Мо Хейдър
Лечението (19)

18

— Откъде да започнем?

— Ами, хайде оттук.

Кафъри постави куфарчето си върху кухненския плот, извади очилата и снимките от местопрестъплението. Стаята беше опоскана от екипа на Куин: големи парчета от линолеума бяха изрязани, правоъгълни части от пердетата бяха отстранени, а первазът, където беше открита кръвта на Рори, бе все още покрит с черния амидол и облепен с етикетчета с номерца. Чашите, оставени върху сушилката за съдове, бяха покрити с прах за откриване на отпечатъци, а пресата за печене на сандвичи, която бяха отнесли в лабораторията, беше върната, с навит и залепен за капака кабел.

Мислеха, че Рори Пийч беше ухапан именно в тази стая и това нараняване беше достатъчно кръвта на осемгодишното дете да покапе по пода. Хартията за домакински нужди беше попила останалото. Кафъри сложи очилата, взря се за момент в снимките на кухнята и ги подаде на Сунес. Опита да си представи сцената — съпротивляващия се Рори, Алек Пийч, прикован към радиатора и изтощен, неспособен да помръдне или просто в безсъзнание. Алек не фигурираше на снимките, затова пък оставеното от него петно на пода се виждаше ясно.

— Значи той е лежал ето така — махна с ръка към следата. — На пода между кухнята и дневната… завързан тук — посочи радиатора в дневната — и тук, за този радиатор.

Сунес набърчи нос.

— Има ли останала в хладилника храна?

— А? — Джак се огледа и подуши въздуха. — О, това ли… не. Мисля, че просто… — Кармел, Рори и Алек Пийч бяха ходили по нужда там, където се бяха намирали, в един или друг момент през въпросните три дни. Не бяха имали избор. Детектив сержант Куин беше изненадана от количеството урина, произведено от Кармел — беше се просмукала навън до килима на стълбищната площадка. — Мисля, че това е… от тях.

Даниела направи физиономия и отвори хладилника, за да провери. Вътре имаше няколко мухлясали петна, прах за пръстови отпечатъци върху пластмасова кутия с „Не мога да повярвам, че не е масло“ и буркан с туршия на вратата. И нищо друго. Затвори хладилника и се заоглежда из стаята, отпуснала ъглите на устата си.

— Наистина ли миризмата е от това? Бедните хора.

— Ела тук. — Кафъри излезе в коридора и застана в подножието на стълбището. Водният пистолет на Рори Пийч, покрит с прах за снемане на отпечатъци, лежеше на първото стъпало. — Така. Ето къде казва, че бил атакуван Алек Пийч. И така, какво мислим?

И двамата погледнаха назад към кухнята, после Сунес се обърна към дневната.

— Тук. Вероятно е дошъл оттук.

— И аз така смятам… да речем, че е влязъл оттук, от дневната, и е нападнал Пийч изотзад. Няма кръв, но това може и да не е чак толкова важно — не е задължително да е прокървил веднага.

— Накъде биеш?

— Не знам… Просто разсъждавай с мен. — Застана с ръце, поставени под прав ъгъл, като едната сочеше по коридора към кухнята, а другата — към дневната. — Така, преди да атакува Алек, е влязъл с взлом от задната врата и след това трябва да е сломил съпротивата на Кармел — трябва да е направил първо това и след това да я е замъкнал чак дотам. — Изкачи стълбището, като вземаше стъпалата две по две; монетите в джоба му задрънчаха. Спря пред стенния шкаф. — В болницата смятат, че е влачена нагоре по стълбите… следователно той е направил това и по един или друг начин я е завързал тук…

— Боже… тук мирише дори още по-лошо.

— … и после се е върнал надолу по стълбите така. — Двамата заслизаха, Даниела беше поставила пръсти под носа си. — И е изчакал — това са нашите предположения — ето тук. — Кафъри застана на прага на дневната и погледна въпросително своята събеседница. — Така ли е?

— Да, дотук приемам версията.

Джак повдигна вежди.

— Е?

— Какво?

— Направил е всичко това абсолютно безшумно?

— Хм. — Сунес поклати глава. — Нещо не успявам да разбера какво искаш да кажеш.

— Добре, слушай. Кармел не може да помогне с нищо, нали? Тя няма представа къде е била нападната. Последното, което си спомня, е, че е приготвяла вечерята. Но колкото до Алек… — Приближи се до затворената врата край кухнята и постави длан върху нея. Мазето. — Сега какво си спомня Алек. — Отвори вратата и слезе две-три стъпала. — Алек бил тук с Рори. Играели на плейстейшъна… и тогава се зачудил къде е Кармел. — Сунес го последва надолу по стъпалата, оглеждайки помещението. Стените бяха украсени със свързани с Южните щати предмети, кръстосани пистолети, рогови токи за колани, окачена в рамка снимка на Елвис. Килимът беше с дълъг косъм, бял, а в един ъгъл имаше огледален бар, снимка на по-млад Алек Пийч, застанал край игрална машина в стила на Лас Вегас, с каубойска шапка, който се усмихваше пред камерата. Кафъри слезе по последните няколко стъпала и повика с жест Даниела. — Ела тук — искам да опитаме нещо. Тук. — Включи телевизора и плейстейшъна и й подаде джойстика. — „Куейк“ говори ли ти нещо?

— Ще се изненадаш. Спец съм.

— Не съм изненадан. Увеличи силата на звука колкото искаш.

Тя седна с джойстика в ръце, като се размърда, за да се намести по-удобно.

