Мо Хейдър
Лечението (30)

29

(27 юли)

Трейси Лам трябваше да отиде на разпита тази сутрин, но не искаше като се върне да види, че Стивън отново е обърнал караваната с главата надолу.

— Хайде. — Пусна върху дървената койка няколко коли, карамелови десертни блокчета и бисквити. — Ела и седни тук и ще поиграем на някоя игра.

Шоколадът и перспективата да играе го поободриха. Той приседна на леглото върху смачкания спален чувал, и започна да се люлее напред-назад, като се хилеше широко, разкривайки празнините между зъбите си, резултат от слабостта му към сладкото.

— Гаяб. Гаяб.

— Точно така. Сега ми подай ръцете си. — Той се подчини, щастлив, че Трейси му обръща внимание. — Добре. Сега стой мирно, докато аз… — Върза ръцете му с електрическия кабел. — Добре. — Протегна се зад гърба му, за да прокара кабела там и да го увие около тялото му. Смееше се, шегуваше се и го ръгаше в ребрата, за да го кара да се усмихва. — Хайде — виж колко е забавно. Разбираш ли каква е играта, че Трейси не е толкова добра във връзването на Стивън, разбираш ли? Стивън може винаги да се измъкне, нали?

— Да-а-а. — Той кимна, все така ухилен до уши. — Да.

Наблюдаваше напрегнато, докато тя затегна кабела, така че едната му ръка да остане долепена отстрани до тялото. Трейси се изправи и прокара останалия кабел първо през дръжките на шкафчетата, после около райберите на прозорците и основата на масата. Сега той можеше да се движи в кръг с размери около 50–60 см. Можеше да стигне до мивката, но не и до прозорците или вратата и да направи някоя беля.

— Така. — Тя се изправи, избърса ръце в клина си. — Басирам се, че Стивън може да се измъкне от това. Басирам се, че Стивън е прекалено умен за Трейси, нали?

— Да-а!

— Нека видим тогава. Нека видим как ще се измъкне от това.

— ’Обре, ’обре.

Ухили се, като се клатеше напред-назад и въртеше очи. Бореше се и се гърчеше, кабелът се стегна още повече около китките му, докато се подуха, а вените на врата му изскочиха. Скръстила ръце, Трейси наблюдаваше, наклонила глава на една страна. „Да-а-а… хайде да те видим как ще се измъкнеш, лайно такова.“

И внезапно той наистина се освободи. Отскочи напред, размахал ръце като бебе, което опитва да се измъкне от високото си столче, с голяма усмивка, разкриваща изгнилите му зъби.

— Прави го!

„О, скапано копеле.“ Тя ритна дъното на масата.

— Да, направи го, а?

— ’Ново, ’ново.

— Добре — отново. Ще опитаме отново.

— ’Обре… ’обре. — Подскочи възбудено напред. — Гааайб!

— Но този път — избута ръцете му в скута, — този път Трейси ще опита да те върже по-здраво.

Този път използва второ парче кабел и мазно въже за теглене от багажника на датсуна. Остави едната му ръка свободна, но сега, макар да се бори десетина минути, докато тя стоеше край вратата и наблюдаваше с хладна усмивка, Стивън не успя да се измъкне. Най-накрая, овързан към койката като коледна пуйка, той вдигна поглед към нея и се ухили. Беше задъхан, но щастлив, че играта се развива толкова добре.

— Браво. — Трейси побутна към него с крак кофата, която трябваше да му служи вместо тоалетна. — Така. Няма да се бавя дълго. Връщам се днес следобед. И тогава, ако си бил добър — доближи лицето си до неговото и се усмихна широко, — ако си се държал добре, може би ще те запозная с един специален човек.

 

 

— На вашия списък номер 103, номер седем, сър. — Човекът, който викаше участниците по списъка, направи пауза, за да даде възможност на съдията да намери случая на своя списък. — Това е мис Трейси Лам. Представя я Кели Алварес.

Съдилищата на Бъри Сейнт Едмъндс се помещаваха в червена тухлена сграда с високи сводове, скрита зад земите на разрушения манастир. Вътре всичко беше в дървен фурнир и килими от стена до стена. Кели Алварес, със сивкавобял костюм и червена копринена блуза, седна от страната на защитата на дългата пейка, директно под огромния централен атриум. Вдясно от нея Трейси Лам стоеше търпеливо, стиснала чашката за храчките, и дъвчеше дъвка с ягодов вкус.

