Мо Хейдър
Лечението (28)

27

Не позволи това да му се отрази — не позволи да достигне до него. Направи, каквото беше казал, и му тегли чертата. Беше пропилял достатъчно от сутринта. С цигара между зъбите си сложи отново вратовръзката, провери резултата в огледалото, постави тъмните очила и измъкна мобилния си телефон от якето. Какво ли правеше в този момент Сунес? Седеше в стаята на старшия следовател, броеше минутите в очакване на неговата поява, за да може да му зададе някой и друг въпрос за Трейси Лам и Норфолк. Беше време да играят открито.

— Е?

— Е какво, Джак?

— Имаш ли да ми кажеш нещо?

— За какво? Твоите хора не са се върнали — доколкото знам, щяха да се обаждат направо на теб, нали така?

— Нещо друго?

— Джак, слушай, синко. Не обичам да се държа неприятно, но трябва да отговоря на имейла на един от шефовете, говоря по телефона с кмета на общината и между другото трябва да подготвя един-два доклада за случая, така че, с цялото ми уважение…

Младият мъж се отпусна назад на седалката, загледан в улицата с букови дървета, водеща към църковната собственост. Даниела не знаеше. Какво, по дяволите, беше…

— Джак? Не искам да ти затварям телефона, но…

— Добре, Дани. Би ли ме прехвърлила на Мерилия?

Криотос се съгласи да се свърже с Чамп и да премести часа за срещата. Чамп беше в Уест Енд — искаше да обядват заедно, така че ако Кафъри успееше да се добере до Сохо до два и половина, можеха да се срещнат там. Той насочи колата към магистрала M11: „Канъри Уорф“ се виждаше на хоризонта в продължение на почти цял час, докато наближаваше Лондон. Пристигна в Сохо в два и петнайсет, остави колата в скъп местен паркинг, влезе в един клон на своята банка и внесе трите хиляди лири в сметката си, после тръгна спокойно по Шафтсбъри авеню.

Чамп беше само на двайсет и четири години, но вече бе собственик на магазин за електроуреди някъде из улиците зад Чайнатаун.

— Знам кое е горе и кое — долу. Оправям се тук с лаоското си име, защото кръвта ми е почти изцяло китайска. — В миналото бе имал лека форма на акне, но косата му беше чиста и оформена с гел, беше елегантно облечен в гранитносив костюм на Армани и безупречни кожени обувки. — Оставят ме на мира, стига да не вдигам шум. Наясно съм с guanchi, нали разбираш.

Момчетата, които си правеха слънчева баня на Сохо Скуеър, вдигнаха глави, за да го видят, и Кафъри ги подмина.

Отидоха в един хубав италиански ресторант на Дийн стрийт: боядисани на ръка плочи от Амалфи по стените, бутилки „Стрега“ и „Амарето“, подредени в редици над главите на кухненския персонал. Джак си поръча риба и седна с гръб към прозореца, наблюдавайки как Чамп навива на вилицата си своите spaghetti alle vongole. Приведе се напред, докато се хранеше, за да не си накапе костюма с доматен сос.

— Когато се случи това, неизвестно откъде изникнаха всички онези добротворци, които опитваха да ми помогнат. Аз просто си траех. Работех, нали разбираш.

— Работеше ли?

— Когато се случи това. Той беше клиент.

— Клиент ли? — Кафъри се запита дали не беше станала грешка. — Но ти си бил само на…

— Почти на дванайсет, и той не ми беше първият. — Напъха спагетите в устата си и насочи вилицата към своя събеседник. — Вероятно искаш да кажа, че те са ми навредили? Мъжете? Но някои от тях имаха за мен повече време от собствената ми майка. Бил съм оставен в дом за една година, когато съм бил двегодишен. — Сдъвка и преглътна хапката. — Намирали ме в леглото ми с четвърт кило лайна в пелените, просто да лежа, дори без да се движа или да плача. — Нави нова порция спагети на вилицата си и я лапна. — Майка ми беше и все още си остава мръсница. — Дъвчейки, без да сваля очи от лицето на Кафъри, бръкна в джоба на сакото си и извади някаква хартийка. — Изнамерих го заради теб. — Беше смачкана, избледняла рекламка. — Ето как ме намери.

Аз съм на осемнайсет години, но в резултат на претърпяна злополука изглеждам само на десет. Обадете се…

Джак бутна хартията обратно към него по масата.

