Мо Хейдър
Лечението (31)

30

На Кафъри не му беше нужно много време, за да разбере, че Кармел Пийч взема лекарства. През нощта Алек беше преместен в друго отделение и тя седеше на ръба на леглото му и прилежно вадеше лука от една купа със супа и го поставяше върху някаква салфетка. Изглеждаше така, сякаш всичките пигменти бяха изсмукани от тялото й и беше останала само изсушената кожа. Лакът й се беше обелил и частици от него бяха полепнали по тениската и джинсите й, а когато Кафъри и Сунес влязоха в стаята, тя вдигна поглед, но не ги позна. Съзнанието й премина покрай тях и тя се зае отново със супата.

— Алек. — Даниела приседна до него върху леглото. Джак затвори вратата и пусна щората. — Алек — повтори нежно Сунес, — знаеш ли защо сме тук, синко?

— За да дълбаете още с нож в раната? — Беше с черно-сребърна тениска с образа на Елвис, а две-три възглавници поддържаха гърба му. Бакенбардите му бяха подрязани. До него, върху шкафчето до леглото, беше залепена детска рисунка с пастели. Кени от Южния парк, а най-долу, с кафяв флумастер, беше написано „Рори“. — Вече не можете да ме нараните. — Загледа се в големите си ръце, свел глава. — Вече не. Просто направете това, което трябва да направите.

— Съжаляваме. — Кафъри имитира Сунес и на свой ред приседна на леглото, осъзнавайки интимния елемент в сядането толкова близко до Пийч. — Дойдохме, за да кажем, че съжаляваме… Аз съжалявам, но има нещо, което все още не ни казваш, Алек. Нещо се е случило с теб в къщата… — Джак се изкашля. — Нещо се е случило, преди Рори да бъде отвлечен. Имаме представа какво е то, но бихме искали да го чуем от теб, защото…

Спря. Кармел се беше изправила внезапно. Без да каже дума хвърли с все сила салфетката, стана на крака, нахлузи чифт подпетени обезформени маратонки и тръгна из стаята с резки движения, като си тананикаше силно мелодията от една реклама на автомобили, вдигаше и оставяше разни неща, отваряше шкафчето до леглото и вадеше предмети оттам, за да ги пренареди шумно. Щом видя изражението й, Алек скри лице в дланите си и поклати отчаяно глава. Кафъри се приведе към него и заговори тихо, но все пак достатъчно силно, за да надвика шума.

— Съжалявам, Алек, ако това ти се струва безчувствено, но трябва да бъде направено.

— Ла, ла, ла, ла! — Кармел пееше с цяло гърло мелодията. Джак вдигна очи и установи, че тя го гледа гневно. — Ла-ла-ла-ла!

— Кармел, скъпа — обади се Пийч, — отиди да изчакаш отвън.

Във вбесено мълчание тя сграбчи цигарите и запалката от дамската си чанта, без да отделя очи от Кафъри, и излезе от стаята, като тръшна вратата след себе си. Беше му нужно малко време, за да се освободи от нейния гневен образ, сякаш навлякъл маската на войната. Размърда се и погледна към Сунес, която вдигна рамене.

— Мистър Пийч… — Опита отново, като стабилизира гласа си. — Алек.

Челюстта на Пийч мърдаше, сякаш езикът му беше парче упорит хрущял, който не успяваше нито да преглътне, нито да изплюе. Той избута купата със супа, без да отговори.

— Разбираме как се чувстваш. Имаме специално обучен човек — завършил е курс, специално предвиден за, ъъъ… за този род неща курс.

Пийч обърна подчертано глава към Сунес.

— Специално за това ли е дошъл? За да ми разкаже за вашите планове за обучение?

Джак въздъхна.

— Разбирам защо е трудно, Алек.

— О, нима? — Обърна студения си поглед отново към Кафъри. — Наистина ли мислиш, че разбираш?

