Мо Хейдър
Лечението (34)

33

Какво я извади от дългия, подобен на транс сън? Гласът ли? Така й се струваше. Мъжки глас, шепнещ. Бенедикт отвори очи. Една муха се провираше внимателно в ноздрата на Смърф. Младата жена се вгледа в нея, както лежеше на една страна, опитвайки се да определи дали сънува, или наистина чува мъжки глас от кухнята надолу.

Хал? Това Хал ли беше? Какво ставаше? Повдигна глава. Може би тролът си беше отишъл. Може би Хал говореше на Джош. „Да, точно така е, изглежда — онзи си е отишъл, а аз съм го пропуснала, защото бях заспала.“ Завъртя се по корем и разпери ръце върху надрасканите дъски на пода. Кожата на ръцете й бе придобила хартиения, прозрачен вид на изсушени лопатки — вече очакваше веничките на дланите й да станат кървавочерни и възлести като семена. Гърлото й беше толкова пресъхнало, че сякаш не беше функционираща част на тялото й, а дълга, жива ивица, която минаваше под мускулите.

Отдолу се чу друго изречение.

Хал?

Мъчително се придвижи встрани и отпусна лице в пролуката между дъските. Всичко отнемаше повече време, отколкото би трябвало, в резултат на всяко движение всичко пред нея започваше да плува, светлината и материята се размесваха. Провря ръка, докато успя да хване фитинга. Осветлението беше включено, усети излъчваната от него топлина в дланта си, когато натисна фитинга. Той политна надолу и заописва кръгове на жицата. Бенедикт остана да лежи така известно време, задъхана и изтощена от това усилие. „Болна съм — помисли си тя. — Той ни убива.“ Събра всичката си енергия, провря глава в пролуката и незабавно усети различен въздух в лицето си — сух, носещ особения мирис на животинска постелка.

„Боже мили. Нима е още тук?“

И тогава видя. Въпреки желанието си да отдръпне веднага глава от отвора, установи, че не е в състояние да помръдне. Беше като хипнотизирана.

Хал го нямаше. На мястото му бе останало само петно с човешка форма. Сега там се намираше тапицираният фотьойл, който стоеше до прозореца в дневната. В него се беше настанил тролът, само на три метра под нея, и гледаше към стаята. Беше по тениска и клечеше на фотьойла като птица, поставил ръце между краката си.

Бенедикт си пое въздух беззвучно, предпазливо. „Трябваше да се досетиш… трябваше да се досетиш.“ Всички лампи в двете стаи бяха запалени, пердетата бяха дръпнати. На пода до него лежеше фотоапарат. Не я беше чул като избута фитинга, защото цялото му внимание беше насочено към нещо в дневната, което тя обаче не можеше да види. Лицето му беше сбръчкано и зачервено и сега, като се вгледа по-внимателно, младата жена видя, че коланът и ципът му бяха разкопчани и той се масажираше усилено с едната си ръка. „О, боже. — Догади й се. — О, боже… копеле.“ Той спря да мастурбира за момент, за да се изплюе в дланта си, и Бенедикт зърна за момент малкия бял пудинг, на който приличаше пенисът му — дори не бе възбуден.

— Направи го — измърмори той. — Направи го.

„Ама какво наблюдава? Исусе, какво наблюдава? Джош вижда ли?“

— Просто го направи — заяви той. — Направи го веднага.

Долната му устна беше влажна и увиснала, движещата се ръка беше като неясна мъгла, от устата му се беше проточила струйка слюнка. „На кого говори? — Бен затвори очи, в главата й ту притъмняваше, ту нахлуваше светлина. — Въобразявам ли си? Това пак ли е сън? Боже мой, Джош. Къде е Джош?“

От дневната прозвуча вопъл. Тя отвори рязко очи. Това беше Хал. Викаше нещо с тънък глас, който разбираше трудно, нещо като:

— Немогадагонаправянемогадагонаправя. Молятебожеубиймевместотова… — Пое си рязко въздух и този път го чу ясно да казва: — Убий ме. Моля те. Убий ме вместо това.

— Махай се. Махай се. — Тролът слезе от фотьойла и ритна нещо, което се намираше току извън полезрението й. Нещо тежко. Започна да измъква колана от джинсите си. — Махай се.

Уви колана около единия си юмрук, опъна другия край. Джинсите се свлякоха до глезените му — краката му бяха криви като на планинска коза. Отпусна се на колене.