— Бил си на единайсет години и си пускал реклами?

— Даже тогава вече бях умна азиатска маймунка. Умовете ни работят бързо, както знаеш, придвижват се бързо през пропастите, които редник Джо^[1] не може да премине. Виж къде съм днес. И знаеш ли защо? Защото никога не съм имал някакви зависимости и пристрастявания като останалите. Тук се използваше масово метамфетамин, специалитетът на бизнесмена, можеш да ми вярваш. Аз обаче си пестях парите. — Размаха вилицата към Джак. — Казвам ти, че съм предимно китайско производство.

— Той те е питал за баща ти.

Чамп изпръхтя.

— Да. Бях забравил за това. Това беше първото, което каза, когато се обади — попита дали обичам татко си. Тогава не го разбрах; сега обаче знам, че това са нормални приказки за гей.

— И ти е направил снимки?

— Не показах лицето си пред обектива, но онова, което ме озадачи, е друго: сигурен съм, че ме е снимал след като припаднах. Спомням си проблясването на светкавицата. — Избърса чинията си с парче хляб и сви рамене, сякаш не се беше замислял особено по въпроса. — Повярвай ми, преди тази нощ си мислех, че знам някои неща за странностите — на някои от тях им харесваше да правя такива гадости, че направо няма да повярваш. Други пък си падаха по жълто… знаеш за какво говоря, нали?

— Ъъъ… да.

— И кафяво, и бежово, и червено… удряне с юмруци, нали знаеш. Хей, ти си от полицията, нищо от това, което мога да кажа, няма да те шокира, нали?

Джак се взря в рибата в чинията си.

— Точно така.

— Този обаче беше наистина болен, извратен от тук до следващата седмица. Първо ми казва, че ще ме наглежда. Каза, че ще дойде и ще ме гледа, че би искал да ме гледа в леглото ми.

— Какво според теб е имал предвид?

— Нямам представа. Вероятно това е просто ненормалният му начин на изразяване. И докато говори, ме бърника непрестанно, а аз: „Хей, почакай, по-добре сложи нещо — времената вече не са за на голо. Сложи си нещо“. Но когато се обърнах, за да проверя, той почти нямаше на какво да сложи балончето. Онази му работа беше една такава мъничка… — Показа големината му с разстоянието на разтворените си палец и показалец. — … ей толкоз. Никога не съм виждал нещо подобно. И дори не я беше надървил. Не можеше да го вдигне. Разбира се, оказа се, че имал по-добри идеи. — Чамп натъпка хляба в ъгъла на устата си. — Когато наби онова в задника ми, изгубих съзнание.

Кафъри постави длани от двете страни на чинията си и за момент сведе поглед. Черният му нокът изглеждаше виолетов на фона на жълтата карирана покривка.

— Така и не го хванаха.

— Да. И той не го направи никога повече. Престана… просто така. А аз не го видях никога повече. Нарекох го „трол“, защото беше изключително едър и невероятно грозен, мале мила. Казах го на другите момчета, имам предвид момчетата „от бранша“, и името така си и остана, като легенда. По-късно другите деца, нали се сещаш, почтените деца от кварталите, започнаха да говорят за трола в гората, да играят на такива игри, да пищят и да се вживяват.

— Мислим, че го хванахме.

Чамп продължи да дъвче. Събра няколко миниатюрни парченца месо от мида върху парче хляб и го напъха в устата си.

— Така и помислих, като се обади. Кого сте хванали?

— Имам снимка. Мислиш ли, че ще си го спомниш?

— Да… ще си го спомня. Ясно като бял ден. Черна коса — не беше чернокож, беше бял, но с много черна коса… лъскава. — Вдигна длан към главата си. — Като моята. И беше огромен — сигурно някъде към два метра… но беше млад. Не може да е бил на повече от шестнайсет години.

— Шестнайсет? Казал си на полицията, че е бил на двайсет и няколко.

— Е, да, аз бях само на единайсет години — стори ми се наистина голям. Но предполагам, че не може да е бил чак толкова по-голям от мен.

Кафъри помълча известно време. Седеше с леко отворена уста, вперил невиждащ поглед в поставените върху машината за капучино чаши, покрити с чиста бяла кърпа. Чамп продължаваше да дъвче, като го наблюдаваше. След малко се наведе напред и попита:

— Проблем ли има?

Джак затвори уста и отпусна брадичка.