— Да, мисля, че аз…

— Наистина мислиш, че разбираш. — Пийч сви юмруци. — Някакви скапаняци идват тук и ми разправят, че могат да разберат какво се е случило с мен. Та вие нямате и представа какво преживяхме…

— Искам да кажа…

— Не! — Насочи палеца си към лицето на Джак. — Не, нека аз да се изкажа по въпроса за разбирането. — Главата му потрепваше, сухожилията на врата му се бяха издули. — Ето какво ще ти кажа: надявам се някой ден наистина да разбереш. Надявам се някой ден същото да се случи с теб. Надявам се да се чувстваш по същия начин, за да може някой префърцунен тип да се появи и да започне да ти проповядва врели-некипели за разбирането. Ти никога не си бил изправян пред избора, пред който бях изправен аз… никога. — Отпусна се назад на възглавницата си, като дишаше тежко. — Ти нямаш деца — виждам го по очите ти.

Кафъри се взря в рисунката на Рори. Знаеше, че трябваше да изпита симпатия към Алек Пийч, знаеше, че трябваше да съжалява ужасно заради случилото се с него. Вместо това усети отново онзи влудяващ, ослепителен гняв да се стича надолу по крайниците му, като инжектиран право в сърцето му адреналин. Беше очаквал в отговор на протегнатата си със симпатия ръка да получи само честно, открито приемане. Опита отново.

— Мистър Пийч, всичко, което…

— Не ми казвай.

— Просто искам да…

— Не искам разбирането ти.

„По дяволите.“ Джак скочи на крака, вбесен, закрачи около леглото, като разпери ръце, призовавайки Сунес.

— Просто се опитвам да помогна — каза беззвучно, само с устни на Даниела той.

Тя извърна лице от болния и се пресегна, за да докосне колегата си по китката.

— Остави на мен това, съгласен ли си?

— Давай тогава.

Джак се отпусна тежко на един стол в ъгъла. Беше се отказал от Алек Пийч. Седеше с изтегнати напред крака, с подпряна на едната си ръка глава, и наблюдаваше.

— Така… — Сунес потри чело, опитвайки да измисли как да започне. — Алек, мислим, че нападателят те е накарал да направиш нещо на Рори… — Направи пауза. Пийч дишаше тежко, загледан гневно в ръцете си. — Никога досега не сме се сблъсквали с нещо подобно, затова имаме нужда от твоето съдействие, и онова, с което според мен трябва да се започне, е да дадеш показания.

Мълчание. Кафъри гледаше мрачно от другия край на стаята. „Няма да успее да пробие бариерите му — главата му е много корава.“

— Наистина съжаляваме, млади човече. — Даниела постави длан върху ръката му и я стисна. — Но трябва да го чуем от твоята уста.

Пийч внезапно отметна глава назад и в ъгълчетата на очите му блеснаха сълзи, после потекоха по лицето му. Пое конвулсивно въздух.

— Това така или иначе няма значение. Аз така или иначе съм мъртъв — прошепна той. — Вече съм мъртъв, така че няма значение какво ще ви кажа. Аз съм мъртъв. Знам, че можете да ме видите. — Вдигна насинената си длан и докосна с върховете на пръстите гърдите си. — Вие ме виждате как седя пред вас, в кожата си, но в действителност не съм тук, разбирате ли? В действителност не съм тук. — Притисна най-близко намиращата се до китката част на дланта си към очите, за да спре сълзите. — О, боже, о, боже…

 

 

След като приключиха, Кафъри и Сунес спряха пред отделението и си погледнаха часовниците. И двамата бяха пребледнели. Когато най-сетне бе заговорил, Пийч не бе скрил нищо от цялата мръсна история: измъкна я за опашката и я плесна на пода пред тях, без да им спести нищо. Призна всичко — призна, че някъде имаше снимки на случилото се, че бе излъгал, като каза, че не е виждал или чувал Рори, че не беше обезводнен, защото нападателят бе давал по малко вода на него и на Рори през тези три дни, тъй като бе имал причина да поддържа силите им. И най-накрая, свел глава, с капещи по пижамата сълзи, подобен на дете, бе признал, че е бил принуден да направи най-лошото, невъзможно да бъде произнесено нещо. Тролът беше заявил, че ще хвърли Рори от прозореца на втория етаж в циментовия двор, ако не го направи.

В края на разговора и тримата трепереха. Кафъри си даде сметка колко вярно бе усетил какво всъщност се е случило на номер трийсет. Когато го чу от устата на Пийч, се изпълни със страхопочитание и изгуби дар слово. Може би точно заради това Пийч беше изтърсил онази глупост за очите му — може би се страхуваше, че Джак ще види истината въпреки всички лъжи, които ще бъде принуден да наговори за Рори.