— А ти какво ще правиш?

— От теб се иска да действаш с това нещо.

Джак се качи обратно по стълбите, влезе в кухнята, следван от грохота на играта. Застана отвън пред входната врата и направи онова, което беше планирал целия следобед. След секунди Сунес се появи на вратата до стълбите, водещи надолу за мазето.

— Добре ли си?

— Да.

— Какво стана?

— Счупих една бутилка. Ей тук отвън пред вратата, която беше затворена.

— Чух.

— Точно това имах предвид. — Усещаше възбуденото пулсиране на някакво мускулче в ъгълчето на устата си. — Защо тогава Пийч не е чул разбиването на задната врата?

— Искаш да кажеш, че лъже?

— Не… вярвам му. Вярвам му сто процента, като казва, че не е чул счупването на стъклото в петък вечерта. Защото… — Подреди снимките от местопрестъплението върху кухненския плот. — … защото мисля, че стъклото е било счупено в понеделник.

— Ъъъ… Съжалявам, Джак, нещо не разбирам.

— Добре, добре. — Подаде й снимките и се приближи към задната врата. — Стъклото е паднало навътре върху пода, когато вратата е била затворена… виждаш ли на снимките?

— Да.

— И точно поради това всички, дори Куин, решихме, че нападателят е влязъл с взлом. Счупва стъклото, провира ръка през отвора и си отключва. Вратата се отваря… — Бутна я да се отвори, за да демонстрира какво има предвид. — Отваря се навън…

— Така че стъклото по пода няма как да бъде разместено.

— Точно така.

— Но?

Кафъри кимна.

— Но ако се е случило така, Алек щеше да го чуе… дори от мазето.

— И затова мислиш…

— Затова мисля, че е станало в понеделник, когато нападателят си е тръгвал. Може би е паднало, когато е затръшнал вратата след себе си или пък Рори го е ритнал, докато се е съпротивлявал. Това е звукът, който е чуло кучето на магазинера. Виж — потупа той с длан първата снимка, — ето как изглеждаше кухнята, когато влязохме за първи път. По пода имаше пръснати стъкла.

— Да-а.

— В понеделник сутринта имаше лятна буря. Ако стъклото е било вече счупено, завесите щяха да бъдат мокри, а не бяха. А и стъкълцата по пода не бяха разместени, нали?

— Ъхъ… — Сунес се взираше в снимката, премигвайки. — Не, стоят си там, където са паднали. Не са разместени, нали?

— Следователно през цялото време, докато е бил тук, не е сритал нито едно от тях? Нито веднъж?

— Не може ли просто да го е заобикалял?

— Как тогава отпечатъците от пръстите му са попаднали под стъклото?

Даниела не отговори. Търка главата си, докато кожата под безцветната коса порозовя.

— Хмм…

— Виж тази снимка. — Подаде й фотографията, направена след събирането на изпопадалите стъкълца и третирането на пода с нинхидрин. Внимателно преброи кръстосаните решетки, нарисувани по линолеума. — Ето. — Стъпи от двете страни на бледите кафяви петна край вратата — получените с помощта на нинхидрина отпечатъци от ръкавиците. Тази част от пода беше покрита със стъкла при пристигането на полицията. — Отпечатъците му са били тук преди счупването на стъклото. — Наведе се и почука с пръст по снимката, за да подчертае думите си. — Не е влязъл през задната врата.

— А как тогава? Пийч казва, че всички врати били заключени — нашите хора трябваше да използват проклетия уред за влизане с взлом, за да се доберат вътре.

— Точно това имам предвид. — Джак взе снимките от ръцете й и ги пусна в куфарчето си. — Знаеш ли какво мисля?

— Какво?

— Мисля, че Пийч го е пуснал. — Свали очилата и я погледна. — Мисля, че Алек Пийч знае точно кой им е причинил това.

 

 

Душенето престана също така внезапно, както бе започнало. Бенедикт затаи дъх. „Мисли, Бен, мисли… Какво по…?“ В оглушителната тишина прозвуча звукът от изливана върху вратата вода. Тя излетя обратно към радиатора.

„Бензин… това е бензин…“

Звукът престана и тогава тя чу нещо като продължително изпускане на газ. Той пръскаше нещо със спрей. „Лак за коса? Нещо, с което да запали огъня?“ Смърф изръмжа тихичко — козината й беше настръхнала право нагоре по дължината на гръбнака и около врата като яка на гущер. И тогава в коридора огромното нещо, тролът… „О, боже, по звука става ясно, че това нещо е прекалено тежко, за да бъде човешко същество…“ То се обърна и се отдалечи тромаво, удряйки се в стените като притисната в ъгъла свиня, после се плъзна, като се блъскаше в перилата, надолу по стълбите.

И внезапно настана тишина.

— Хал? Джош! — „Това приличаше на дишане на животно. Не на човешко същество…“ — Джош! — Крещеше толкова силно, че лабрадорът надигна старата си глуха глава и изръмжа в унисон с нея. — Джош!!!

Когато не й останаха сили да крещи повече, а отдолу все така не се чуваше никакъв звук, нито пък избухнаха пламъци, Бенедикт се строполи изтощена на пода, треперейки неконтролируемо. Търколи се на една страна, приближи ноктите си до бялата, почти прозрачна кожа от вътрешната страна на ръката си, и започна да се чеше, опитвайки да не мисли за онова, което можеше би се случваше с Джош.