— Не, не. Няма проблем. — Отмести чинията си и затърси опипом дипломатическото си куфарче под масата. — В такъв случай ще ти покажа снимката, щом мислиш, че ще си спомниш.

— Никога няма да забравя трола. — Приведе се напред, погледна снимката на Пийч и поклати глава. — Не. Не е той.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. — Остави вилицата и избърса устата си със салфетката. — Така — десерт?

 

 

— Какво си направил? — Трейси Лам беше побесняла. По време на престоя й в полицейския участък Стивън беше опитал да се измъкне от караваната — беше се мятал, беше пукнал стъклото на един от акрилните прозорци и беше обърнал кофата-тоалетна. А сега седеше на койката и се клатеше напред-назад, обхванал главата си с ръце. — Не съм отсъствала чак толкова дълго. — Разтърси го грубо за ръката. — И за какво, по дяволите, е всичко това?

— Трааайтиии…

Долната му устна увисна навън. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— О, я престани. — Пъхна един парцал в ръката му и го бутна надолу на колене. — Ето, обърши го. Хайде, бърши, лайно такова.

Той започна да движи парцала по пода, а Трейси се строполи на койката и запали цигара, без да го изпуска от поглед. През цялото време по обратния път от полицейския участък беше обмисляла проблема с него. Когато я арестуваха, първата й мисъл беше, че това е дело на Кафъри, че не беше преценила правилно, че не работи за никого. Но докато си бе задавала многобройните въпроси, след като се поуспокои и обмисли станалото, започна да се пита дали все пак не беше сгрешила. Усещаше, че Кафъри не по-малко от нея самата се пази от „мръсния отдел“. Когато беше дошъл предишния ден, беше нервен като кон — през половината време се бе оглеждал назад, сякаш се опасяваше да не се появи някой. А при ареста й тази сутрин не бе пожелал да се покаже — беше хвърлил поглед към автомобилите и бе изчезнал между дърветата преди някой от полицаите да го е забелязал. Не беше очаквал това, „защото — реши тя, — защото е също толкова подкупен и нечестен играч, колкото си и ти. Ами после, пред полицията. Какво беше онова в горния му джоб, ако не мангизи?“.

Кели Алварес й беше обещала да разбере как Отделът се е добрал до нея. Може би Скотланд Ярд вече е бил по следите й и може би действащият отделно Кафъри беше открил това и се беше възползвал от възможността да изпревари малко глутницата. Може би наистина искаше Стивън. Започна да се чувства по-добре. „Нищо чудно все още да имаш шанс да се сдобиеш с трите хилядарки, Трейс.“ Реши да му се обади на другия ден веднага след разпита и да опита да го примами отново. Хвърли цигарата в мивката. Каквато и да беше истинската природа на Кафъри, беше убедена, че особата, застанала на четири крака пред нея, беше много по-важна за него, отколкото онзи извратеняк от Брикстън с нездравите му фотографии и мания на тема хигиена.

* * *

Баракудите. Бяха наречени на вид риба, но не бяха истинска риба: истинската риба щеше да умре в хлорираната вода.

— Водата има странен вкус заради хлора — обясняваше Гъмър на новите деца. — А хлорът се слага с определена цел, нали разбирате? Какво прави ли? Предпазва ни. Предпазва ни от микроби и други гадни неща, които влизат във водата. Много е важно.

Нямаше обаче да казва на баракудите за хлора — баракудите и така вече знаеха прекалено много. Бяха в опасната възраст. Всички инструктори бяха обучени не само за своите отговорности към децата, но и да бъдат нащрек за евентуални признаци за малтретиране — а Гъмър знаеше, че децата в бански костюми привличаха по-голям от приличния интерес. Веднъж някакъв мъж бе платил таксата за наблюдател, за да влезе в сградата, беше отишъл в галерията и бе правил оттам най-нахално снимки на плуващите в басейна баракуди. Гъмър не бе вдигнал тревога, но стоя на ръба на басейна и размахваше предупредително ръце, докато онзи се омете. Почувства облекчение — не желаеше полицията да дойде и да го разпитва за инцидента, и да го накара да започне да мисли не за каквото трябва. Щяха да го видят по лицето му. По-безопасно беше изобщо да не му задават никакви въпроси. И така тайнственият фотограф си беше отишъл със своите снимки… без да се наложи да плаща за това.

