портокалов кекс.

— Не, аз…

— Хайде, Джак. — Изправи се и му подаде пластмасова кутия. — Ще го изядете с Ребека… хайде, достави ми тази радост. — Бутна кутията в ръцете му. — Хайде, знаеш, че го искаш.

Младият мъж поклати глава и въздъхна, усмихна й се накриво.

— О, Мерилин, ще се откажеш ли някога? — Пое кутията. — Е, добре тогава. Ще го изядем в колата. Благодаря ти.

 

 

Беше прекрасен, син ден, ден за тенис… или за пикник на дълга поляна покрай езеро, и Кафъри караше колата по магистрала 11, щастлив, че оставя Лондон зад гърба си. Ребека беше пъхнала в багажника удобни обувки за ходене, всичките си бои, статив и портокаловия кекс на Криотос. Носеше зелена рокля от тънък памучен план и нови очила „Рей Бан“ и седеше на мястото до шофьора, без да говори, загледана през прозореца към редиците от дървета по далечните планински хребети, към проблясващите по селскостопанските машини слънчеви лъчи. През цялата седмица бе поддържала решително бодрото си настроение. Понякога се чувстваше малко напрегната вътрешно от това, задето трябваше да продължава да се държи така, но нямаше намерение да се отказва.

Кафъри излезе от магистралата и скоро започнаха да се движат по запустели пътища, между чиито пукнатини растяха плевели, с циментови стълбове и телени мрежи отстрани. Като че ли пресичаха изоставена армейска база.

— Виж. — Намали скоростта. — Къщата й е там долу.

Движеха се покрай малък завой. Тя отвори прозореца и се надвеси през него, надникна навън. Ръждив знак висеше на портата и зад него пътят се губеше между дърветата. После той изчезна, ягуарът отмина завоя и младата жена установи, че вече гледа към изоставена варовикова каменоломна, с дълги ръждиви петна по краищата и запусната каравана между дърветата на върха й, над която кръжаха четири фазана. Затвори прозореца и Джак натисна педала за газта. Продължиха пътя си към Бери. Ребека се молеше безмълвно каквото и да се случеше днес, накрая Джак да бъде добре, Джак да бъде спокоен и невъзмутим.

 

 

Центърът на Бери Сейнт Едмъндс изглеждаше удавен в цветя: импатиенси и незабравки надничаха от сандъчетата по прозорците, рози, божури, кандилки се притискаха край ниските градински стени. Когато пристигнаха, чуха биенето на църковните камбани на нормандската кула. Паркираха край съда, купиха си кафе и излязоха да го изпият навън на слънце, докато чакаха да започне делото на Лам.

— Всичко ще бъде наред — рече Ребека. Избраха да застанат малко зад белия ван, паркиран отсреща. Кафъри не искаше да го видят младите адвокати от кралския съд, които се разтъпкваха по застланите с чакъл алеи и говореха по телефоните си, упражнявайки голфови удари. Напълно възможно беше да познава някой от тях. — Обещавам ти, Джак, всичко ще се оправи. Никой няма да те познае — те са получили записите и всичко ще се оправи — няма да я пуснат под гаранция.

— Не знам. — Или кофеинът бе подействал, или беше по-нервен, отколкото мислеше. Ръцете му трепереха. — Не знам.

— Е, аз пък знам и ти го казвам. Всичко ще бъде наред.

Когато дойде редът на случая на Лам, двамата пуснаха цигарите си на дъното на чашките си с кафе, влязоха и изкачиха тясното стълбище до частта на залата, определена за публиката. Слънчевата светлина нахлуваше през огромното бяло преддверие — нямаше къде да се скриеш от нея и в съда беше задушаващо горещо, лицата на служителите лъщяха от пот над униформените им якички. За публиката беше отредена твърда дълга пейка, разделена от съда само със стъкло. Джак и Ребека се плъзнаха на местата си, той разкопча маншетите и си нави ръкавите, Ребека повдигна деколтето на роклята си, за да влезе малко въздух оттам.

— По списъка следва номер сто и единайсет. Трейси Лам, представена от Алварес.

Кафъри се досети веднага, че Алварес беше седналата вдясно от масата ниска пълна жена с неособено чист небесносин костюм като занемарена стюардеса. Но къде беше обвинението? Огледа едно по едно лицата — нямаше представа как изглежда прокурорът. Беше му нужно малко време, за да разбере, че това беше сивокосият мъж срещу Алварес с подобна на жабешка гуша, облечен така, сякаш се бе опитвал да бъде в тон с адвокатката — с небесносиня риза и жълта вратовръзка.

Сниши се малко на мястото си, така че лицето му да се скрие зад перилата. Не искаше да бъде прекалено видим за прокурора. „Нервен ли си, Джак? Малко си нервен, а?“

Въведоха Лам в съда и тя изкачи двете стъпала към подиума. Дори през дебелото стъкло Кафъри чу астматичното й дишане.

