Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Treatment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Лечението

Преводач: Красимира Матева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-277-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17850

История

  1. — Добавяне

13

(22 юли)

Вкъщи съблече дрехите и ги пъхна направо в пералнята. Знаеше доста за избавянето от миризмата на труп от дрехите. Ребека все още спеше. Когато се събуди, разбра незабавно, че нещо не е наред.

— Джак? Какво има? Къде беше?

Той не отговори. Седна на леглото по боксерки, сви си цигара и я запали. Слънцето се провираше през завесите и образуваше различни форми по тавана.

— О, боже. — Ребека се търкулна по гръб и постави длани върху челото си. През нощта гримът на очите й се беше размазал и около тях се бяха образували кръгове като на панда. — Заради снощи е? Нали?

Кафъри не отговори. Не знаеше какво да каже.

— Джак? — Младата жена седна и сложи длан върху ръката му. — Съжалявам… мога да обясня. Просто…

Той се усмихна и обхвана лицето й по начин, който може би щеше да изглежда абсурден. Но не му пукаше. Беше уморен.

— Той е мъртъв.

— Кой?

— Пендерецки.

Мъртъв ли?

— Самоубил се е. Мисля, че е имал рак. Обесил се е в банята си.

— Там ли беше цяла нощ?

— Да.

— По дяволите! — Ребека се отпусна върху възглавницата, като премигваше. За момент настроението й се подобри… за момент той си помисли, че тя беше също толкова шокирана, колкото беше и той самият, дори се запита дали разбираше. Но тогава тя сложи ръка на челото си, изви очи така, че да срещне погледа му, и рече: — Значи няма за какво повече да стоиш тук. Можеш просто да си тръгнеш. Нали?

— Не — поклати глава, разбрал веднага, че се е излъгал, че е все така сам. — Не мога да го направя. Имам… — Погледна навън през прозореца. — Имам всичко.

Младата жена седна, взе цигарата от ръцете му и дръпна продължително от нея.

— Юан ли имаш предвид? — Той нямаше намерение да отговаря на този въпрос. — О — въздъхна тя. — Да, имаш предвид Юан. — Усети, че тя го потупа по рамото; когато се обърна, видя, че му връща цигарата. Без да го гледа. — Пендерецки вече е мъртъв, но ти пак няма да се откажеш, така ли?

Кафъри отново не отговори. Пое цигарата, отпусна глава и се вгледа в черния си нокът. Тя имаше право. С това трябваше да е свършено. Пендерецки беше мъртъв. Юан не беше в къщата. Трябваше да може да се откаже. Той обаче знаеше, че това не е всичко. „Няма как да е всичко. Може би има някое друго място… Барака или гараж… може би е взел гараж под наем…“

Изправи се уморено, отиде в банята и започна да пълни ваната.

 

 

Сега Роланд Клеър знаеше какво прави. Беше изчел книгата и намерил решението за заседналата във фотоапарата лента. Трябваше му тъмна торбичка, в която да бъде освободен филмът, без да бъде осветен. Беше му нужно малко време, докато се сдобие с необходимото, но последното, което липсваше на Клеър, беше находчивост. За торба му послужи мръсното черно яке, което намери на „Тълс Хил“. Беше го почистил и грижливо го затвори отпред с телбод, като го хвана с два реда телчета, за да не влезе светлина. Нямаше кой знае колко хубав вид, но сигурно щеше да свърши работа.

Роланд дръпна щората и седна на дивана, с „торбата“ в скута си, пъхна фотоапарата през единия му ръкав, докато влезе вътре в якето. После измъкна ръце, прихвана ръкавите с две ластичета и ги пъхна отново вътре, като се увери, че са влезли до китките, за да препречат достъпа на светлината. Напипа фотоапарата, хвана го и се зае с работата.

Ръцете на Клеър бяха по-скоро големи и непохватни — трябваше да действа бавно; беше прехапал долната си устна, толкова силно се бе концентрирал, опитвайки се да фокусира поглед върху едно петно на щорите, за да не се мести, докато работеше. Намери бързо ключалката на фотоапарата. Задната му част отскочи встрани и той го отвори, прокара колебливо пръсти по вътрешността му. Лентата беше там: опипом усети, че беше използвана до половината. Като внимаваше да не я докосва, за да не развали образа, заопипва бавно, докато откри касетата на ролката.

— Добре.