„Снимки…“

Застанал на ръба на басейна, както беше по тениска и с плувна шапка на главата, Гъмър мислеше за снимките, които държеше в своя апартамент — на едно деветгодишно момче, красиво, толкова красиво. Беше ги залепил по стените на намиращата се по-навътре спалня. Никой нямаше да го пита за тях — нямаше кой да ги види, никой никога не влизаше в апартамента му, нито пък щеше да го направи някога. Остави мислите си да текат свободно в тази посока и първият образ, който видя в съзнанието си, беше на Рори Пийч. Момче, голо, с кръстосани пред гърдите ръце. Завързано за радиатор. Тази подробност, за радиатора, не беше писана във вестниците, но той знаеше, че е така. После мислите му го отведоха към друга поредица от фотографии. Къде бяха те? В нечия къща? Може би изложени някъде? За стотен път се запита дали полицията щеше да го открие…

— Виж ме — аз съм русалка!

Гъмър застина. Баракудите, особено момичетата, все се приближаваха прекалено много, за да се чувства комфортно. Ако някое от децата се докоснеше до него, кожата му настръхваше.

— Може ли да направим това сега? — Те подскачаха нагоре-надолу на плиткото, едно-две от децата изскочиха от водата, легнаха по корем на ръба на басейна и заритаха с крака. — Искаш ли да направим сега онзи номер?

— Не, не искам.

— Да! — Едно момиченце в басейна изпъна ръце и крака като звезда. — Аз ще стоя така, а ти ще преплуваш между краката ми.

— Не, в тази група няма да правим това. — Излизащите от водата малчугани го караха да се чувства нервен, бяха прекалено много и прекалено бързи, като хвърлящи се от някоя скала пингвини. А когато се нервираше, главата му се зачервяваше от върха до основата на черепа, после червенината слизаше надолу по врата и до горната част на ръцете. — Мисля, че всички трябва да се върнем обратно в басейна.

— И ние ще плуваме между краката ти. — Знаеха слабото му място и сега опипваха почвата — събрани отстрани на басейна, те се въртяха около краката му като дебели попови лъжички, опитвайки да го завлекат във водата, докосвайки се до него, дразнейки сетивата му. — А после ти ще плуваш между нашите.

— Не… определено не…

— Ние всички сме русалки. Виж…

— Да вървим! — Гъмър започваше да трепери. Беше си взел хапчетата тази сутрин, но въпреки това усещаше нарастващото напрежение вътре в себе си, което сякаш всеки момент щеше да избухне. Плачеше му се. Сега момичетата бяха навсякъде около него, караха космите му да настръхват. Не можеше да понася докосванията им — толкова важно беше да не го докосват. Това не беше хубаво, не беше хубаво… той щеше да… — СТОП! — Гласът му проехтя около басейна. Спасителите и зрителите в галерията вдигнаха погледи. — Просто спрете веднага! — Наду свирката си и една-две глави, гладки, сякаш принадлежаха на млади тюлени, изскочиха над водата, шокирани и отрезвени. — Щом кажа „не“, значи не. — Децата до него отстъпиха изненадани. Той трепереше, силно зачервен — лицето му бе придобило същия цвят като гумената му плувна шапка. Този път нито едно от децата не се засмя. — Така. — Посочи към съблекалните. — Урокът за днес се отменя. Показахте, че не можете да следвате правилата, затова урокът се отменя.

* * *

Ставаше късно, но нямаше къде да паркира в паркинга на болница „Кингс“. Наложи се да се отдалечи доста, преди да намери свободно място в една странична уличка, където да остави ягуара. Сунес все още не му беше пуснала сигнал по пейджъра. Докато се връщаше към болницата, на два пъти премина в бяг — сякаш това щеше да му помогне да накара ума си да млъкне. Той се беше превърнал в парник за образи и гласове и правеше връзки там, където не би трябвало да ги има. „Пийч, Алек Пийч, преди десет години не си бил ти, но си бил ти за Рори. Какво става? Да не би да имитираш някого?“ Нямаше логика. Идеше му да се заудря по челото. Раздразнен и уморен, спря в главния коридор, за да си купи кафе от машината.

— Мистър Кафъри.

Вдигна очи. Ндизей стоеше няколко метра по-нататък, с леко извито встрани тяло, сякаш беше прекосявал коридора и бе спрял, щом бе видял Джак. Под мишницата си стискаше рентгенови снимки, а очилата се бяха плъзнали надолу по потния му нос.

