Мо Хейдър
Лечението (11)

10

(21 юли)

На другата сутрин Кафъри завари Криотос обляна в сълзи в кухнята на стаята за приемане на телефонните обаждания. Притисна лицето й към гърдите си и я прегърна. Тя се разплака още по-силно, раменете й се разтресоха. Досега я беше виждал да плаче само веднъж — на погребението на Пол Есекс. Изпита усещане за странна близост.

— Не позволявай Дани да ме види, моля те.

— Добре, добре. — Ритна вратата, за да я затвори, без да пуска Криотос. — Какво има, Мерилин? Нещо с децата ли?

Тя поклати глава и издуха нос.

— Дани току-що говори с Куин за…

— За какво? — Загали я по косата. — За какво говори с Куин?

— За аутопсията на Рори Пийч. — Притисна длани към лицето си. — Снимките са върху бюрото ти. Куин иска всички тези тестове… иска да й се обадиш.

— Какво те разстрои?

— Мислят, че е бил жив… на дървото. Мислят, че е живял два дена там горе. Опитвал е да се освободи от въжетата… — Откъсна парче от ролката домакинска хартия и го притисна към очите си. — Знам, че е глупаво… но просто не мога да не мисля как се е борил, със слабите си ръчички, но се е борил.

Кафъри я галеше по косата и гледаше тавана. Разбира се, той знаеше това. Беше го разбрал, когато Кришнамурти не успя да изправи малкото телце. Когато разтърка стъпалото, за да види дали ще успее да го огъне. Както и поради липсата на миризма. Ако Рори беше мъртъв достатъчно отдавна, за да изчезне трупното вкочаняване, вече нямаше да могат да го идентифицират, като се имаше предвид горещината. Тялото на момчето обаче беше гладко и безупречно. Вкочаняването дори не беше успяло да стигне до стъпалата, което доказваше, че смъртта беше настъпила съвсем скоро.

— Хайде, хайде.

Притегли я към себе си. Усещаше топлата й гръд под чистата бяла блуза. Никога досега не се беше приближавал толкова към Мерилин Криотос. Тя миришеше на жена, на шампоан, на печено и червило — съвсем различно от Ребека. Сети се за снощната случка, как Ребека го беше оставила най-спокойно в спалнята и той бе останал да лежи в леглото с безполезната си ерекция. Сякаш усетила промяната в посоката на мислите му, сякаш дала си внезапно сметка за близостта им, Мерилин замря неподвижно, както бе заровила лице в ризата му. Спря да трепери и задиша през устата. Когато се отдръпна, сълзите бяха пресъхнали, но се беше изчервила и не искаше да го погледне в очите. Отиде да седне пред компютъра. А когато се запъти към стаята на старшия следовател, Кафъри забеляза, че вратът й също беше почервенял.

* * *

Сунес седеше на бюрото в стаята на старшия следовател и гледаше през прозореца. Изглеждаше свежа в мъжкия си костюм на „Маркс енд Спенсър“ върху отворената на врата лилава риза. Не каза нищо при влизането на Джак, само кимна към синьо-белия плик на Фотографския клон на столичната полиция. Той остави кафето си, огледа снимките, направени при алтернативния син източник на светлина, и се обади на Фиона Куин.

— Какво знаеш? — попита тя.

— Ами, досетих се за много неща вчера — отвърна той. — Досетих се, че му е било нужно известно време, докато умре.

— Кришнамурти ни попита дали сме усетили миризма на някаква есенция или нещо като лак за нокти, когато е отворил тялото.

— Да — на ацетон.

— Кетоза. — Куин зашумя с някаква хартия на другия край на линията. — Гладувал е — тялото му е започнало да разгражда собствените си мазнини, а в кръвния поток са постъпили мастни киселини.

— И това го е убило? — попита предпазливо Кафъри.

— Не… не, нужно е доста време, за да умреш от глад. Правихме специални изследвания на кръвта му, от които стана ясно, че се е сгъстила. Помниш ли хипократовото лице?

— Да.

— Това изражение се получава в резултат на остра форма на обезводняване. Той, ъъъ… умрял е от жажда.

„О, боже. — Джак приседна на бюрото си. — О, боже, о, боже, о, боже…“ Значи беше вярно. Помисли си за обществения гняв, който щеше да се излее върху главите на двата екипа — отговарящия за претърсването на района и от хеликоптера — защото бяха намерили детето едва когато беше вече прекалено късно.