 

 

Кафъри спря пред музикалния магазин „Блака Дред“ на „Коулдхарбър Лейн“ и изчака Сунес да притича по-надолу по улицата и да вземе нещо за ядене от ресторанта, продаващ храна за вкъщи. Пушеше, докато я чакаше, и наблюдаваше местния живот — бял дилър с кожен каскет си вършеше работата на ъгъла до магазина за дрехи, а от „Рици“ излязоха трима млади чернокожи мъже с елегантни бежови кожени якета, с изрусени коси и кози брадички. Щом видяха дилъра, деликатно пресякоха улицата, за да се отдалечат от него. Момиче с разнебитен велосипед с прищипана от калника индийска пола, му извика нещо и отмина.

Джак запали нова цигара и се облегна назад, осъзнал внезапно, че се намира срещу магазина, в който Ребека отиваше от време на време да купува прясна „Моцарела“. Сега той беше затворен, но младият мъж си я спомни как се разхождаше с блеснал, заинтригуван поглед сред планините от салами, морскозелени бутилки със зехтин, прашни консерви с нещо, неподдаващо се на превод. „Вероятно merda d’artista“ — беше прошепнала тя на Кафъри, който стоеше безмълвно, омагьосан от редицата веяни свински бутове, окачени в задната част на магазина, страхуваше се да не би Ребека да вдигне поглед, защото не знаеше как щеше да реагира при вида на тези странни, леко полюшващи се форми. Сега ги виждаше от колата; изглеждаха призрачно на синкавата светлина на лампата против насекоми. Щеше му се тогава да я беше хванал за ръката и да беше казал: „Замисляла ли си се някога как те беше оставил Блис — провесена точно така, като парче месо?“.

„О, боже, не отново това.“ Потри уморено лице, като се питаше какво ли си мислеше тя… и къде изобщо беше. Знаеше, че не стои вкъщи, обляна в сълзи, че не се търка под душа; знаеше, че не трепери, увита в одеяло в някой медицински кабинет в кварталната поликлиника с тъмни кръгове около очите. Внезапно си я представи как поглежда през рамо към него, с окървавена уста, как се вглежда в лицето му. Какво ли си мислеше? Изнасилвач? Може би се чувстваше щастлива, защото беше доказал колко права беше да си мисли онези не особено ласкави неща за него. Може би стореното беше непоправимо.

— Хей! — Сунес чукаше по стъклото. — Ще благоволиш ли да махнеш това неописуемо изражение от лицето си и да ме пуснеш в шибаната кола? — Беше потна от чакането в задушното заведение. Беше взела грахова супа в полиетиленови купички и две големи кюфтета по ямайски. — Нищо друго не успях да открия. Не се притеснявай, всичко е вегетарианско — няма опасност да ни отровят с някакво месо.

Ядоха на връщане към Шрайвмур — Сунес накапа вратовръзката си със супа и посипа целия си костюм с трошици от кюфтето, но не забеляза нищо. Мисълта за Алек Пийч не й излизаше от главата.

— Но защо тогава просто не го призна и не ни каза кой е бил? — Щом стигнаха в Шрайвмур, прокара картата през пропускателния апарат и двамата се качиха в асансьора. — Все пак става дума за собственото му дете, за бога.

— Вина. Може да е замесен в нещо — я покрай някаква работа, я… Не знам, но нищо чудно да е загазил толкова, че това да е било нещо като наказание-назидание. В такъв случай би се чувствал виновен. Кой не би се чувствал виновен, ако е причинил нещо такова на семейството си?

— Не знам какво да мисля. — Даниела впери невиждащ поглед в насеченото си отражение в алуминиевите стени на асансьора. — Който и да е свършил това, трябва да му е взел добре страха, за да не го издаде. — Въздъхна. — Но съм съгласна с теб — нещо не си пасва.

— И все по-малко си пасва. Казва, че не можел да чуе Рори през цялото време, докато бил завързан. Това не ти ли се струва странно?

— Хммм…

— Ако той не е можел да чуе Рори, как Кармел го е чувала? Тя е била — Кафъри се пресегна и почука по тавана на асансьора, — на горния етаж, и го е чувала как плаче. А Алек не го е чувал?

— Питах се за това. — Сунес го погледна косо. — Мислиш, че лъже?

— Погледни несъответствията. Снимките, които Кармел чула да се правят? И за които Алек не знаеше нищо? Ами тази работа около заминаването на почивка? Малшанс? Или все пак не става въпрос за чак такова съвпадение? Може би някой е знаел, че са се готвели да заминат за няколко дни и следователно никой няма да го смущава. — Вратите на асансьора се отвориха и Джак излезе заднишком, без да изпуска от очи събеседницата си. — Не мога да си обясня как един непознат е можел да разбере, че са смятали да заминат на почивка. Не е ли по-вероятно да е бил някой техен познат?

— Добре. Добре. — Прокара отново картата през автомата и влязоха в притихналата стая за приемане на телефонните обаждания. Мониторите бяха тъмни и мълчаливи. Както всеки ден, Криотос беше измила чашите на всички и ги беше оставила на един поднос в ъгъла. Сунес се подпря на бюрото и се наклони към него. — Джак. Мисля, че си тръгнал в правилната посока. Не знам за какво точно става дума, но ми се струва, че посоката е правилна…

 

 

Бенедикт лежеше по гръб, изтощена, жадна. Беше изучила опипом всеки сантиметър от своя затвор, влачейки тялото си странично по пода, лактите й бяха изподрани до кръв. Стигаше до гардероба, но дори като се протегнеше силно, от върховете на пръстите й до вратата и прозореца оставаше около метър. Използва всеки атом енергия в опитите да огъне медната тръба — беше дърпала толкова силно белезниците, че глезенът й се беше подул и почти ги беше изпълнил, а винтчетата им бяха напълно разрушени, толкова упорито ги беше мушкала с телта.