Приведе се леко напред от нетърпение. Имаше малък отвор, колкото да пъхне пръсти и да напипа горната част на касетата. Щом го направи, установи, че може да я завърти само четвърт оборот наведнъж. Днес беше необикновено търпелив. Пое въздух, затвори очи и остави пръстите си да действат в мрака, сякаш четеше на Брайл. Лявата му ръка опипваше лекичко механизма, за да провери дали зъбчатите колелца се въртят, дясната поддържаше неуморно касетата.

На Роланд Клеър, чиито ръце бяха големи като лопати, му беше необходим повече от час, за да развие лентата. Когато най-накрая приключи, пръстите му пулсираха. Измъкна фотоапарата от торбата, като изпробва механизма за навиване, преди да го остави встрани, и за негова изненада, той заяде веднъж, но след това изведнъж се задейства. Той наблюдаваше изумен. Невярващо го завъртя неколкократно назад-напред. Сега, без лентата вътре, фотоапаратът работеше безупречно. Може би не беше толкова повреден, колкото си мислеше; може би причината беше в лошото зареждане на лентата. Доволен, че ще може да запази пентакса, той го прибра отново в празната тенекиена кутия от бисквити и насочи за пореден път вниманието си към торбата, като я разтърси леко.

Касетата с филма беше на сигурно място вътре, но сега Клеър разбра, че се е озовал в задънена улица. Не знаеше коя е следващата стъпка на процеса — трябваше да се върне към книгата. Въздъхна. Беше уморен, имаше нужда от почивка, затова занесе импровизираната торба в спалнята, където беше тъмно, пусна я на пода, върна се в дневната и вдигна щората. Слънцето се беше качило високо в небето над парка. Постоя известно време така, загледан през прозореца към напечените от слънцето дървета.

 

 

Кафъри застана до телефонна кабина на една странична улица в близост до офисите на Шрайвмур. Червеното „BMW“ на Сунес и Полина блестеше на слънцето няколко метра по-нататък. Обади се анонимно в полицейския участък в Брокли, за да съобщи за смъртта на Пендерецки:

— Съпругата ми не е виждала известно време възрастния ни съсед… питам се дали бихте могли да…

И някак си това му помогна да се почувства мъничко по-добре, сякаш излекува част от заразата. Въпреки това трябваше да полага усилия, за да задържа ума си върху случая, по който работи, и да не му позволява да се отклонява към Брокли, където, покрай жп линията, се движеха тъмни сенки.

Сунес беше отишла да закуси, а неколцината пристигнали по-рано бяха потиснати. Нещата не изглеждаха добри. Златните часове, през които се решава често един случай, бяха отминали. Оттук нататък случаят на Рори Пийч можеше да бъде определен като „костелив“. Оттук нататък уликите започваха да се заличават, връзките се забравяха. Отчаяно се нуждаеха от ДНК, но лабораторните резултати още не бяха готови.

Криотос не беше успяла да открие следите на Чампалуанг Кеодуангди. Затова пък на бюрото му го чакаше сложеният от нея синьо-бял плик. Той влезе в стаята на старшия следовател с кафе и изтърси върху бюрото си съдържанието на плика. Две моментни снимки в найлонови торбички с прикрепени към тях увеличени копия. Това бяха снимките, открити през 1989 година в една кофа за боклук на „Халф Мун Лейн“. Беше ги чакал, но сега, когато вече бяха пред него, установи, че не е в състояние да се фокусира: умът му непрестанно се отклоняваше към жп линията и дома на Пендерецки, нагоре по стълбите, към стенните шкафове… „трябва да има още нещо, друго скривалище…“.

— Престани.

Сви цигара, заби пети в пода. Трябваше да се концентрира. Сложи си очилата.

Първата снимка беше на момче, вероятно на осем-девет години. Кафъри разбра, че е момче, поради простата причина че беше голо от кръста надолу; иначе полът на детето не можеше да бъде разпознат, защото лицето му беше обърнато странично към обектива. Беше бяло, много слабо и от позата му беше ясно, че е вързано — вързано за белия радиатор, до който седеше. Вдясно се виждаше ръбът на нещо, което приличаше на гардероб, и краят на залепен за него постер. В края на едно от копията един от участвалите в разследването през осемдесетте години полицаи беше оградил един участък от пода и беше написал с червено думата „крак?“. Джак се загледа в обекта. Можеше да бъде човешко стъпало — босо, с пет издатини с цвят на човешка кожа. Пръсти на крак? Доста дълги и тънки — може би пръсти на женски крак? Но като се вгледа във втората снимка разбра, че кракът не е на жена.