— Изненадана съм, че е издържал толкова дълго — додаде Куин, — но Кришнамурти каза, че това може да отнеме наистина много време — най-дългият период, за който е чувал, е за смъртта, настъпила в един приют след петнайсет дни. От друга страна обаче, това може да стане и само за няколко часа, зависи от обстоятелствата. Човек може да понесе загубата на една пета от теглото си във вид на течности.

— А децата?

— Именно — при децата е по-сериозно. Течностите представляват по-голяма част от общото тегло при децата, отколкото при възрастните. Освен това Рори е преживял два наистина горещи дни, което е увеличило нуждата му от вода. Човек започва да се пита дали убиецът не му е давал по малко вода през трите дни, прекарани в къщата. Може би това фигурира в показанията на Алек?

— Не… няма нищо такова в показанията. — Джак въртеше из ръцете си кламер. Сунес продължаваше да седи сама, подпряла длани върху бюрото си, все така загледана през прозореца, и той си даде сметка, че тя вече беше чула всичко, което му казваше сега Куин. — Така — промълви той, опитвайки да мисли. — Ами ухапванията? Знаем ли кога са направени?

— Да, доста късно — вероятно някъде по времето, когато е бил изведен от къщата. Оттогава е кръвта по перваза на дюшемето и маратонката му.

— Значи е бил качен на дървото и оставен.

— Така изглежда.

— И никой не се е връщал при него?

— Няма признаци да се е връщал.

— Има ли нещо, от което би могло да се вземат проби за ДНК?

— Да… получи снимките, нали? Можеш да видиш оцветяването в толуидиново синьо, което е използвал Кришнамурти — имало е проникване или опит за проникване. И онова замърсяване.

— Да?

— Сперма.

„Така. — Кафъри сложи длан на челото си. — Така. Значи определено си имаме работа с педофил… но ти определено го знаеше, следователно не е нужно да си правиш харакири.“ Хвърли поглед към Сунес. Тя продължаваше да гледа през прозореца, затова той взе химикалка и си пое дълбоко въздух.

— Добре, ъъъ, така де, значи ще имаме ДНК?

— Ами, може би.

— Може би ли?

— Ами… — Куин подбираше внимателно думите си. — Рори е бил жив, нали разбираш, и е напълно възможно тялото му да е разградило голяма част от материала. Ако жертвата е в полусъзнание и не мърда много-много, понякога успяваме да съберем достатъчно материал, за да получим ДНК, дори след няколко дни… но Рори е мърдал и, както става понякога, образецът се разгражда и…

— Е, направете го все пак. — Кафъри започна да си записва детайли от разговора им. — И не искам да чакам две седмици да бъде включено в графика ви, както стана последния път.

— Ако се предложи премия, ще стане по-бързо.

— Но, Фиона, премия беше предложена.

— Боже, съжалявам. Не мога винаги да определям това, което се прави в лабораторията.

— Не се тревожи. Ще накарам шефа да се намеси където трябва.

 

 

Дори преди случая с Рори Пийч екипът не беше в блестящо състояние. Средствата бяха постоянен проблем, всички работеха прекалено много, на плещите им лежаха осем „критични“ инцидента на расова основа, серия изнасилвания на четиригодишни деца, и приключването и съпоставянето на разкритията във връзка с пет престрелки между наркотрафиканти. Духът беше паднал и това се отразяваше в умората при изпълнението на рутинните задачи: при огледите детектив Логан бе успял да посети само три къщи за цял ден, а Кафъри знаеше, че при натоварването, на което беше подложена Криотос, никой от резултатите нямаше да стигне до база данни HOLMES. Но трябваше да се представят по друг начин пред света.

На пресконференцията тази сутрин Сунес помоли събраните журналисти и телевизионни репортери да запазят едноминутно мълчание в памет на Рори Пийч. Страната беше потресена: „Нюз ъв дъ Уърлд“ поде незабавно кампания за разкриване името на виновника. Сякаш като божествен отговор на двигателя, който беше пуснала в действие Сунес, докато чакаше в червеното беемве на светофара на връщане към полицейското управление, небесата се бяха отворили и само за минути върху улиците се изляха стотици галони дъждовна вода. Истинска лятна буря: улиците изглеждаха като пред наводнение.

В Шрайвмур Кафъри стоеше до отворения прозорец и наблюдаваше дъжда. Усещаше миризмата на пръст и си помисли, че няма и да мигне, ако види по улицата отдолу да плува изкоренена палма. Затвори прозореца и седна пред бюрото, наблюдавайки Криотос през отворената врата. Тя като че ли беше дошла на себе си и бе погълната от фактите в база данни HOLMES. Сълзите в кухнята го бяха шокирали: не беше предполагал, че Мерилин може така да се поддаде на емоциите. Дори винаги малко й беше завиждал за това, питайки се защо той самият не успява да запази дистанция като нея.