Беше тъмно, но младата жена бързо се беше научила как да преценява времето. Далечни влакове преминаваха от другата страна на парка — беше ги чувала един-два пъти преди в Брикстън: понякога нощем небето се осветяваше за миг като от бяла светкавица от късо съединение на линията, а през една юнска нощ, когато Англия беше била Германия на Европейското по футбол, беше чула как машинистите се приветстваха с надуване на свирките. Сега влаковете профучаваха в определена последователност, нарушавайки тишината, като й напомняха, че там имаше хора, и тя постепенно започна да вижда логиката в техния ритъм. Спряха да се движат по нейна преценка някъде между дванайсет и един часа през нощта.

Така и не беше чула нищо от долния етаж. Сега успя да подуши течността, която беше чула да изливат на пода на стълбищната площадка. Не беше нафта, а урина. Той се беше качил дотук, беше застанал на няколко крачки от банята, и се беше изпикал върху вратата. „Противно копеле.“ Но веднага след това си помисли, че трябва да е благодарна, че това беше за предпочитане, отколкото, ако беше сипал нафта.

Седна. Урина. Беше избегнала това падение досега… но знаеше, че няма смисъл да се сдържа повече.

— Трябва да пишкам, Смърф. — Трябваше да престане да се извинява на кучето. — Няма как да не го направя.

Смъкна панталоните и пликчетата си от свободния крак и ги събра около вързания си глезен. С насечени мъчителни движения успя да се завърти така, че да клекне с лице към радиатора, като се държеше за него, за да запази равновесие. Протегна единия си крак встрани, за да бъде максимално далеч от окования глезен. Държеше панталоните с едната си ръка и едва не се разплака, когато мокетът под стъпалата й стана мокър и топъл. Надяваше се, как само се надяваше да се измъкнат оттук, преди да я бе споходило непреодолимо желание да ходи по голяма нужда.

Внезапно нещо се раздвижи в коридора на долния етаж. Входната врата се затръшна. Бенедикт замря на място, все така с лице към радиатора и навити около единия крак панталони, без да смее да диша. „Отиде ли си? Какво тогава…“

— Джош? — В гласа й прозвучаха безумни нотки; забравила за мокрия мокет под себе си, тя заподскача непохватно като ранено животно, като се оплете безнадеждно в бельото си. — ал? Джош? Джош… Върни и сина! Джош!

Заудря с юмруци по стената, крещейки, ревейки. И когато никой не отговори, се отпусна на пода, по гръб върху собствената си урина, покри лице с длани и зарида.

 

 

Най-отзад в шкафа на кухнята към стаята за приемане на обажданията Кафъри откри прашна, забравена бутилка джин и малко тоник. Двамата със Сунес бяха прекарали час пред компютъра на Криотос, бяха довършили шишето „Лафройг“ и бяха замислили следващия си ход. Смятаха, че другият човек, с когото трябва да поговорят, е Бела Нерсесиян. Щяха да я повикат в офиса и да започнат отдалеч, просто щяха да я разпитат непринудено за Алек Пийч, за личния му живот, за бизнес делата му, ако изобщо имаше такива. Полицайката, която отговаряше за връзката със семейство Пийч, уреди срещата за другия ден и Джак усети прилив на надежда. Сунес също беше удовлетворена, че нещата тръгват в друга посока. В единайсет вечерта реши, че е приключила за деня.

— И ти трябва да направиш същото. — Спря на прага, вече облякла сакото, опитвайки се да изстърже остатъка от супа от вратовръзката си, като плюнчеше пръста си и триеше безрезултатно. — Няма да имам никаква полза от теб, ако не си във форма, Джак.

— Добре. — Той вдигна ръка сякаш да се защити. — Тръгвам веднага след теб.

Но не го направи. Нямаше намерение да се прибира вкъщи. След като Даниела си тръгна, Джак извади нещата на Пендерецки от шкафа и седна с чаша топло кафе до лакътя, загледан през прозореца, като строеше къщички от видеолентите. На няколко пъти вдигна телефона и пак го остави. Ребека не се беше обадила и той не знаеше какъв подход да възприеме. „Мракът се сгъстява по стъпките ти, Джак.“ В единайсет и половина изгълта кафето, свали очилата и набра номера на мобилния й телефон.

Тя отговори; гласът й прозвуча някак неопределено.

— Ребека… къде си?

— В леглото.

— В моя дом ли?

— Не. В моя. — Представи си я сънена и топла, простряла дългата си кафява ръка върху възглавницата, с пръсната нагоре и настрани коса като дълга серпантина, като косата на гмуркаща се сирена. — В моето легло съм.

— Виж… — Пое дълбоко въздух. — Съжалявам… Ребека, обичам те… аз наистина… аз… — Взираше се навън към светлините на Кройдън — не знаеше как да й обясни. „Повече от това обаче не мога да направя. Не мога да се откажа… не мога да оставя тази къща, а теб вече не те разбирам.“ — Съжалявам, Ребека…

— Значи ме зарязваш.

— Не… аз… виж, постарах се с всички сили… много се постарах, но с теб става нещо… а аз изглежда не успявам да направя нищо друго, освен да влоша още повече положението…

— Точно това правиш, нали? Зарязваш ме?