— Мистър Ндизей. — „По дяволите — не отговорих на обаждането му.“ Изправи гръбнак. — Извинявайте — смятах да се обадя, но… ъъъ, просто… — Гласът му секна, младият мъж сведе смутено поглед към празната стиропорна чашка в ръката си. — Как е семейството?

— Да. Много добре. Моето семейство е моята благословия.

Бутна очилата нагоре по носа си, прекоси коридора и загледа как Кафъри завря чашката под чучурчето. Тъй като нито каза нещо, нито помръдна, а Джак усещаше усмивката на клоунското му лице, най-накрая остави чашката и се изправи.

— Искахте ли… за случая ли искахте да говорим? Можете да изпратите информацията за разходите си на нашия офис мениджър.

— Това е уредено. Вече го направих.

— Добре. Добре.

— Да. — Ндизей се наведе леко назад, притискайки рентгеновите снимки до закръгления си корем. — Нещата май не се развиват добре за вас.

— Има нещо такова.

— Има ли някой друг, към когото проявявате интерес? Някой друг, на когото бихте искали да хвърля едно око?

— Може би, ако излезе нещо по друг случай, но чрез ДНК получихме неопровержимо доказателство. Искам да кажа — сигурен съм, че обвинението ще иска да се явите пред съда, разбира се, но дотогава има време.

Ндизей се намръщи и се подпря на кафемашината.

— Неопровержимо доказателство ли?

— ДНК. Разполагаме с ДНК, което доказва, че Пийч е мръсникът, оправил собствения си син… Съжалявам, ако е прозвучало грубо.

— Мистър Пийч? — Ндизей премигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Но кой тогава го е ухапал, за бога?

— Моля?

— Попитах кой е ухапал Рори? Бил е същият човек, който е ухапал и онова момче в парка, но не е бил Алек Пийч.

— Какво?

— Съжалявам. Мислех, че това имахте предвид. Неговата отливка. Не отговаря на следата от ухапването.

— Неговата отливка? Но аз мислех…

— О, не е съвършена — той се размърда прекалено скоро. Но това, което получих, беше достатъчно. О, да. Не знам кой е ухапал Рори, но със сигурност не е бил Алек Пийч.

 

 

Залезът беше странен — сякаш земята се беше наклонила настрани или слънчевият вятър се беше заблудил и беше примесил розова светлина от друга галактика. Кафъри караше бавно из Брикстън, вглеждаше се в светлините на къщите и се чудеше, просто се чудеше. Паркира на „Дълич Роуд“ и тръгна из парка, като слушаше шума на вятъра, който духаше между дърветата.

Номер трийсет вече не беше затворен от полицията и технически трябваше да поиска разрешение от Кармел Пийч, за да влезе, но тя беше все още в дома на семейство Нерсесиян, а той пазеше дубликат от ключа за катинара. „Донегол Кресънт“ беше притихнал — не минаваха никакви коли. Единствените звуци се носеха от включения телевизор в осветената дневна в съседната къща и от лаещото в нечий заден двор куче. Джак носеше фенерчето в джоба си. Харесваше тежестта му.

Коридорът беше тъмен, въздухът — солено-възгорчив, застоял, многократно претоплян. Джак посегна да включи осветлението и в същия момент си спомни… „По дяволите.“ Ключът за електричеството — Сунес го беше махнала, преди да излязат, и го беше поставила върху електромера. Включи фенерчето, веднага последва лъча му до кухнята и върна ключа на мястото му. Лампите светнаха, хладилникът забръмча. Джак постоя неподвижно известно време, премигвайки на светлината, с вибриращи сетива. Дългият коридор… притихналата дневна вдясно, вратата към мазето… Космите на врата му щръкнаха. „Не е в твой стил… не е в твой стил…“ Беше нужно известно време, докато препускането на сърцето му се успокои.

Отвори хладилника — беше покрит с прахта на детектив Куин за откриване на отпечатъци и със сиво-черна коричка от микроби. Миризмата напомняше за речни корита и полета с гъби, но в къщата се носеше и друга миризма. Миризмата, която бе смутила Сунес при последното им идване тук. Този път беше по-силна, по-различима. Джак изключи хладилника като дръпна щепсела от контакта, за да не изключва електричеството, и се върна към вратата за кухнята, намери ключа за осветлението в коридора. Всичко беше съвсем същото, както си го спомняше — гравюри в рамки на стената, водният турбопистолет на Рори на стълбището. И миризмата. Но този път — по-силна.