— Това ли е тя? — пошушна Ребека, като се приведе напред, опитвайки се да я види.

Беше с яке с цип на „Найк“ върху тясна бяла тениска и беше с гръб към тях, с лице към съда. Някой се изкашля.

— Това обвинение е свързано с видеозапис, достигнал до полицията преди няколко години. — Прокурорът се беше изправил и започнал схематичното си изложение. — Жената от видеозаписа бе идентифицирана от разследващия полицай като обвиняемата.

Джак се размърда и Ребека постави хладната си длан върху ръката му, но той не успя да се отпусне. Гърбът на Трейси беше на не повече от петдесет сантиметра пред него. Тя постави малката си полистиренова чашка за храчене пред себе си и свали якето — тениската беше опъната като кожа на барабан върху мастните издатини на гърба й. Дори сега, ако затвореше очи, можеше да си представи останалото. Можеше да си представи какво ще види, ако прокара използвания в този случай инструмент — беше присъствал на предостатъчно аутопсии и видял предостатъчно кървава човешка мазнина. Представи си как уголеменото й слонско сърце изтласква кръвта към ребрата й.

В този момент, сякаш мислите му бяха прелетели по въздуха, Лам се престори, че кашля. Закри уста и изви леко лице настрани, достатъчно, за да погледне назад към пейката за публиката. В началото сякаш се изненада, че го вижда. Премести погледа си върху Ребека, после го върна към Кафъри. Двамата се изгледаха продължително. Тогава Трейси Лам свали длан от устата си и се усмихна. Дългите й заешки зъби се притиснаха към долната устна. Тя му намигна.

 

 

— Мис Лам, ако обичате, погледнете към мен. — Бетюн, областният съдия, висока жена с царствена шия, като че ли беше единственият човек в залата, който не се потеше. Седеше с изправен гръб на тапицирания си с червена кожа с герб стол, невъзмутимо спокойна в карираното си сако, и гледаше надолу през очилата си към Трейси. — Това е много сериозно обвинение — знаете го, нали?

— Да. — Лам се обърна с лице към съда, все още леко усмихната. — Да, знам.

— Добре. В такъв случай да видим дали можем да бъдем внимателни. — Бетюн беше намерила записките от предишното заседание на съда и бе отворила дневника на съответната страница. — Виждам, че някой си мистър Кук е отказал да плати гаранция. — Свали очилата и вдигна поглед. — Въпреки че обвинението нямаше да оспорва пускането под гаранция. — Позволи си да повдигне леко вежди. — Приятно е да знаеш, че духът на Дракон е все още жив и здрав през двайсет и първи век, нали? Така — премести поглед към прокурора, — разглеждането на този случай е сравнително отскоро. Права ли съм?

— Точно така.

Алварес, която седеше на скамейката на защитата и прокарваше неуморно една химикалка през металната спирала на бележника си, назад-напред, назад-напред, сведе глава и се усмихна едва забележимо, но уверено.

— Бетюн се изкарва истински змей — беше обяснила тя на Трейси непосредствено преди съдебното заседание, след като се бе усмихнала и й беше казала „Добро утро“. Беше ентусиазирана като диджей и изговаряше малко по-особено р-то. — Бетюн се изкарва истински змей, но зад всички оголени кучешки зъби тайно бие либерално сърце. След един час ще бъдеш навън.

А Джак Кафъри седеше точно зад нея, облечен небрежно в светлосиня риза. Беше получил съобщението, което му бе оставила на телефонния секретар. Беше подранил и щеше да се наложи да го убеди по някакъв начин да поизчака, докато оправи нещата в караваната, но важното беше, че е тук. Ако носеше парите, можеха да си стиснат ръцете още днес.

— Ъъъ… обвинението… — Дребният прокурор се изправи. Положи лявата си длан върху абсурдната жълта вратовръзка, сякаш полагаше клетва, и се поклони на съдията. — Обвинението разполага със… — Погледна надолу и отгърна някаква страница. — Така да се каже, появиха се нови доказателства. — Джак стисна ръката на Ребека. — И Короната няма друг избор освен да се възпротиви срещу пускането под гаранция, тъй като новите доказателства правят твърде голяма вероятността мис Лам да извърши ново закононарушение.

Алварес скочи.

— Мадам.

— Да?

— Редно би било, ако обвинението разполага с тази информация, да бъде така любезно да ме уведоми.

— Ще чуем ли за какво доказателство става дума? — Бетюн бутна очилата нагоре на носа си и се обърна със студена усмивка към прокурора. — Нещо, което поражда сериозни опасения, че тя би могла да извърши ново закононарушение? Много бих искала да чуя за какво става дума.