Тази снимка, направена от малко по-друг ъгъл, показваше завързана мъжка фигура. Тя напомняше уродлив трапец от крайници, краката бяха закрепени под неестествен ъгъл и изглеждаха странно, главата беше извита на една страна и не гледаше към фотоапарата. Ръцете бяха кръстосани пред гърдите и тялото беше завързано с чаршафи и калъфки за възглавници, като в погребален саван. Гардеробът зад него се виждаше изцяло — постерът беше на мутантите костенурки нинджа. По-нататък се виждаше наполовина и доста неясно малкото русо момче. Над главата на детето се забелязваше примамливият долен ръб на прозорец. И това беше всичко.

Неясната стара 1989 година. Кафъри опитваше да се върне в спомените си към нея. Беше първата му година в интерната, когато вземаше влака до Лутън, а гаджето му беше… потъна още по-дълбоко в тъмния кладенец на спомените… може би Мелиса. Или Ема. Тя изглеждаше като Мег Тили и той я обожаваше заради минижупите й и старомодните дрехи, които носеше. През тази година загинаха почти седемдесет човека при земетресението в Сан Франциско с епицентър Лома Приета, войната в Афганистан завърши, Берлинската стена падна, Чамп Кеодуангди беше приет в интензивното отделение заради парче индустриален проводник, а някой беше пуснал тези снимки в една боклукчийска кофа на „Халф Мун Лейн“.

Това трик ли беше? Ако не беше, защо никой не се беше отзовал на издирването? След дванайсет години все някой някъде щеше да каже нещо. А ако тези двама човека бяха умрели — завързани за радиатора в една детска стая — защо телата им не бяха открити? Заоглежда снимките, търсейки някакви ориентири, прокарвайки пръсти по рояците от пиксели, по-тъмни там, по-светли тук. Имаше ли достатъчно прилики между това и сцената в къщата на семейство Пийч, за да свърже двата случая? Може би картината беше инсценирана — картина на фантазиите на трола. Може би той самият лежеше така овързан на пода… и това би могло да е… какво? По-малък брат? А спални като тази имаше милиони…

Внезапно се сети за Кармел, колко убедена беше — убедена и смутена — че някой бе правил снимки в дома им, когато всички те бяха завързани. Докато размишляваше над това, го обзе внезапното усещане, че някъде имаше пречка, че нещо не позволяваше на нещата да текат гладко, че нещо ги отклоняваше. Неопределено безпокойство. Неопределено човъркане, както щеше да каже детектив инспектор Дърам. Някой не му казваше всичко.

Изпуши половин пакет тютюн и изпи четири чаши разтворимо кафе, докато размишляваше върху това, но когато започна утринната среща, не беше по-наясно, а само по-изтощен. Все още усещаше миризмата от къщата на Пендерецки, когато със записките си в ръце влезе в стаята, където щеше да се проведе срещата.

Всички в AMIT знаеха, че на този етап на случая „Пийч“ можеха да си позволят да минат в режим изчакване на лабораторните резултати за ДНК или да се заловят с други случаи. Тази среща трябваше да ги подготви за деня, който се налагаше да прекарат навън: една групичка щеше да отиде в Брикстън с офицер от екипа за защита на детето — щяха да разговарят с деца, да ги разпитват за митичните обитатели на горите, за техния „трол“, да се отнасят сериозно към техните истории. Друга група щеше да помага на Криотос да открие местонахождението на Чампалуанг Кеодуангди. Трета група щеше да прекара деня с местни нарушители на закона във връзка със секса с деца: те щяха да направят още дупки във вече понадупчените педофилски мрежи в Лондон, да приложат натиск там, където трябва, да притиснат, така че някой да даде някаква улика. Точно поради тази причина бяха пристигнали полицаи, които се занимаваха с преценката на риска от отдела за сексуални престъпления в Ламбет, и двама членове от отдела за борба с педофилията на Скотланд Ярд. Приятелката на Сунес, Полина, извършваща разузнаването за отдела, се беше възползвала от тази възможност, за да им върви по петите.

На Кафъри му се стори странно, че само двама от присъстващите на срещата усетиха напрежението му. Единият беше Криотос с безпогрешното си, почти химическо усещане за него — тя го наблюдаваше внимателно от бюрото си, без да го предизвиква, просто го преценяваше. Другият беше Полина, с която се беше виждал само няколко пъти.