„Боже мили, какво прави? Както изглежда се готви да…“

Виждаше само долната част на тялото му, увитите около стъпалата му джинси. Но в напрежението на хълбоците му имаше нещо, нещо, което й напомни хранещо се животно. Начинът, по който се извъртат задните крака на котка, когато…

Когато дъвче нещо…

Чу се немощен вик. Задникът на трола се изви отново. Сега Бенедикт разбра. Джош.

— Не! — Блъсна се диво напред в дупката. — Не! Остави го!

Внезапно настана тишина. Краката отдолу спряха да се движат.

— Говоря сериозно. Остави го или ще те убия. Ще те убия.

Мълчание. Чуваше само неестествено силните удари на сърцето си. И изведнъж, сякаш от нищото, лицето му се озова до нейното — усети дъха му, видя кръвта по зъбите му. „О, боже!“ Тя отскочи назад. Блъсна ухото си в ръба на дъските, болката я отпрати обратно към дупката. Не! Драскаше отчаяно, търсейки някаква опора, гипсовата мазилка се нацепи, свободният й крак заописва лудешки кръгове, опитвайки да се задържи за килима. Бенедикт очакваше всеки момент да усети неприятния дъх в лицето си. Чуваше тежкото му дишане — човек можеше да помисли, че се страхува. „От какво се страхува?“ Погледът му беше притеснен, трескав, паникьосан, нервен, беше покрил с длани уста, сякаш тя го изпълваше с ужас. После задуши и изведнъж започна да скимти, устните му затрепериха и този път, с последни сили, тя успя да се измъкне от дупката, обратно в спалнята, и в същия момент чу звънеца на входната врата.

* * *

Кафъри стоеше пред входа, дъждът барабанеше наоколо. Дишаше тежко. Беше изминал пеша разстоянието около строежа на Клок Тауър Гроув, покрай тежки машини и подгизнала от дъжда купчина електрически проводници. „Чамп, никога повече няма да бъда в състояние да мина покрай електрически проводник, без да се сетя за Чамп.“ Нито една от къщите не беше населена, освен намиращата се на номер пет. Завесите на номер пет бяха дръпнати и щом видя това, Джак ускори крачка, измина почти тичешком малката тухлена уличка и заби палец върху копчето на звънеца.

— Мисис Чърч? — Натисна звънеца отново, този път с цяла длан. Къщата тънеше в тишина. Вдигна се на пръсти и погледна през вратата на гаража. Лимоновожълто „Деу“ беше паркирано в полумрака. Знаеше, че може и да греши. Помнеше жената, която му беше отворила вратата на този дом преди повече от една седмица. Помнеше, че беше споменала за тайнствената миризма в къщата си, така както бе правила и съпругата на Гъмър, както бе постъпила и Сунес в дома на семейство Пийч. Помнеше кучето. Повдигна капака на пощенската кутия. — Мисис Чърч?

И тогава, от идващия откъм коридора въздух подуши миризмата на урина. „Боже мой, тук има животно.“ Из коридора бяха пръснати кутии от храна. Някъде отвътре се чуваше работещ телевизор. А на горния край на къщата се виждаше нещо, написано с червен спрей.

Пусна капака на пощенската кутия и се обърна, бръкна в джоба си за мобилния телефон; сърцето му туптеше до пръсване.

— Джак, слушай. — Даниела беше непреклонна. — Не влизай, Джак, не влизай вътре. Изчакай ни. Чуваш ли ме?

— Няма. Кълна се.

И така и смяташе да направи. Пъхна телефона си в джоба и зачака пред прага, наметна якето на главата си, за да се предпази от дъжда, като пристъпваше напрегнато от крак на крак и поглеждаше ту нагоре към къщата, ту назад към улицата за полицейските коли. Минутите се точеха мъчително и внезапно отзад се чу някакъв шум. Спусна се към пощенската кутия навреме, за да види как нещо излетя от кухнята, мина по коридора и се понесе нагоре по стълбите. Огромната неясна фигура носеше нещо в ръцете си и Кафъри разбра веднага, че те са окървавени. Свали якето от главата, уви го около ръката си и заби лакът в стъкления панел на входната врата, вдигна резето, щракна ключалката и се озова вътре, изтича в кухнята. Там беше горещо, в ноздрите го блъсна познатата миризма — „Боже, какво е станало тук?“ — лампите светеха, завесите бяха спуснати, а на пода, треперещо и покрито със собствената си нечистотия, лежеше нещо, което Джак предположи, че трябва да е мистър Чърч. „Боже милостиви… — Чърч го видя, затвори очи, извърна глава. — Остави го, намери детето.“ Дъските горе запъшкаха и заскърцаха и сега Кафъри разбра какво носеше Клеър.