Заслизаха по стълбите в мълчание. Сунес купи кафе и за двамата от един автомат и излязоха на шокиращата слънчева светлина. Колата беше толкова загряла от горещината, че отвориха вратите и седнаха в нея, с извадени навън крака, като отпиваха от чашките си.

— И така — обади се след малко Даниела, като поотмести огледалото за обратно виждане, за да се огледа и отстрани прашинката в ъгълчето на едното си око, — как ще се отрази сега това на нашата работа?

Кафъри мълчеше. Седеше, разкрачил крака, подпрял лакти на коленете си, загледан в кафето. Пийч им беше разказал как се паникьосал тролът, когато на вратата се позвънило, как заскимтял и се защурал из кухнята, опитвайки да се измъкне навън. Но Алек бил все още със завързани очи и затова нямаше как да им го опише. Едно нещо обаче, което беше казал, се бе забило в главата на Кафъри.

— Джак? Зададох ти въпрос.

— Да… извинявай. — Допи си кафето и смачка пластмасовата чашка. — Как сме с времето? — Погледна си часовника. — Така, моите момчета вече би трябвало да са се върнали от огледа си на района. Какво ще кажеш да изслушаш показанията им вместо мен?

— А ти къде ще бъдеш?

— Прибирам се вкъщи.

— И просто ще ме зарежеш тук — насред гадния Камбъруел?

— Не. Първо ще те закарам дотам. — Извади ключовете от ключалката на вратата и ги пъхна в таблото. — Заслужаваш го след това, което направи току-що.

Сунес, която повдигаше якичката на ризата си и си духаше в опит да се разхлади, спря, щом чу тези думи. Обърна се към него и го погледна подозрително.

— Джак? Това да не би да беше комплимент, това, което току-що ти се изплъзна от устата?

— Гледай да не се възгордееш. А сега затвори вратата.

 

 

Кафъри отдавна не се беше прибирал толкова рано вкъщи. Слънцето осветяваше неизползваните прашни ъгли, прозорците се нуждаеха от миене. Телефонният секретар премигваше. Остави дипломатическото си куфарче на дивана, отвори френските прозорци и изслуша съобщението, застанал на най-горното от стъпалата, водещи към градината, като събуваше обувките и чорапите си.

— Аз съм, Трейси. Арестувана съм.

— Вече не ме интересуваш, Трейси. — Запъти се към кухнята. — Ти се оказа гадна лъжкиня и аз сложих край на играта.

— Така и не ме пуснаха под гаранция и сега съм в „Холоуей“, ако искаш да ме видиш. — Тя се поколеба, сякаш смяташе да каже нещо. Джак, вече в кухнята, посегна към задната част на хладилника и измъкна самотната стара кутия „Хайнекен“, спря и огледа коридора. — Да, та да знаеш къде се намирам. Би могъл да ми донесеш някой и друг фас — добави с патетичен тон тя, — ако искаш. И една фонокарта.

„Да бе, повлекана такава. — Затръшна вратата на хладилника. — Все същата търговка си оставаш.“ Отиде в коридора, за да изтрие съобщението, и завари чакащата го на стълбите Ребека.

— Коя е Трейси?

Кафъри стоеше, зяпнал от изненада, усещайки се едва ли не виновен, че стои в собствения си коридор.

— Не видях колата ти.

— Трябваше да паркирам зад ъгъла. Навън е задръстено. — Младата жена слезе две стъпала надолу, така че очите им се озоваха на едно ниво. — Коя е Трейси? — Той въздъхна и отмести поглед. — Е?

— Няма значение. — Обърна се, тръгна към кухнята. Знаеше, че ако й каже, ще започне спор — Ребека чакаше да чуе, че той прави нещо в отговор на жеста й, че се беше отказал от Юан. Със сигурност нямаше да се зарадва да научи за уловката, която бе захапал и която все още не беше пуснал напълно. — Никой не е.

— Джак, кажи ми. — Слезе още две стъпала. — Джак…

— Не… по-добре да не знаеш.

— Моля те.

— Какво? — Обърна се отново с лице към нея. — Току-що ти обясних, че е по-добре да не знаеш, така че остави.