Джак въздъхна.

— Какво би искала да направя след снощи? Не би могла да продължаваш с мен след случилото се — не би го искала.

— Не ми казвай какво искам. — Младата жена повиши глас. — Как смееш да ми казваш какво искам? Аз не знам какво искам, откъде тогава би могъл да го знаеш ти?

Спря рязко. Кафъри чу дишането й от другата страна на линията — тя като че ли опитваше да не плаче.

— Виж… — Нави телефонния кабел около пръста си и се чу да казва: — Ако това ще ти помогне да се почувстваш по-добре, тогава докладвай за станалото. Кажи им, че те изнасилих. Предай им също какво каза за Блис.

— Какво?

— Обяви за случилото се. — Това щеше да бъде равносилно на самоубийство, краят на всичко, но внезапно осъзна, че вече не го вълнуваше особено. — Сериозно — сложи край на това. Аз няма да се съпротивлявам.

— Ти си луд…

— Не. Ще приема последствията. — Направи пауза. — Ребека?

— Какво?

Гласът й беше слаб, далечен.

— Съжалявам. Наистина съжалявам.

— Да.

Тя затвори телефона.

„Божичко.“ Кафъри стоя неподвижно дълго време, загледан в онемялата слушалка в ръката си. После я остави на мястото и се облегна напред на бюрото, потри очи, прокара длани надолу по лицето си.

— Дяволите да го вземат! Дяволите да го вземат!

„Какво направи? Какво направи? Как успя да докараш нещата дотук?“ Нищо не го беше накарало да заподозре, не бе имал причина да очаква, че думите ще избликнат така внезапно от устата му. „Е, как се чувстваш сега? — запита се той. — Добре ли е да се самоунищожаваш? Чувстваш ли се свободен?“

Въздъхна и притисна пръсти към челото си. „В такъв случай всичко е свършено, нали?“ Не можеше да спи, не можеше да се прибере вкъщи. Сви цигара и я изпуши, загледан навън в нощта. След това стана, извади снимките от „Халф Мун Лейн“ от плика на перваза на прозореца, разглежда ги продължително, после ги върна в плика. Отиде в стаята на Мерилин, отдели преносимия диск от компютъра й и се върна в офиса на старшия следовател. Включи го към своя компютър. Ръцете му трепереха, когато извади дисковете на Пендерецки от шкафа с документацията и седна пред своето бюро.

Дисковете носеха номера от едно до девет и всеки съдържаше до сто jpeg файла, свалени от руски уебсайтове от намиращи се в постоянно движение групи за събиране на нова информация. Кафъри беше посетил еднодневен курс в Хендън, на който беше научил колко зле екипирана е полицията, за да може да проследи хората, които качваха тези снимки. Процедурата по издаването на разрешителни за обиск на интернет доставчиците беше дълга и извършителите го знаеха — усетеха ли, че под краката им започва да пари, те се местеха на територията на друг полицейски участък. Сред файловете Джак откри запаметени съобщения, разпратени от такива групи за събиране на информация, където потребителите получаваха пароли за различни сайтове, съвети как да маскират тази информация, реклами за софтуер, предназначен „да чисти сектори на вашия харддиск при внезапни проверки на техническата поддръжка…“. Намери адреса на обезопасена пощенска кутия за изхвърляне на AVI и JPG файлове, цялата поредица от прочутите снимки от „детската градина“, обновени URL за руските уебсайтове „Лолита“, познати имена на файлове като FreshPetals.jpg, Buds.jpg, SweetAngel.jpg. През тази нощ Джак видя всякаква детска порнография, която можеше да си представи човек. Някои от снимките нямаше да изглеждат не на място дори в лъскаво списание на масичка за кафе: на тях се виждаха красиви русокоси деца по тениски, с шорти, голи до кръста, под цъфнали дървета. Затова пък други от файловете се намираха точно в противоположния край на спектъра и от тях му се повдигна, колкото и опит да имаше с гледането на некрасиви сцени. Наложи се да пие още джин с тоник и да притисне с длан стомаха си. Някои от фотографиите бяха така направени, че беше невъзможно да се разбере полът на детето.

Продължи да работи, докато на възглавничката на палеца му се появи пришка от придвижването на мишката. Не го напускаше надеждата, че в ъгъла на някоя от снимките ще открие нещо, някакво указание… „По дяволите, какво очакваш да видиш?“ И тогава, съвсем внезапно, се облегна назад и остави мишката. Беше един и половина сутринта, шумът от уличното движение отдавна беше затихнал и сградата тънеше в тишина. Обърна се бавно, обзет от странно усещане, за да погледне към видеокасетите. Беше му дошла идея. Току-що си бе дал сметка защо не беше видял нищо в тях.

Бързо се запъти към стаята с доказателствения материал и извади каучукови ръкавици от торбата с предпазни материали — не искаше, когато предаде видеокасетите, екипът да помисли, че се е нахвърлил върху им като пълен идиот — напълни чашата си и изгаси осветлението в помещението. „Но това е класическо идиотско поведение, Джак. Помисли си само как ще изглежда тази сцена: глупакът седнал с питие в ръце и с гадните си видеокасети.“ Щом се върна в офиса извади старото ножче на швейцарската армия от джоба на якето си, придърпа един стол и намести настолната лампа.