Служителят зачете обвиненията.

— Трейси Джейн Лам, обвинена сте в заговор за извършване на акт на неприлично нападение с други непознати, в нарушение на обичайното право.

Съдията се намръщи на Лам, сякаш не я беше забелязал до момента и сега бе леко раздразнен, че я вижда… сякаш бе влязла току-що, без да бъде съобщено за нея.

— Мис Лам. — Свали очилата си, притисна длани в бюрото и се облегна назад на кожения си стол с висока облегалка. — Разбирате, че това е много сериозно нарушение и не може да се разглежда тук. Днес сме се събрали само за да определим дата за разглеждането на делото и да поговорим за пускането ви под гаранция.

Трейси му се усмихна саркастично, сякаш я бе попитал дали знае азбуката.

— Да-а. — Побутна дъвката в ъгъла на устата си, изплю поредната храчка в чашката и се изправи, като си позволи да се усмихне едва забележимо. — Знам.

— Добре. — Съдията затвори очи отвратено и се обърна към обвинението. — Казахте, че няма да се противопоставяте срещу пускането под гаранция?

— Точно така.

— Сигурен ли сте, че не искате да се противопоставите?

— Да, напълно съм сигурен.

— Знаете, че имам правото да отменя това решение.

— Да… аз…

— Добре. — Почука гръмко с химикалката си по бюрото. — Защото мисля, че може би ще направя точно това.

— Сър. — Алварес се изправи наполовина и бутна, без да иска, една химикалка от масата. — Сър, важно е да се има предвид, че нарушението е твърде старо и няма доказателства, че подсъдимата е все още в контакт с жертвата.

Трейси задъвка по-усилено и стесни обсега на вниманието си към съдията. Никой не беше казал, че има вероятност да не я пуснат под гаранция. Дори не си беше помислила за такъв вариант. Сега адвокатът на обвинението се изправи и кимна към съдията.

— Става въпрос за обичайното право, сър, съгласни сме със защитата.

— И — Алварес прибра косата си зад ухото — подсъдимата няма нарушения през последните осем години. Мис Лам беше пусната под полицейска гаранция и днес се появи навреме за разглеждането на делото. Абсолютно нищо не навежда на мисълта, че може да не дойде. Хм… — прегледа документацията си. — Живее на едно и също място от трийсет години и нарушението, в което я обвиняват, е извършено преди повече от дванайсет години. А обвинението вече даде да се разбере, че няма да се противопостави или да изисква някакви условия.

— Един момент, само един момент. — Съдията се почеса по главата. — Говорим за изключително сериозно нарушение. Не става въпрос за обвинение в кражба на стоки от магазина. Трябва да помислим много внимателно за това.

— Сър — прекъсна го Алварес, — защо не дадем думата на моя клиент?

— О, добре. — Той посочи с химикалката си към пейката и се облегна назад, подпрял лакът върху страничната облегалка на орнаментирания си стол. — Защо не. — Направи широк жест към Алварес. — Давайте. Говорете.

Тя стоеше под лек ъгъл спрямо него, поставила едната си ръка върху парапета. Насочи изпъкналите си очи към Лам.

— Искам да му кажа нещо, което да го накара да се почувства по-сигурен — прошепна тя. — Познавате ли някого, който би могъл да предложи…

— Доколкото си спомням, казахте, че ще изляза оттук.

— Така е, така е, просто не очаквах това. — Алварес прехапа устна. — Вижте и обвинението — те също не го очакваха. А сега трябва да му предложа нещо. Имате ли човек, който би могъл да даде пари за пускането ви под…

— Не, нямам такъв, по дяволите. — Нещата не се развиваха както трябва. Ако не я пуснеха под гаранция, тогава Стивън… най-вероятно щеше да се освободи от онова въже. Но когато си го представи как опъва кабела, как опитва безумно да го прегризе, разбра, че има вероятност и да не успее да се освободи. — Изобщо не е ставало дума, че няма да изляза оттук.

Алварес сведе очи и разтърка основата на носа си.

— Трейси, само помисли, моля те — има ли човек, който…

— Мис Алварес?

Съдията започваше да губи търпение.