Но това явно не я отказа.

— Просто ми кажи коя е.

— Някой, който ме стисна здраво тук. — Хвана се за тестисите. — Ако наистина искаш да знаеш, тя ме стисна здраво ей тук и с най-голяма радост ме дърпа насам-натам.

— Защо?

Кафъри си пое въздух, за да отговори, но в последния момент се отказа.

— Не, остави това — свързано е с Юан.

— О. — Ребека млъкна. Пъхна долната си устна под зъбите и издълба миниатюрна дупчица в дървеното перило с нокътя на палеца си. Той се обърна с намерението да отиде в кухнята, но тя го спря. — Джак.

— Какво?

— Няма нищо, да знаеш.

— Какво?

— Ами това за Юан… няма нищо. Не можеш да промениш живота си, само защото тъпата ти невротична приятелка иска това.

 

 

Беше се смирил. Седяха на кухненската маса и разговаряха и той беше съвсем честен с нея: разказа й как беше открил видеозаписите — „През цялото време бяха в шкафа в коридора“. Как беше отишъл да се срещне с Трейси, за ареста й, как беше отишъл в банката в Сохо с парите, как ги беше внесъл и си беше обещал да забрави всичко това. Младата жена седеше срещу него, пушеше замислено, понякога го спираше, за да попита нещо. От време на време Джак трябваше да си напомня, че това се случва наистина, че действително разговарят и Ребека не само не го отхвърля, но дори не вметва тук-там по някой язвителен коментар.

— Джак — рече тя, загледана във върха на тънката си пура, — знаеш ли, това наистина ме вълнува. — Прокара длан по лицето си и стисна основата на носа си между палеца и показалеца. — Но — отпусна длан и вдигна поглед — само защото бях уплашена. Само защото се плашех от напрежението, което те обхващаше. Страхувах се да не нараниш някого… или самия себе си.

— Аз също. — Кафъри въздъхна, клатейки глава. — Аз също се страхувах. — Покри дланта й с ръка. — Ребека…

— Какво?

— Ще трябва да поговорим за това по-късно.

Младата жена вдигна ръце.

— Няма проблем… честно.

— Трябва да продължа — започнал съм нещо.

— Да. — Извади пурата си и понечи да се изправи. — Не ми позволявай да те спирам.

— Мисля, че би трябвало да заминеш.

— Защо?

— Довери ми се — мисля, че би трябвало да заминеш.

* * *

Роланд Клеър извади фотоапарата от тенекиената кутия, натъпка всичко в една торба и излезе от апартамента, намери ключовете след упорито ровене и едва не ги изтърва. Беше притеснен, потеше се от безпокойство, но беше взел решението си. Беше време.

Слезе с асансьора до партера, без да спре нито веднъж. Излезе спокойно от Аркейг Тауър, спря на улицата; устата му се движеше беззвучно, докато опитваше да определи кой беше най-добрият път. Един-двама минувачи го изгледаха подозрително, но той беше свикнал с подобни погледи и само им се изплези — „оставете ме на мира, правя каквото трябва, правя каквото би трябвало да се направи“ — и зави вдясно, към Дълич Роуд, притиснал вързопа към гърдите си.

Минувачите се спираха, за да огледат ексцентричната фигура в мръсни дрехи, които не й бяха по мярка, забързана към Централен Брикстън. Скоро обаче продължаваха по пътя си и забравяха за това. Такава беше една от характерните черти на Брикстън — винаги очаквай неочакваното.

 

 

Беше пет часа, когато го откри. Веднага щом Ребека излезе отзад в градината с чаша чай и списание в ръка, и с обещанието да почука на френския прозорец, ако поиска да влезе, Джак извади видеокасетите от шкафа и записките, които беше направил. По някое време на плачливите си, ужасяващи несвързани приказки, Пийч беше изрекъл нещо, което не можеше да му излезе от главата:

— Той повтаряше непрекъснато, че всичко мирише на мляко. Ходеше напред-назад, душеше и все мърмореше заради това. Всичко му миришеше на мляко.