 

 

Ребека седеше в ателието си с дръпнати пердета, стиснала чаша с водка и портокалов сок и загледана в самотното си отражение в тъмния прозорец. Отвън светлините на „Канъри Уорф“ бяха запалени и на фона на нощното небе сияеха други големи цитадели на пристанището; младата жена обаче, почти не ги забелязваше. Тя трепереше.

— Така… така. Добре, чудесно — рече тя. — Не го очакваше, но това не е проблем, просто запази спокойствие, запази перспективата. — Пресуши чашата си на две големи глътки и се вгледа в ръцете си. Те продължаваха да треперят. — За бога, успокой се — не е дошъл краят на света.

Отиде в кухнята, седна пред масата и си напълни чашата. Водка: нейното тайно питие, питието на алкохолиците. Питието на майка й. Смяташе се, че не мирише. Но Ребека можеше да усети миризмата му. Беше се запознала с миризмата му на майчината си гръд: като бебе беше бъркала мириса на водка с мириса на мляко — години наред, щом усетеше миризмата на алкохол в дъха на майка си, започваше да отделя слюнка по-активно.

Изпи напитката, направи физиономия и погледна надолу към дъното на празната чаша, към линията, оставена от месестата част на портокала. „Просто престани да мислиш за това — може би двамата с Джак никога не е трябвало да…“ Изправи се, изгуби равновесие и едва не падна, занесе чашата до мивката, изплакна я и я напълни отново, като наблюдаваше възхитено как сокът пада в прозрачната, точеща се водка. Да, това определено изглеждаше добре. И вкусът беше хубав… толкова хубав, че изгълта цялото съдържание на чашата на един дъх и побърза да я напълни пак. През вратата виждаше глупавите скулптурки, наредени покрай стените в ателието.

— Твоите творби! — заяви на глас Ребека и вдигна чашата, като тост за тях.

„От тях цялото място тук прилича на скапан сексшоп.“ Щеше да ги натроши на парченца. Това щеше да бъде велик жест… артистична постъпка. Да! Довърши напитката, остави чашата и се запъти с решителна крачка, движейки се по абсолютно права линия към ателието, като се олюля само веднъж. Изпълни я задоволство, че е толкова трезва. Но когато стигна до вратата, вече беше забравила какво смяташе да прави. Постоя малко там, с длани върху касата на вратата, опитвайки да се сети накъде се беше запътила, но тъй като не успя, се обърна, поклати глава „глупава крава“, върна се до кухненската маса и взе бутилката водка. Беше изпила вече доста, установи тя, като я вдигна на светлината, и вероятно трябваше да престане за тази вечер. „Но това сега е различно — рече си младата жена, — съвсем различно.“

Занесе следващото питие в банята, този път вървеше малко по-нестабилно, защото изпитият алкохол започваше да си казва думата, и застана пред огледалото.

— Наздраве — обърна се тя към отражението си. — За теб, Джак. — Пресуши чашата на три глътки, като я удари по невнимание в зъбите си. „Ще оцелея“ — помисли си тя, но в същия момент й се догади; затвори очи и се хвана за мивката, като поемаше дълбоко въздух. Какво? Наистина ли искаш да свършиш омъжена за ченге? Кафе сутрин с другите съпруги, оплакване заради безкрайните часове, които трябва да прекарват сами, а ако късметът ти излезе, може би дори ще изпиваш някое и друго бренди със съпруга си в голф клуба в неделя? Когато вдигна глава, банята бе престанала да се върти, а собственото й глупаво лице се взираше в нея.

— О, я се разкарай. — Тупна с длан огледалото. — Махай се.

Наведе се над мивката, за да измие чашата, но по пръстите й явно имаше нещо, защото сега чашата започна да й се изплъзва и колкото и да се опитваше да я стисне, пръстите й изглежда не реагираха както трябва. Вместо да я хване, тя я удари странично в мивката. Чашата отскочи и се разби.

Остана на място около минута, загледана в стъклата, а шумът продължаваше да се движи из главата й. „По дяволите, Беки, ти си пияна.“ Върна се в кухнята и напълни друга чаша. „Трябва да внимаваш с водката.“ Не искаше да страда от махмурлук, затова щеше да приключи с тази чаша. „Хладилникът — помисли си разсеяно Ребека, — защо е толкова шумен хладилникът? — И миг по-късно: — Трябва да събереш счупените стъкла или ще се порежеш.“ Остави напитката, твърдо решена да престане да пие водка веднага, „веднага, преди да си направила някоя глупост“, взе един от вестниците под мивката, за да сложи счупената чаша в него, и тръгна обратно към банята, бързо, прекалено бързо, плъзна се върху нещо и преди да разбере какво става се озова на пода, по задник, все така стиснала вестника в ръка.

Поседя така известно време, като премигваше срещу стената като спяща кукла; питаше се дали не трябва да се разсмее от случилото се. Трябваше да се посмее. Щеше да се посмее и после щеше да стане, само дето нямаше енергия да го направи, а и стаята се въртеше наоколо. „Стани, Беки, стани.“

Изправи се, като се държеше за облата пръчка за хавлиените кърпи, а главата й продължаваше да се върти. Щеше да разчисти стъклата и да пийне „Хорликс“, а после щеше да си легне и всичко щеше да бъде наред. В този момент пръчката за кърпите се откърти от стената сред дъжд от гипсова мазилка и младата жена се стовари по гръб на пода и главата й издрънча във ваната. Тя остана така, подпряна на ваната, с един крак под тялото, с разпиляна по цялото лице коса, и заплака на глас.