— Да, сър, просто опитвам да разбера дали мога да предложа някакъв залог. — Обърна се отново към Трейси и сведе още по-близко към нея глава. — Сигурна ли си, че не можеш…

— Не. Казах вече — не мога.

— Мис Алварес, не знам дали някой ще бъде в състояние да предложи парична гаранция за вашия клиент, но случаят е като по учебник. — Той се изкашля, притискайки пръсти към устните си. — Защото имам усещането, че мис Лам… имам усещането, че мис Лам може да се изкуши да не се появи на следващото заседание на съда.

— Това не е вярно…

— Сър! — Алварес се върна бързо към пейката. — Сър, подсъдимата дойде в съда днес, сър. Тя си дава прекрасно сметка за сериозността на обвиненията и въпреки всичко дойде в съда. Сигурна съм, че мис Лам би се съобразила с всички условия, които бихте й наложили. И ще бъде готова да се явява по всяко време, което сметнете за подходящо. А междувременно ще живее в своето жилище.

— Вижте — поклати със съжаление глава съдията, — не е моя работа да ви уча, но говорим за сериозно закононарушение. — Размаха химикалката си по посока на Трейси. — Тя вече е била осъждана.

— Да, но не за нещо, свързано с това.

— Тя знае колко дълга би била присъдата… — Изчака Алварес да млъкне. — Тя знае колко дълга би била присъдата, ако бъде призната за виновна. — Съдията записа нещо в дневника на съда, наведе се и прошепна нещо на секретаря, после отново вдигна поглед. — Така че — не. Не. — Изви тялото си, докато застана с лице срещу Лам. — Нито едно от условията, които бихте ми предложили, не би било достатъчно. Затова, мис Лам, станете, ако обичате.

Трейси се изправи, присвила с горчивина очи, все така с дъвката в уста, изпълнена с омраза към него.

— Казах ви, че не мога да разглеждам този случай тук, и поради естеството му и свидетелите, които може би ще бъдат призовани, смятам, че е най-безопасно разглеждането му да бъде прехвърлено на място, където могат да се пускат видеодоказателства, ако е необходимо… разбирате ли? — И продължи, без да й даде възможност да отговори. — Междувременно, тъй като предугаждам сериозен риск да решите да не се върнете в съда, ще ви задържа под арест. Може да дойдете тук след една седмица и ще хвърлим отново поглед върху ситуацията. Благодаря. — Обърна се пак към секретаря на съда и повдигна вежди. — Продължаваме ли нататък?

 

 

Сутрин. Чувстваше ръцете си слаби като вода, но към това се беше прибавило и нещо ново: някакво странно потрепване на въздуха, сякаш стаята се разцепваше на две. През нощта Смърф беше повърнала нещо, което приличаше на утайка от кафе във вода, и когато видя изцъклените очи и втвърдената слуз около устата на животното, разбра какво предстои. Прегърна врата на скъпото старо същество и притисна устни в ухото му:

— Смърф, толкова съжалявам.

Беше открила Смърф като лъскаво кутренце в приюта за кучета в Батърси и я беше довела вкъщи, завързана на червена брезентова каишка. Животното бе танцувало около глезените й, докато чакаха на автобусната спирка, извивайки задната половина на тялото си от възбуда, с драскащи по настилката на тротоара нокти. Смърф превърна дните за пране в ад. Всеки чифт чорапи изчезваше. Цапкаше в морето заедно с Джош, когато ходиха в Корнуол, и тъй като не знаеха точно кога е родена, избраха деня на Свети Валентин за официалния й рожден ден. А сега дъхът й миришеше на амоняк, а дишането й беше тежко и мъчително, устните й се издуваха навън при всяко вдишване.

— Обичам те, моя стара Смърф.

Бенедикт легна до кучето и притисна лице в кадифената глава, усещайки примигването на окото от своята страна, леката ръждива миризма на козината, боцкането на посивелите косъмчета около муцуната. Целуна животното, точно под ухото, където кожата беше мека и нежна, и Смърф се размърда леко, въздъхна. Повдигна наполовина опашка и отпусна тънката си лапа върху босия крак на младата жена.

„Няма смисъл да опитваш, в края има само зло, каквото и да правиш, колкото и усилия да полагаш, не можеш да построиш достатъчно здрава стена…“

Когато вдигна поглед половин минута по-късно, Смърф беше престанала да диша.