Кафъри знаеше, че това бе записано някъде на лентите, но не можеше да свърже автоматично тези няколко думи с конкретна сцена. Направи справка със записките, които беше нахвърлял в стаята на Криотос и изключи повечето ленти — едни нямаха друг звук освен самотния, наставнически глас, който шепнеше инструкции на премигващото срещу камерата дете. „Наистина е супер, това е…“ Но на три от видеолентите се чуваха приглушени разговори зад кадър и Кафъри седна да изгледа именно тях. Търсеше един незначителен откъс, безобидна частица от разговор, и когато го откри, сърцето му се сви.

„Трябва да е в тази лента.“

Този запис му беше особено неприятен, защото въпросното дете — момченце, което изглеждаше на около девет години — опитваше да бъде смело толкова явно, толкова явно опитваше да се хареса на камерата и, най-лошото от всичко, беше абсолютно ясно, че се срамува от тялото си. Беше с наднормено тегло и изглежда не точно малтретирането го правеше най-нещастно: детето като че ли се страхуваше да не би да не е достатъчно добро, да не би да е прекалено дебело, за да се хареса.

Филмът беше заснет в някаква изненадващо чиста баня. Тя беше типична за предградията от осемдесетте години. Стените бяха бледорозови, около вратата имаше орнаментална ивица на сиви и розови цветчета, на стената бяха закачени пухкави хавлии в розово и бяло. Мивката имаше форма на раковина, а батерията беше със златист цвят. Снимките бяха правени вероятно през зимата, защото от време на време момчето потреперваше от студ. Другите двама участници, двама зрели мъже, носеха каучукови маски.

— Какво свинче — прошепна някой зад камерата.

И добави нещо, което Кафъри не успя да разбере.

— Изквичи като прасе — додаде друг глас и се изкиска. — Казах да изквичиш като прасе.

— Какво мислиш, Роло?

Друг мъжки глас.

Джак се приведе леко напред, както седеше на дивана.

— Мирише. — Монотонен глас на човек, който не изпитва никакъв интерес. — Момчето мирише на мляко.

Чу се звук като от тътрене и нещо падна зад кадър. Картината изчезна и когато се появи отново, ваната беше пълна и детето лежеше по гръб във водата така, че недоразвитите му гениталии да излизат над повърхността й.

— Добре, така изглежда добре… А сега започни да се пипаш…

Кафъри спря лентата и я превъртя малко назад, после я пусна отново.

— Какво свинче…

— Изквичи като прасе. Казах да изквичиш като прасе.

— Какво мислиш, Роло…

— Мирише. Момчето мирише на мляко.

— Добре, така изглежда добре…

Превъртя назад. Пусна на възпроизвеждане.

— … прасе.

— Какво мислиш, Роло…

— Мирише. Момчето мирише на мляко.

— Добре, така…

Превъртя назад. Пусна на възпроизвеждане.

— Мирише. Момчето мирише на мляко.

— Добре…

Превъртя назад. Пусна на възпроизвеждане.

„Мирише. Момчето мирише на… мирише на мляко… мирише, мирише на мляко, мирише… Роло? Мирише. Момчето мирише на мляко. Добре, така изглежда добре… Какво мислиш, Роло? Мирише, момчето мирише на мляко, какво мислиш, Роло, Роло, Роло.“

Джак бръкна в джоба на якето си за мобилния телефон. Едва успя да се запише за посещение и да тръгне към Северен Лондон, когато часовете за свиждане в „Холоуей“ започнаха.

 

 

Записа се като Есекс, мистър Пол Есекс, и използва шофьорската книжка на Есекс като документ за самоличност. Не искаше никой да види името Джак Кафъри в регистъра с посетителите. Изключи мобилния си телефон и го остави заедно с другите си вещи в шкафчето със стъклена вратичка в центъра за посетители и позволи на караулещата полицайка да му постави невидима татуировка на опакото на дланта като на отиващ в дискотека тийнейджър.

Беше идвал тук десетки пъти, но сега се случи нещо странно. Осъзна го, докато вървеше покрай лентата, насочваща посетителите из сградата, следен от студените, сякаш програмирани надзиратели, през пункта за претърсване на устата — „Повдигнете си езика, ако обичате, сър, а сега просто обърнете глава, ето така, добре, и сега вървете оттук“. Осъзна, че днес следобед гледаше на всичко това с други очи — „защото сега и ти си от другата страна, харесва ли ти или не, но си от другата страна“. Ето какво беше да си отвън, да виждаш ясно извисилата се бюрократична машина, да усещаш заплахата й. Полицайката избягваше погледа му, докато прокарваше ръка около кръста и разтърси предната част на панталоните му.