Внезапно, сякаш усетила погледа му, Криотос вдигна очи. Погледите им се срещнаха, но този път тя не отклони своя смутено встрани. Вместо това му се стори объркана — сякаш мислите на Джак бяха изписани върху дълъг афиш над главата му и тя ги четеше. Мерилин се намръщи озадачена, а Кафъри се почувства неловко, защото наблюдаваха оголения му мозък, и й се усмихна. После се приведе напред, ритна вратата, за да я затвори, и се върна към изучаването на снимките на врата на Рори.

 

 

— Към графа „положителни факти“ трябва да отчетем, че поне откриването на Рори дава възможност да влезе в действие лабораторията по научна криминалистика. — След връщането си от пресконференцията Сунес правеше явно усилие да се съсредоточи върху положителната страна на нещата. Тя донесе кафе и малко от лепкавите сладкиши на Криотос в една тенекиена кутия. Изтръска измокреното си от дъжда яке и го метна на облегалката на стола. — Разполагаме с онези бели влакна и щом Куин изнамери ДНК, може да помислим да направим масово съпоставяне.

— И какви ще бъдат неговите параметри? Всеки бял мъж в Брикстън, по-висок от метър и седемдесет и осем?

— Трябва да им покажа нещо — след тридневни разследвания и… — Не довърши мисълта си. — Добре, Джак. На лицето ти отново се появи онова изражение. Хайде, кажи какво имаш наум?

Младият мъж сви рамене.

— Той ще го направи отново. Съвсем скоро.

— А, питах се кога ще се стигне до това! Моето бебе-профайлър излиза от количката.

— Но този път ще се погрижи да не го прекъснат и ще осъществи докрай фантазията си… каквото и да значи това. Процесът е в развитие и той няма да се задоволи със семейство Пийч. Изгаря от нетърпение да се заеме с нещо ново и мисля, че вече е избрал следващите си жертви.

— О, нима? — Сунес дръпна стола си назад, седна и кръстоса ръце. — И откъде идва тази информация, ако смея да попитам?

— Имаме работа с бивш затворник.

— О, нима?

— Да. Излежавал е присъда. Вероятно за същото или за нещо подобно. — Свали си очилата. — Казах на Мерилин да потърси в базата данни, като включи и условните присъди.

— Ще обясниш ли за какво става дума?

Кафъри й подаде снимките.

— Виждаш ли? — Никой не го беше видял или споменал в моргата, но от снимките, направени при алтернативен светлинен източник ставаше ясно откъде бяха следите по врата на Рори. — Виждаш ли ги? — Даниела кимна. — А следите отдолу? Тук и тук?

— Да, виждам ги.

— Е, и?

Сунес наклони стола си напред и потъна в мълчание, като премигваше срещу снимките, навела глава на една страна. Движеше очите си бързо по странните следи, опитвайки се да оформи от тях нещо познато. И когато разбра за какво става дума, отпусна стола си така, че задните му крака се удариха шумно в пода.

— Божичко… разбира се, разбира се.

 

 

Роланд Клеър, който, като повечето жители на Брикстън, следеше случая от „Донегол Кресънт“ по телевизията, сега се изпълни с още по-силно желание да види снимките в пентакса. И дума не можеше да става да занесе филма за проявяване, дори да успееше да го извади от фотоапарата. Имаше обаче алтернатива. Когато се прибра вкъщи този следобед, направи справка с бележника си.

Да! Беше прав. Сигурен беше, че това е някъде из апартамента. Влезе в спалнята и започна да измъква разни неща.

След един час го откри. Беше сложено в кутия от стари книги: голяма, поизмачкана книга с меки корици „Направете си ваша тъмна стая У ДОМА!“ На корицата се виждаше мъж в бяла престилка, който държеше за ъгълчето лист фотографска хартия и го изплакваше в специално предназначения за тази цел съд. Клеър беше открил наръчника преди години на перона на станция „Лафбъро“. Доволен от себе си, отнесе книгата в кухнята и я избърса от прахта, после си приготви питие и отиде в дневната. Отвън беше едновременно светло и тъмно: големи облаци се носеха откъм хоризонта и в един момент закриваха светлината, а в следващия вече носеха дъжд, но Роланд Клеър не забелязваше. Той взе писалка и хартия, настани се на дивана, с гръб към прозореца, и се зачете.