Задуши, опитвайки да си представи кой рецептор възбуждаше тази конкретна миризма. Беше почти, почти, но не съвсем като сладникавата позната миризма в къщата на Пендерецки. Почти миризмата на смърт. „Да не би да има нещо, което отделът по научна криминалистика е пропуснал? Възможно ли е в къщата да има нещо, което никой не е видял?“

Нещо друго в къщата. Да. Някой друг беше стоял в къщата заедно със семейство Пийч. Беше сигурен в това.

Пъхна фенерчето в джоба на панталоните си и се приближи до подножието на стълбището. Последното, което Пийч твърдеше, че си спомня, бе как стои тук и гледа нагоре по стълбите. Кафъри закачи сакото си на централната колона, подпираща перилата в дъното на стълбището, и се заизкачва бавно по него. Колкото по-високо се качваше, толкова по-силна ставаше миризмата. Постоя на стълбищната площадка, поставил длани върху вратата на стенния шкаф. Посланието беше все още тук, издраскано на местата, където детектив Фиона Куин бе изрязала мостри от боята. Женска опасност. Този малък шкаф се бе превърнал в дом за Кармел Пийч в продължение на повече от три дни. Тя беше лежала в него с окървавени китки, слушайки как синът й плаче долу.

Ако можеше да й се вярва.

„Хайде сега пък.“

Бутна вратата, за да я отвори. В задната му част имаше котел и рафтове от подвижни дъски отгоре. Върху горната полица имаше купчина кърпи. Кафъри задуши. Коленичи, подуши мокета. Тук, дори извън шкафа, беше напоено с урината на Кармел и сега острата миризма се понесе към него, като почти го накара да си запуши носа. „Това обаче не е миризмата, която търсиш — тя е по-друга…“ Изправи се и се обърна, като гледаше нагоре и надолу от стълбищната площадка.

Спалнята се намираше в предната част на къщата, срещу банята. Дъските скърцаха, докато приближаваше края на площадката, като запали последователно осветлението и надникна и в двете помещения. Тишина. Уличната светлина изглеждаше оранжева, като преминаваше през завесите на спалнята. На нощната масичка лежеше брой на списание „Хелоу!“, козметиката на Кармел образуваше безмълвна редичка, на пода се валяше жилетка и чифт чорапи. Играчките за вана на Рори бяха струпани в пластмасов кош за пране под мивката. „Той ги наблюдава — наблюдава ги в леглото.“ Мина отново покрай шкафа, шкафа на Кармел, към задната част на къщата. Това беше стаята на Рори. Отвори вратата и постоя неподвижно за известно време.

Помещението беше квадратно и се намираше точно над кухнята, с един голям прозорец. Детектив Куин беше дръпнала пердетата, за да не допуска любопитните погледи, но пролуката между тях беше достатъчно широка, за да види полюшваните от вятъра дървета в парка. Тук миризмата беше по-силна.

Внезапно го обзе чувството, че нещо стои в коридора зад него. Обърна се рязко. Коридорът тънеше в тишина, само светлината от уличните лампи навлизаше откъм спалнята. „Сега пък започна да си въобразяваш разни неща. Да измисляш какво ли не…“ Движеше се безшумно из стаята, навеждаше се да вдига играчки, да обръща разни неща, опитвайки да си представи как някой от парка наблюдава игрите на Рори. Улвърин го наблюдаваше мълчаливо от афиша на Х-мен до леглото, по пода се валяха модели на участници в кеч лигата… „Опитай да си представиш Рори клекнал тук да си играе с играчките, докато някой го наблюдава.“ Обърна се. В стъклото, което се виждаше в малкия процеп между пердетата, светеше отражението на голата електрическа крушка. Джак изгаси осветлението и дръпна завесите. Дърветата от другата страна на счупената ограда отстояха на по-малко от четирийсет и пет метра.

„Каза, че би искал да ме гледа в леглото…“

Беше една от странните безоблачни нощи, през които вятърът не позволява облаците да скрият звездите и небето никога не изглежда истински черно. В парка дърветата се полюшваха като едно, потреперваха там, където ги близнеше вятърът. Кафъри стоеше неподвижен, докато вниманието му бродеше из стаята, изкачваше се по стените, обикаляше покрай вратата, прекосяваше тавана, мина над главата му и излезе през прозореца, докосна страните на къщата, слезе по градинската пътека, прескочи зад оградата и се озова сред дърветата. Можеше ли седящият на някое от тези дървета да вижда какво става вътре в стаята? Някой, който обичаше да се катери?