— Благодаря, сър.

Протегна ръка, за да му покаже пътя.

Пред помещението за посетители друга полицайка водеше куче за откриване на наркотици; животното явно усети дискомфорта на Кафъри, защото спря до него, обърна леко глава и го изгледа студено — „то като че ли знае от коя страна си в действителност“. Смутен от неприкрития поглед на кучето, Джак разкопча якичката на ризата си и извърна очи, чувствайки насоченото към себе си внимание на полицайката. „За бога, не спирай, не спирай…“ Най-сетне кучето се обърна. Продължи нататък по опашката, към някаква жена с бебе в столче за автомобил.

— Мадам. — Може би именно бебето беше накарало животното да спре. Понякога наркотици се вкарваха в бебешки пелени. — Ако обичате, елате с мен.

— Мистър… ъъъ… Есекс. — Полицайката отметна фалшивото име на дъската и отключи вратата, кимна към най-близката маса. — Вие сте на приемно бюро едно.

Първото „приемно“ бюро на редицата, запазена за новите затворници, се намираше най-близо до старшата полицайка. Кафъри седна на червения пластмасов стол за посетителя и огледа помещението. Полистиренови плочки висяха от тавана, килимът лъщеше от петна от чай — при по-емоционални срещи първото, което политаше на земята, беше чаят — неведнъж беше ставал свидетел на подобно нещо. Полицаят отключи килията за задържаните и ниският шепот от разговорите премина в кресчендо при появата на затворниците сред облак от тютюнев дим. Джак постави дланите си върху малката дървена маса и не вдигна поглед. Взираше се неподвижно в ръцете си и чакаше. Тя се отдели скоро от групата, в светлосиня тениска, навит до средата на прасците анцуг, маратонки, голи глезени и верижка на единия от тях. Косата й беше опъната силно назад, обеците й бяха на мястото си. Взе една полистиренова чашка от чаения бар и се отпусна върху синия стол за обитателите на затвора насреща му; светещите й очички се взираха в дрехите му, в лицето му, в очите му.

— Дошъл си под друго име — обяви Лам. — Попитах надзирателите кой е дошъл и те отговориха — Есекс.

— Един стар приятел. — Бръкна в джоба си за дребни. — Какво искаш, Трейси? Чай? Кафе?

— Не… донеси ли ми цигари?

— Знаеш, че не мога да ги внасям тук — знаеш го много добре.

— Добре — отвърна безгрижно тя. Виждаше се, че сияе от задоволство, задето бе успяла да го извика тук само с едно телефонно обаждане. Но не мислеше да разкрива първа картите си. — И какво те доведе тук?

Кафъри се приведе напред, притиснал длани в малката детска маса помежду им.

— Кой е Роло?

— А?

— Роло. От видеофилмите на Карл.

— Не казвай, че пак е направил нещо? Не ти трябва да се доближаваш до него — той направо тегли ножа на такива като тебе.

— Живее край парка в Брикстън, нали?

— Е, и? — Тя се намръщи и се почеса нервно по вътрешната страна на ръката. — Какво от това?

— Какво е истинското му име?

— За каква ме мислиш? За порта? Няма да ти кажа нищо.

— Ще ми кажеш, Трейси. Или неприятността, за която стана дума, ще се върне, за да те тормози.

Тя го изгледа ядосано.

— Не… Не — ти се страхуваш повече и от мен от „мръсния“ отряд. Няма да им дадеш останалите видеозаписи, защото вече не са в теб — вече си ги изтъргувал. — Изплю се в полистиреновата си чашка, избърса уста и вдигна очи. — Играта ти ми е позната. Знам какви могат да бъдат и връзките ти.

Джак не каза нищо. Натисна и двете си длани към масата. Зад нея, в стаичката за малчугани, деца викаха и тичаха в кръг. Едно бебе лежеше по гръб, риташе с крачета и размахваше ръчички, докато му сменяха памперсите. Лам може и да мислеше, че го е хванала натясно, но в действителност вече му беше дала повече, отколкото предполагаше.