Алварес се отпусна на пейката.

Прокурорът се изкашля.

— Разследващият полицай е изгледал четири видеозаписа, подобни на първия, но по-нови.

Лам поклати нервно рамене, като премести погледа си от Алварес към обвинението и обратно. Седящият зад нея Кафъри заби нокти в дланта си, оставяйки бели полумесеци по кожата си. Гласът на Бетюн не му хареса — прозвуча така, сякаш имаше намерение да създаде главоболия на обвинението. „Но все пак трябва да се получи.“ Джак изпусна въздуха, който бе задържал несъзнателно в дробовете си, и погледна към преддверието, към синьото небе, като се надяваше, надяваше се и се молеше да няма усложнения.

Докато прокурорът описваше съдържанието на видеозаписите, приведените рамене на Лам като че ли се втвърдяваха и нарастваха. Неподвижна като айсберг, тя гледаше право напред към съда, стиснала с всичка сила перилата пред себе си, така че дланите й бяха побелели и вибрираха. Бетюн вписа нещо в съдебния дневник, остави химикалката и вдигна поглед.

— Така, случаят вече е вписан за трийсети септември; надявам се, че това удовлетворява всички. — Свали очилата, приведе се напред, облегната на лактите си. — Следователно остава да се вземе решение само във връзка с пускането под гаранция.

Ребека се протегна и разтри успокоително ръката на Джак. Той не я погледна. „Направи така, че да се получи, направи така, че да се получи…“

 

 

Странните, грачещи звуци от караваната отекнаха около каменоломната, през гората и из полето. Петте пасящи наблизо крави спряха да дъвчат за момент и вдигнаха очи. Викът можеше да бъде издаден от птица или животно. Едно малко куче на тъмни и светли ивици, което често скиташе из тези ниви, спря и погледна към каменоломната, като наостри потръпващите си уши.

Юан Кафъри нямаше представа колко дълго бе стоял завързан там, не знаеше, че бяха минали седем дни от заминаването на Трейси. Не знаеше, че бяха минали три дни, откакто беше свършил водата от шишето под мивката. Сега спря да вика, прекалено изтощен, за да продължи, и се отпусна на една страна върху пейката — дотам, докъдето му позволяваха въжетата. Подръпна ги още няколко пъти, но вече беше прекалено безсилен, за да ги скъса, затова легна търпеливо на една страна, извъртял очи нагоре към Бритни Спиърс, която му се усмихваше от своя пикап в царевичното поле някъде в Средния запад.

Кравите на ливадата насочиха отново вниманието си към тревата, потрепвайки лениво с уши, за да гонят нахалните насекоми, а кучето изгуби интерес и седна на задните си крака, за да се почеше под брадичката.

 

 

— Е, какво да правим в такъв случай с вас, мис Лам? — Бетюн свали очилата и погледна мило към Трейси. — Сложно, нали? — Скръсти ръце и се усмихна. — Не е нужно обаче да тичам да се консултирам със съответните власти, за да знам какво ще ми кажат. Биха ме посъветвали да погледна много сериозно на тези нови доказателства. — Направи пауза. — И така, съжалявам, но съгласно параграф А и Б на Закона за пускане под гаранция, ще останете под арест до следващата ни среща в съда.

— Не!

Лам скочи напред.

„Да.“ Кафъри стисна ръката на Ребека.

— Това е всичко.

Бетюн кимна на охраната, сложи си очилата и започна да пише нещо в дневника. Лам се извъртя рязко и погледна към Джак. Той срещна погледа й студено и тя се хвърли към стъклото, заудря с юмруци по него.

— Проклета свиня! — изкрещя тя, продължавайки да удря по стъклото. — Евтина курва. Евтина курва такава!

Мис Лам!

Бетюн се изправи и охраната се устреми напред.

— Моля ви, мис Лам…

— Ще ти дам да раз…

— Трейси! — Алварес се запромъква между пейките, за да стигне до нея. — Успокой се.

Не! — Единият надзирател изви едната й ръка зад гърба, но Лам продължаваше да подскача и да блъска с другата си ръка по стъклото. — Ще ми платиш за това! — Извърна се, взе чашката с храчки и я хвърли по Кафъри. — Шибано копеле. Мръсно лайно.

Чашката се удари в стъклото и съдържанието й се плъзна бавно надолу. Джак се изправи, хвана Ребека за ръката и я поведе спокойно към стълбището, леко обърнал лице, така че Трейси да не види триумфиращото му изражение.

Сега никога няма да разбереш — изкрещя подире му тя. — Никога няма да разбереш!

Стигнаха долния край на стълбището, затвориха вратата, забързаха нататък по коридора и излязоха навън на слънцето, при разхождащите се адвокати, алеята с буковете, белия ван и всички цветя и гробове на „Сейнт Едмъндс“.