Приближи се до леглото на Рори и легна, извади фенерчето от джоба и го остави върху корема си, усещайки непрестанно студеното присъствие на голия прозорец вдясно. Пъхна длани под главата си и се загледа в тавана, питайки се дали очакваше да се случи нещо — нещо да връхлети през прозореца и да се приземи отгоре му върху леглото. „Тайни места. Винаги има къде да скриеш нещо.“ Но не на очакваното от теб място. Движението му из стаята бе предизвикало леко въртене на електрическата крушка над леглото. Взря се в нея замислено, следвайки с поглед въртеливото й движение, и си мислеше за Юан — възможно ли беше събитията да се завъртят в обратна посока? Пухената завивка на Рори миришеше на омекотител и съвсем слабо — на листа, и Кафъри полузатвори очи, като се наслаждаваше на мириса и си спомняше къщата на дървото. Трейси Лам… дали наистина го беше излъгала… дали знаеше нещо?

Надигна се и седна, фенерчето се търкулна и се приземи шумно на пода. Една муха бе изпълзяла от пластмасовата розетка в основата на фитинга.

Джак скочи върху леглото, протегна пръстите си към него, завъртя розетката около оста й. В пластмасата имаше малка четвъртита дупка — пъхна пръсти вътре и усети грапавия ръб. Квадратчето като че ли беше изрязано с нож „Станли“.

„Фиона? — Сега вече пулсът му препускаше лудо, усещаше натиск в ушите с тишината наоколо. — Фиона, това не си ти, нали? Какво би търсил Отделът по научна криминалистика в розетката на лампата, та да взема мостра от нея?“

 

 

— Хал, надявам се, че се забавлявате в Корнуол. Дарън е. Ще се видим, като се върнете, но Айо искаше да се обадя и да кажа, че така и не е успяла да мине през дома ви и че съжалява… Работата е там, че бебето ни се появи снощи. — Той направи пауза за момент и Бенедикт си го представи: смутен, опитващ да не губи самообладание, пристъпващ от крак на крак — все пак беше голям човек. — То се роди малко по-рано, нашето бебе, един месец по-рано, защото някой на работата й я стресирал силно. Някаква отрепка, Джош, напълно си прав по отношение на тези хора, да, човече, да, Джош. А във всеки случай малкият Ерол, това ще бъде името му, малкият Ерол е в онова от онези неща за преждевременно родени… той е добре, но… — Дарън направи нова пауза, сякаш се чудеше какво да каже. — О, не се притеснявай, той е добре, просто няма да можем да поливаме цветята и се извинявам. Ще отворим заедно някоя бутилка, четиримата, като се върнете, и ще отпразнуваме събитието. Това е всичко, приятелчета. Доскоро.

Бенедикт лежеше до радиатора с длани върху лицето.

Болеше я глава, имаше крампи в крайниците и дори въпреки водата, която изсмукваше капка по капка, устата й бе дотолкова пълна с някакво подобно на лепило вещество, че затварянето й предизвикваше дискомфорт. Вестниците бяха писали, че Кармел Пийч щяла да умре до двайсет и четири часа от обезводняване при тази жега, ако междувременно не я бяха открили. Смърф дишаше учестено и мъчително и младата жена знаеше, че състоянието й се влошава бързо. Бедното животно бе толкова старо и толкова объркано — очите му бяха помътнели и гурелясали, а през последните няколко часа беше престанало да се движи, само от време на време изскимтяваше. Бен отпусна ръце; поемаше дълбоко въздух, опитвайки се да не заплаче. Айо имаше новородено бебе, а те тримата с Джош и Хал щяха да умрат.

 

 

Кафъри слезе да вземе парцал от кухненския шкаф и се качи горе с него. Включи цялото осветление на втория етаж и застана на стълбищната площадка, загледан в капака на тавана. Тайни места. Таванските помещения са едни от най-често използваните за криене места от „липсващите“ деца. „Винаги проверявай под резервоара за вода.“ Първият дошъл на мястото на престъплението екип беше претърсил тавана на номер трийсет, надявайки се да открие там Рори. Дали не бяха пропуснали нещо?