— Добре. — Кафъри се изправи, за да си върви. — Винаги ми е приятно да те видя, Трейси.

— Чакай!

Тя се изправи наполовина, очите й светеха отчаяно.

— Какво?

Лам погледна към пазача и понижи гласа си до шепот:

— Изобщо не ме попита за момчето, за момчето на Пендерецки. — Отпусна се отново на стола си, прибра един кичур коса зад ухото и сведе поглед към масата. — Мислех, че ще разговаряме — прошепна тя с едното ъгълче на устата си.

— Не. — Той се приведе и постави отново длани върху масата. — Не, Трейси. Писнало ми е да бъда баламосван от такива като теб.

— Аз наистина знам нещо.

— Не мисля. Лъжеш ме, но нито на теб ти е за първи път, нито за мен е нещо ново, повярвай ми.

— Хиляда деветстотин седемдесет и пета година — обяви тя. — Есента.

Джак, който тъкмо си поемаше дъх, за да отговори, спря. Взря се в нея, погледът му обходи лицето й. Не трябваше да позволи да бъде въвлечен в това отново — тя просто пускаше поредната димна завеса, а ако Пендерецки беше споделил с Карл случилото се с Юан, времето на станалото нямаше да бъде загадка. „Но ти, разбира се, не можеш да изпуснеш току-така това, нали?“ Седна отново, сломен, отпусна се на стола и подпря глава на ръцете си. Стоя така повече от минута, изпълнен с омраза към нея, с недоволство към нея и желание да я удари.

— Давай нататък в такъв случай. — Вдигна поглед, уморено прокара ръце по лицето си. — Дай да чуем какво имаш да кажеш.

— Не. — Лам го гледаше навъсено. Почеса се под мишницата и подсмръкна шумно, огледа помещението с набърчен нос. — Не — повтори тя и погледна към тавана. — Трябва да се постараеш повечко. Не е толкоз лесно, нали? — Изхрачи се в чашката, избърса уста и го изгледа, повдигнала вежди. — Трябва да ме убедиш. Трябва да докажеш, че няма да предприемеш нищо с „мръсния“ отряд. Защото е странно, че се появиха и взеха да душат веднага подир теб, нали?

Джак кимна и се загледа в нея, поглаждайки брадичка — терапевт, който опитва да прецени пациента си. Ако го познаваше по-добре, Трейси Лам щеше да спре дотук. Нямаше да захранва така дръзко гнева му с чист кислород.

— Е? — попита тя, като наклони глава на една страна и се усмихна. — Хайде. Твой ред е да бъдеш мил с мен.

С тези думи премина границата. Беше прекалено късно да се върне. Кафъри се наведе напред и заговори съвсем тихо:

— Не се ебавай с мен, Трейси. — Изрече го в самото й лице. — Защото, ако някога те видя на улицата, ще те убия.

— О! — сепна се тя; устните й бяха побелели. — Майната ти тогава, ’щото в крайна сметка може би не знам нищо.

— О, каква изненада. — Джак се изправи. — Единствената разлика е, че аз говоря сериозно.

Тръгна към вратата и си повдигна ръкава, за да покаже малкия печат, поставен на ръката му от охраната. Появи се една полицайка, задрънчаха ключове на дълга верига. Жената го поведе към малка черна кутия и постави ръцете му под ултравиолетовата светлина.

— Точно под светлината. Ето така.

Печатът на дланта му се освети, жената отключи вратата и я отвори. Кафъри спря, обърна се назад, колкото да види Лам, която стоеше с длани върху масата и го гледаше. Изрече беззвучно нещо само с устни и повдигна вежди, но Джак се обърна нататък, благодари на полицайката и излезе през вратата. Трепереше.

* * *

„По дяволите!“ Лам се тръшна на стола и срита гневно краката на масата. Не можеше да повярва, че той си беше тръгнал. А беше толкова близо. Толкова близо, дяволите да го вземат. Огледа се, огледа всички майки, дъщери и бебета, и разбра, че е сама. Абсолютно сама.

Намусено заби нокти в стеничката на полистиреновата чашка, когато усети погледа на старшата полицайка.

— Да? — рече тя и повдигна саркастично вежди насреща й. — Какво ме зяпаш?