 

 

Направи го един от руските уебсайтове „Лолита“. Името Лолита. От времето във „Вайс“ помнеше заловената поредица скандални видеозаписи „Лолита“. Холандските дилъри бяха внимавали при износа да вадят записите от кутиите, така че проверката с рентгенови лъчи да не покаже наличие на касета и да не се събудят подозренията на служителите в митниците и пощите. Голяма част от порното достигаше до Великобритания именно по този начин. Кафъри обаче подозираше, че Пендерецки беше направил още една крачка по-нататък.

Надвесен над видеокасетите като бижутер от Ийст Енд, с цигара в устата и паднали до върха на носа очила, той развъртя внимателно винтчетата на пластмасовата кутия. Отвори я предпазливо, като скъпоценна книга, вдигна бялата пластмасова макара. Остави цигарата си в пепелника и леко стисна лентата между устните си, без директното участие на зъбите. Когато отвори уста, лентата беше залепнала за горната му устна. Точно това беше очаквал: запаметяващото информацията покритие се намираше от вътрешната страна. Лентата беше изваждана от макарата, обърната и превъртяна.

Заби швейцарското си ножче, освободи малката бяла халка от макарата и обърна лентата. Бяха му нужни двайсет минути, за да я пренавие, захапал цигарата между зъбите си, докато джинът с тоника се вълнуваше в чашата. „И тази следа свършва тук — в тази макара.“ Пъхна я обратно в кутията и затегна винтчетата. Пъхна видеокасетата във видеото и насочи дистанционното устройство към него.

— В детското порно няма кой знае какви изненади — беше му казал през осемдесетте години един от работещите в „мръсния отдел“. — Веднъж щом пренебрегнеш факта, че това са деца, няма почти никаква разлика от порното с възрастни. Разбира се, номерът е да превъзмогнеш факта, че това са деца. Не успееш ли, все едно са ти го наврели отзад. Извинявай за израза.

Кафъри се приготви, седна и зачака да го завладеят чувствата, паниката, тъгата. И те не закъсняха: докато гледаше записите, всички чувства се върнаха, само дето този път бяха притъпени. Дори се усети раздразнен от тях. „Ето че започва да се получава — помисли си той и захвърли армейския нож, — почти си се примирил.“

Откъде бяха взели всички тези деца? Къде бяха сега те? Ето например малкото русо момиченце, което вероятно не беше по-високо от един метър. То стоеше пред боядисана в розово и златно тоалетка, с бродирани къси чорапки, с разделена на кичури коса. Къде беше сега то? Какво му бяха казали, за да го убедят, че е редно да се усмихва и да си държи краката разтворени пред камерата?

Имаше зле осветени сцени в ремаркета, хотелски стаи, една се разиграваше на някакъв балкон посред бял ден, а в далечината се виждаха флагчетата на игрище за голф. Бавно започна да осъзнава точно на какво се беше натъкнал: тези видеокасети не бяха порно за лично ползване от Пендерецки — ставаше въпрос за нещо много по-сериозно. Това бяха първо поколение записи, беше сигурен в това: качеството и начинът им на съхранение навеждаха на мисълта, че бяха ленти-майки. Изглежда беше попаднал на педофилска мрежа. И Пендерецки съхраняваше ценните им материали край жп линията.

— По дяволите!

Кафъри се изправи, размаха ръце, опитвайки да раздвижи схванатия си врат. Запали нова цигара и закрачи из офиса, като пушеше и гледаше в екрана. Редно беше да се обади в отдела за борба с педофилията. Трябваше да се обади в дома на Сунес, да я събуди, да поиска да говори с Полина. Пендерецки му беше изпратил тези ленти поради някаква причина. Извади цигарата от устата си и влезе в стаята на Криотос, заключи вратата към коридора и се върна в офиса. Реши, че лентите ще останат при него, докато разбере какво послание — или мъчение — беше замислил да му изпрати Пендерецки.

Единайсет двайсетминутни ленти. Почти четири часа. Те като че ли представляваха пет различни епизода, някои обхващащи повече от три видеокасети. Качеството и промяната в начина на обличане го изпълниха с усещането, че бяха заснемани в продължение на десет, ако не и повече години. Работи така цяла нощ, като пускаше една видеокасета на възпроизвеждане, докато пренавиваше на ръка следващата. Поточна линия от един човек: навиване, гледане, навиване, гледане.

До шест сутринта изгледа всички записи и само един от тях пожела да види отново. Той беше вероятно най-шокиращият поради простата причина че малтретиращият, който се приведе към скърцащия диван, облицован с изкуствена кожа, за да разкопчее ципа и да направи фелацио на едно момче на единайсет години, както реши Кафъри, беше жена. Тя беше участвала в още четири от лентите, но той пъхна именно тази видеокасета във видеото и я пусна да се превърти.

 

 

Когато не беше в състояние да плаче повече, Бенедикт остана да лежи по гръб на пода, изпъната в права линия покрай радиатора, така че глезенът й да не бъде извит, и си представи, че е още дете, че над нея е надвесено лицето на майка й, изпълнено с нежност и топлота, като вътрешната страна на крило, и усмихнато се приближава, за да я целуне за лека нощ. Мислеше си за Джош, малкия Джош, когато беше бебе, толкова невинен, че част от нея завиждаше, защото тя самата никога вече нямаше да бъде толкова невинна. И за Хал, който държеше Джош над главата си и го разтърсваше лекичко. Малките дебели крачета се мятаха щастливо, сякаш мъничкият им собственик можеше да плува във въздуха. Нощите, когато беше вдигал температура, страховете на Хал да не би детето да се разболее от менингит и болестта да им го отнеме. Винаги бяха знаели, че на света съществуват черни дупки: Сара Пейн, Джейсън Суифт, смазаното от камион момченце в Камбъруел, падналото от четиринайсетия етаж дете. Представяше си Джош проснат на пода пред телевизора или как почесва ожуленото си коляно. И сякаш не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за непреодолимото си желание да му събуе чорапите и да нацелува малките му пръстчета. Би му позволила да ходи из цялата къща с кални обувки, да драска по стените, да счупи с футболната топка всички прозорци на къщата, да открадне живота й, да я нагрубява… стига да можеше да го види още само веднъж. Стига да можеше да помирише пак косата му. Само веднъж.