Натисна капака. Той се отвори лесно и когато Джак се повдигна на пръсти и пъхна длан през него, напипа ключ за осветлението, а от отвора надолу увисна сгъваема подвижна стълба от неръждаема стомана с гумирани крачета. Осветлението се включи, сводестият таван се освети като в църква. Кафъри пъхна фенерчето си отзад в колана, дръпна докрай стълбата и започна да се качва по нея.

Беше висок човек и таванското помещение се оказа прекалено ниско за него: налагаше се да стои с леко приведена глава. Помещението беше подредено — дървени сандъци от някое отдавнашно пренасяне; на единия пишеше „Рори/дрехи“, на друг — „Кухня“, рула с оранжев изолационен материал, а в ъгъла, където се спускаха сенките на стените, бе подпряна пластмасова коледна елха и найлонов чувал, пълен с червена лъскава украса. По тавана висяха паяжини, достойни за влакче на ужасите. Кафъри усещаше допира на изолационния материал в кожата си… и силния, топъл мирис в ноздрите си. Тук ставаше нещо… нещо, което всички минали през къщата бяха пропуснали. Завъртя се бавно на 360 градуса, без да пропуска нито едно несъответствие, и веднага видя това, което търсеше.

Беше в другия край на таванското помещение, точно над стаята на Рори: малка, неопределена купчина от нещо, напомнящо кал в полумрака, над която бръмчаха мухи.

Тръгна с покрита с длан уста — „страхуваш се от онова, което може да намериш ли?“. Спря на около половин метър от купчината, прогони с ръка мухите. Намираше се пред мокри останки от храна — полуизядена храна в полистиренови кутии от заведения за бързо хранене, лигави хамбургери, малка купчина чаши от „Макдоналдс“, смачкани салфетки. В единия край имаше купчина изпражнения, покрити със салфетка. А в средата на всичко това в изолационния материал бе разчистен кръг, от чийто център в помещението проникваше спирала жълта електрическа светлина. Когато се приближи и застана над нея, установи, че гледа през малка дупка право надолу към пухената постелка на Рори.

Някой си беше направил лагер тук — някой бе релаксирал тук, бе живял тук, бе ходил по нужда тук, бе наблюдавал Рори оттук, вероятно бе мастурбирал тук. „Негодник.“ Кафъри се изправи и се огледа. Два метра по-нататък, на стената, която делеше помещението от съседната къща, беше подпряна дъска от талашит. Опита да я вдигне и установи, че е съвсем лека. Отдели я без никакви трудности и я премести встрани. Постави длан върху голата стена и се приведе, за да огледа какво имаше зад нея.

„По дяволите… умно копеле.“

Девет-десет циментови блокчета бяха извадени. Джак стъпи на две напречни дъски, нави единия си ръкав и бавно, съвсем бавно, сякаш опипваше нещо остро, пъхна ръка в дупката. В безмълвния, непремигващ мрак действащата сякаш отделно от тялото му длан се разтваряше и затваряше, опипваше сляпо стените. Отдръпна се и измъкна фенерчето от колана, наведе се напред, за да освети, и установи, че гледа към абсолютно същото като това таванско помещение. То очевидно не се използваше — в него нямаше никаква натурия, единственото нарушение в геометрията беше капакът на отвора към тавана, очертан от светлината долу, и звукът от работещия на първия етаж телевизор. Насочи фенерчето срещу далечната стена и видя каквото беше очаквал: друг талашит, опрян на нея.

Някой си беше направил тунел през таванските помещения на къщите, за да се добере до Рори Пийч.

Изгаси бързо фенерчето, слезе по подвижната стълба и излезе на улицата. Тръгна заднешком по средата на пътя, с ръце в джобовете, с отметната назад глава, загледан в покривите. Къщите бяха залепени една за друга, с ниски покриви: нито едно от таванските помещения не беше достатъчно голямо, за да бъде приспособено за живеене, а ако някой имаше подобно намерение и разбираше от сгради, вероятно би могъл да се придвижи по този начин от единия до другия край на улицата. Ако можеше да намери начин да влезе в една от другите къщи на улицата…

Джак спря.

През две врати от дома на семейство Пийч се намираше сградата със заковани прозорци, която бе претърсил заедно с полицая от Териториалната група за поддръжка през първия ден. „По дяволите… да.“ Бръкна в джоба, за да извади мобилния си телефон, и затърси номера на детектив Фиона Куин.