Тя носеше модерен, сивкавосин костюм с пола, и приличаше на статуя от лъскав порцелан, както седеше на бюрото, пушеше елегантно цигара и изучаваше работната атмосфера на Сунес с воднистосините си очи. На Джак му се струваше, че всеки път когато някой споменеше педофилските мрежи, Полина вдигаше поглед към него — сякаш знаеше как бе прекарал нощта, сякаш чувстваше мислите му. Именно тя беше казала на Сунес за връзката на Кафъри с Пендерецки, и той почти очакваше да спомене за това и сега, да обърне към него изнервящите си очи и да обяви:

— Може би тук ще ни помогне мистър Кафъри… може би той поддържа контакт с някой, който е в състояние да помогне.

Фокусът й върху него му се стори толкова интензивен, че веднага след приключването на срещата Джак се извини, побърза да се върне в стаята на старшия следовател и да затвори вратата след себе си.

 

 

Враните напомниха на Ребека за рибен пасаж, по начина, по който се издигаха с въздушното течение, виеха се над ниските покриви на Гринич, обръщаха се като една, излагайки на показ тъмните си коремчета и променящи се цветове. Наблюдаваше ги, седнала пред масата в студиото си, с чаша кафе край лакътя, с димяща в пепелника тънка пура. Беше й студено.

Това беше апартаментът, в който бе живяла заедно с Джони до нападението. Докато гръбнакът на Джони не беше пречупен от Малкълм Блис, а Ребека не беше…

— О, боже!

Потрепери и взе пурата. Знаеше, че трябва да намери друго жилище, да се измъкне от този апартамент с неговите миризми и спомени, и със стълбището, водещо към стаята на Джони. Но беше толкова лесно просто да отиде до къщата на Джак и да влезе в нея: там я чакаха звуците от къпането му под душа сутрин, задименият, урбанистичен мирис на костюма му, когато се прибереше вечер, потта по ръцете му, когато се връщаше след джогинг, допирът на стегнатия му горещ корем в нейния нощем. „Да… както и неговата идея фикс, която най-вероятно ще го убие.“

Ребека се облегна на стола и се огледа. Капаците на прозорците бяха отворени — плоски бели четириъгълници се простираха по полираните дъбови подове. Скулптурите й бяха подредени вдясно върху масивна маса, готови да бъдат отнесени в галерията следващия месец. Като малки човечета или кулички. „Смехотворни. Джак е прав — смехотворни са.“ Вляво, струпани покрай стената, бяха старите й картини, рисувани преди нападението, онези, които Джак харесваше. Тези произведения на изкуството сякаш идваха от две различни места, сякаш бяха рожби на две различни майки. Вляво бяха старите. Вдясно — новите. А между тях, като проблясваше потайно и изпращаше едва доловими светлинки по стените, от тавана в центъра на стаята стърчеше касапска кука.

Ребека се беше качила на една табуретка и я беше завинтила в гипса на сутринта след спречкването с Джак в един от магазините на веригата „Теско“. Разбира се, куката нямаше да издържи никаква тежест, със сигурност не и тежестта на човешко тяло, но тя искаше да я постави там: надяваше се с нейна помощ да прогони бялото петно в паметта си. Но засега не се беше получило нищо. Засега бялото петно си оставаше там — липса, празнина — пространство с форма, тежест и консистенция, директно под куката, между старите и новите й картини. Нападението.

— Как изминахте пътя оттук до… — Ребека стисна пурата между зъбите си и протегна ръце над главата си, опитвайки се да изобрази мост, електрически заряд, свързващ двете. — Оттук дотук?

Опита се да си представи Малкълм Блис — явно е била заедно с него в една стая в малката къщичка… и Джони сигурно също е била там… но усещането беше като от насилването на уморен мускул, като опит да прокара мислите си през иглено ухо, и внезапно вместо Блис видя камилите на Дали с вретеновидни крака и образът на къщата избледня, а тя остана отново в присъствието на куката на тавана и нищо друго.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите!“

Смачка тънката си пура и стана. Паметта й нямаше да направи желания скок тук и сега, затова нямаше никакво основание да мисли, че това ще стане, докато е в леглото с Джак. Смешната беше тя самата — смешна и вдетинена. Трябваше просто да се кали още. Прибра косата от лицето си и я завърза отзад на тила. Тази нощ щеше да отиде в дома на Джак и двамата щяха да започнат всичко отначало.