Малко преди зазоряване Бенедикт заспа. Беше трескав, болен сън, с проблясващи в мозъка й светлини и препускащи из черепа й гласове.

 

 

В Кройдън хоризонтът, назъбен между небостъргачите, бе просветлял и придобил цвета на светъл опал. Беше почти шест сутринта и от долния етаж командите на ръководителя на териториалната група за поддръжка Таной отекваха из сградата. Никой нямаше да се появи тук през следващите два часа. Кафъри гледаше отново видеозаписа, въртейки несъзнателно из ръцете си някакъв лист хартия. Жената тежеше — той премигна и опита да прецени, щом я видя да се появява на екрана — може би деветдесет-сто килограма. Имаше сплескан боксьорски нос, олющена кожа, тъмна лъскава коса и беше облечена с черна камизолка и сатенени чехли. Момчето поглеждаше от време на време към камерата, сякаш питайки: „Добре ли се справям?“, а брюнетката правеше неприлични физиономии, докато прокарваше нашарените си с ален и черен лак нокти от вътрешната страна на бедрото му. В началото на лентата тя влезе в стаята и седна на дивана и за момент мина достатъчно близо край камерата, за да се види ясно татуировката в горната част на ръката й: сърце зад затворнически решетки. Джак драскаше несъзнателно по листа.

Но не само появата на жената и отпуснатият, вял начин, по който малтретираше детето на дивана, го беше поразил: изуми го пълното й безразличие към запазване в тайна на собствената й самоличност. Може би защото тези записи още не бяха монтирани, се виждаха твърде много издайнически ориентири за малтретиращия — обикновено пълнолетните участници в подобни филми правеха всичко възможно да скрият лицето си. Всичко, което можеше да спомогне за тяхното идентифициране, се прикриваше, върху библиотеките се опъваха чаршафи, етикетите се изрязваха от дрехите, които носеха децата — отличителните белези на повечето снимки, които стигаха до Интернет, се заличаваха със специален графичен софтуер. Но това не беше направено на тези записи. Затова успя да зърне лица, записи, заглавия на компактдискове, въпросната татуировка. На три от видеокасетите чу дори приглушени разговори зад кадър: мъжки гласове коментираха действието, даваха предложения за това, което можеше да се направи с детето на екрана. Кафъри успя дори да чуе имена: Стоуни, Роло, Йейтси. Записа грижливо всичко.

На лентите с брюнетката нямаше звук, но затова пък визуалните ориентири бяха предостатъчно. Зад дивана с белеща се дамаска от изкуствена кожа се виждаше осветено отгоре, облицовано с фурнир шкафче, на което бяха изложени декоративни чаши, купчина кутии „Силк кът“ от безмитни магазини, снимка в златна рамка. Но най-важното и най-невероятното — в началото на лентата имаше особено издайнически елемент. Джак натисна стопа и върна малко записа. Пусна на възпроизвеждане. Жената се изправи и прекоси стаята. Той завъртя назад. Жената тръгна заднешком, отпусна се върху дивана и кръстоса крака. Стоп. Възпроизвеждане. Тя разкръстоса крака, изправи се и прекоси стаята. Стоп. Връщане назад. Обратно на дивана. Стоп. Възпроизвеждане. Назад и напред. Най-накрая натисна стопа върху желания кадър.

Докато прекосяваше стаята, тя мина за момент пред някакъв прозорец. Пердетата бяха леко разтворени и макар това да не беше записано на повече от десет кадъра и следователно да не продължаваше повече от половин секунда, Кафъри зърна ярка жълта светлина. Приведе се напред, загледа се напрегнато в екрана и пусна старото видео да върти лентата кадър по кадър. Брюнетката се задвижи отсечено напред, докато жълтата светлина се видя ясно. Младият мъж натисна стопа. Откъсна горния лист от бележника върху бюрото и взе химикалка. Пулсът му препускаше. Сега успя да види ясно откъде точно идва жълтата светлина. Пред прозореца на стаята някой беше паркирал автомобил. На следващите два кадъра номерът на колата можеше да се разчете, макар да беше под ъгъл. Преписа го и отиде в стаята на Криотос.

Компютърът можеше да открие свързаното с номера име само за секунди. В шест и пет минути вече знаеше кой е притежателят на колата, а наскоро добавената информация в базата данни му разказа доста неща за въпросния собственик. Нещата започваха да си идват по местата. Джак бутна назад стола си, придвижи се с него до табличката с надпис „получаване“, което се намираше до компютъра на Криотос, и взе връзката попълнени формуляри „Дейност“, които Мерилин трябваше да вкара в база данни HOLMES. Искаше да разбере дали през деня някой от Отдела за борба с педофилията бе насочен да говори с някой си Карл Лам от Тетфорд, Норфолк.