 

 

Кафъри се събуди рано, по-рано, отколкото бе смятал, с лицето на Алек Пийч в ума. Ребека спеше до него. Той подпря глава на ръката си и я загледа как диша, с гладко и безметежно лице на елф; мислеше си за снощи и се питаше дали да не я събуди и да повтори всичко отново. Но лицето на Пийч нахлу внезапно в съзнанието му и след като не успя да се избави от него, стана от леглото и отиде в банята.

Нещо неподдаващо се на описание се беше случило на „Донегол Кресънт“ номер трийсет и той започваше да мисли, че Алек беше основната жива жертва. Тази мисъл не му излезе от главата, докато си вземаше душ, докато пи кафе и изглади една риза. Ребека все още спеше, когато тръгна. Не я събуди, и през целия път до Шрайвмур съжаляваше, че не я целуна. Но дори когато стигна там, продължаваше да мисли за Алек.

Прочете изложенията на двамата полицаи, които бяха обхождали адреси предишния ден, и определи маршрута им за днес.

— Обаждайте ми се за всичко, нали? Абсолютно за всичко.

След като двамата тръгнаха, помоли Криотос да вземе книжната документация на Пийч от Главния регистър. Тя я получи към единайсет часа.

— Готов ли си за това? — Мерилин седна в стаята на старшия следовател, поставила в скута си книжата. Тази сутрин имаше учудващо здрав вид, сякаш всичката светлина в помещението се отразяваше от кожата й. От това Джак се почувства дори още по-изморен. — Открих коя е жертвата на сексуалната му атака.

— Давай в такъв случай.

— Кармел Риган. Неговата съпруга. Това станало два дни преди тринайсетия й рожден ден, а той бил деветнайсетгодишен. На татко й това явно не се понравило и натопил Пийч. Двамата обаче поддържали връзка дори докато лежал в затвора. И още нещо.

— О, боже.

— Куин е получила някои предварителни резултати от веществото в таванското помещение.

— И?

— Не отговарят на профила на Пийч.

— Да. Така си и мислех. — Кафъри сплете пръстите на ръцете си, завъртя глава от едната към другата страна, сякаш се опитваше да раздвижи схванатия си врат. — Божичко — промълви след малко той, като се почеса по врата. — Не мога да повярвам, че това се случва, Мерилин — всичко излиза извън контрол.

— Знам. Има и още.

— Още ли?

— Повторили са теста за ДНК на онзи, който е изнасилил Рори, и…

— О, не — изпъшка Джак. — Не ми казвай.

— Резултатът е същият. Съвсем същият. Алек Пийч.

Когато Сунес пристигна, Кафъри я чакаше на вратата. Тази мисъл не му излизаше от главата. Мисълта за невъзможното.

— Трябва да отидем да се видим с Алек Пийч. Мисля, че знам какво се е случило. И мисля, че трябва да му назначим SOIT полицай^[1].

— SOIT ли? Но това е за…

— За жертвите на сексуално насилие. Точно така.

 

 

Името на Трейси Лам фигурираше на дъската в приемното крило на затвора „Холоуей“. От това ставаше ясно, че имаше разрешено посещение днес в два часа. В два без петнайсет я поведоха заедно с другите момичета надолу към килията за задържаните: и сега, както и при последния й престой тук, я наричаха „Пичия ъгъл“.

— Ти си в първа стая. — Първа стая — звучеше логично, тъй като там имаше телевизор за видеодоказателствата, най-близко до надзирателя, за да им бъде под носа. — Това е твоето чекмедже. — Лам се намръщи на полицая, протегна мокрите си пръсти към връхчето на ръчно свитата си цигара, за да я изгаси, и я пъхна в чекмеджето, с намерението да я допуши след това. — И останалото. — Полицаят раздруса шумно чекмеджето. — Лам бръкна послушно в джобчето на тениската си и извади свитите цигари. Разполагаше със съвсем малко тютюн — като намираща се под временен арест, докато се разглеждаше делото й, тя имаше право на трийсет лири седмично, с които трябваше да си купува тоалетните принадлежности и тютюна. „Три хилядарки. Само си помисли — три хилядарки, направо ти се изплъзнаха измежду пръстите.“ — Хайде, първа стая. Да вървим.

От килията я поведоха надолу по остъкления коридор до стаята, където Кели Алварес я чакаше с разпилени по масата книжа.

— Здравей, Трейси.

— Да, какво искаш?

— Искам просто да си изясня някои неща във връзка с пускането ти под гаранция идната седмица — искам този път да бъда готова за тях. Искам да имам цял готов пакет, който да им предложа.

Усмихна се неуверено на клиентката си с надеждата да предизвика някаква реакция. Трейси се настани срещу нея и се намръщи.

— Изобщо не стана дума, че може и да не бъда пусната под гаранция.

— Знам, знам. Съжалявам за това, Трейси.

— Щях да го пропусна, ако знаех, че ще стане така.

— Трейси, този съдия е известен с това. После разговарях с обвинението и те бяха не по-малко изненадани от мен. — Кели се усмихна. Зъбите й бяха жълти. — Но следващата седмица ще направим нова молба и тогава няма да има проблем.

— О? — Повдигна леко брадичка и се вгледа внимателно в Алварес. След една седмица Стивън може би нямаше да е жив… ако не успееше да се измъкне от въжетата, така и щеше да си остане завързан за шкафчетата и масата в караваната. „Седем дни? А колко ли ще издържи той? И какво, по дяволите, ще правиш с един труп? Какво щеше да яде и да пие той?“ Имаше само колите и шоколада, които му беше купила тази сутрин, и малко вода в бутилката под мивката. — Как можеш да бъдеш толкова сигурна, че ще ме пуснат следващия път?

— Ами защото изнамерих малко вътрешна информация. — Кели намигна. — Днешният съдия следващата седмица ще бъде в отпуск и съответно ще го замества някой друг. И този път няма да има проблем, обещавам ти.

Лам кимна замислено. Беше свикнала да се оглежда през рамо и да долавя опитите за жонгльорство при всяка среща и сетивата й бяха съвършено настроени към определени честоти. Така стигна до извода, че Кели Алварес не беше подходяща за тази професия. Тя беше идеалистка, която искаше с цялото си сърце да достави удоволствие на своите клиенти и Трейси знаеше точно как да използва в своя полза този основен недостатък.

— Разбра ли как са ме хванали? — попита тя.

— Имали видеофилм с теб.

— Само един?

— Само този — вдигна пред нея своето копие. — Искаш ли да го видиш?

— Не. — Трейси се размърда на стола си. — Какво правя в него?

— Ами ти… — Изкашля се елегантно в свитата си в юмрук ръка. — Извършваш неприлично насилие над малко момче.

— Ти изгледа ли го?

— Да.

— Е, и? Къде сме? В какво съм облечена?

— Ти си в едно легло.

— С кувертюра имитираща леопардова кожа ли?

— Точно така. Имали този запис от години. — Алварес наклони глава на една страна и я погледна със симпатия. — Мисля, че това е щяло да се случи, рано или късно. Единственото хубаво нещо е, че се е случило доста отдавна. Те нямат нищо по-скорошно. Съдебните заседатели могат да бъдат убедени, че си загърбила всичко това.

— Нямат ли нищо от Интернет?

— Ъъъ… — Посоката, която бе взел разговорът, очевидно накара Кели да се почувства неудобно. — Не — отвърна предпазливо тя. — Въпросният видеозапис е единственото, с което разполагат засега.

— Добре.

„Сред нещата, които пазеше Пендерецки, има поне още четири видеофилма с теб… и кой знае колко от Интернет нещата на Карл.“ Кафъри щеше да ги предаде всичките, ако беше замесен. Лам разтри лице с длани и погледна през рамо към поста на надзирателя.

— Добре. — Обърна се към своята събеседница, приведе се към нея и понижи глас. — Питах те за детектив инспектор Кафъри.

— Да. — Алварес като че ли беше щастлива от промяната на темата. — Това ме заинтригува — попитах обвинението, но и той не беше чувал за него.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Поразпитах насам-натам. Той е в съвсем друг отдел, няма абсолютно нищо общо с Отдела за борба с педофилията и определено нищо общо с разследването. Защо? Ти какво мислиш?

— Нищо. — Но не беше така. Мислите й препускаха бясно. Нещо в нея продължаваше да се протяга, да се протяга с всички сили към онези пари — всяко сухожилие, всяка клетка. — Значи смяташ, че другата седмица ще ме пуснат под гаранция?

— О, да. Гарантирам ти го.