— Полиция!

Хвърли се към коридора, сграбчи перилата, завъртя рязко цялото си тяло, за да вземе завоя, удари краката си в стълбището, като изкачваше по две стъпала наведнъж. Спря на първата площадка, с бясно биещо сърце.

— Тук. — Женски глас. — Тук.

Завъртя се на пети. Площадката беше тъмна и притихнала — пред него друго стълбище водеше нагоре в мрака, зад гърба му имаше врата, вляво също имаше врата, както и вдясно, и на нея с червено пишеше „Опасност“.

— Мисис Чърч?

— Тук. — Гласът й беше немощен. — Тук…

— Стойте мирно — идвам веднага.

— Малкото ми момче…

— Всичко е наред — само се дръжте.

Тя започна да ридае, но Кафъри трябваше да я остави. „Прецени коя е твоята отговорност в момента. Не тя — тя е добре; заеми се с детето.“ Горната стълбищна площадка изскърца. Джак се извъртя назад, за да застане с лице към стълбището. „Къде е проклетият ключ за осветлението?“ Заопипва стените, не откри нищо. Изскърца друга дъска и сега чу, като минаващ през вода звук, детски плач. Детето не викаше, не пищеше, а плачеше, сякаш не очакваше да бъде чуто. „Как му беше името? Как му беше името, по дяволите? Хайде… мисли.“ Постави длан върху перилото и там, на нивото на очите си на стената, видя поставена в рамка снимка на малко момче, което хранеше коза. Широко усмихнато. И внезапно се сети. Джош.

— Джош? — извика нагоре към стълбите той. — Джош. Чувам те. Полицията е тук. Сега вече всичко е наред, Джош. Само стой мирно. Нали?

Плачът престана. Тишина. Джак си пое дълбоко въздух и изкачи безшумно първите две стъпала.

— Джош? — Отгоре не се чуваше нищо, само толкова слабо дишане, че нищо чудно да беше плод на въображението му. — Джош?

Нещо полетя от мрака надолу.

„Божичко…“

Прилепи се до стената, но не го направи достатъчно бързо и бе улучен право в корема. Силата на удара беше такава, че полетя надолу по стълбите. Протегна ръце към стената, опитвайки безуспешно да се залови за нещо, блъсна се във вратата на банята, телефонът изхвръкна от джоба му и падна надолу по стъпалата. Тишина. Кафъри премигна.

— Джош? — Момчето се бе приземило в долния край на стълбите, на около метър от него. Голо, останало без въздух и в шок. Устата му беше залепена с кафява лента. — Джош? — прошепна Джак. — Добре ли си? — Детето вдигна очи към него, вцепенено от шока. Сълзите бяха оставили бели следи по лицето, китките му бяха вързани. — Тук. — Кафъри се изправи и отвори вратата на банята. — Тук вътре. Влизай. Бързо. — Не се наложи да му го повтори — то се спусна приведено към банята — окървавен гол млад дивак, който се накланяше встрани и залиташе, сякаш беше пиян. Светлината беше достатъчна, за да види кървящата дупка на гърба му. Следа от ухапване. Сърцето на Кафъри спря да бие за миг. — Не светвай — изсъска той. — Ще се върна.

Затвори вратата и се върна отново към стълбите.

— Клеър, скапаняк такъв!

Зачака. Нищо.

Заизкачва стъпалата едно по едно, като спираше и се ослушваше за движещия се горе Клеър. „Какво по…? — Скърцане на алуминий. — Стълбата към тавана… проклетата стълба към тавана.“ Взе на един дъх последните стъпала; движеше се прекалено бързо, за да спре и да огледа какво има наоколо: малката стълбищна площадка, отворената към спалнята на горния етаж врата, вдигнатата към таванския отвор стълба, намиращия се по средата й Клеър, който се опитваше да се измъкне.

— Спри, мръснико…

Хвърли се към стълбата, но Клеър взе с един скок следващите няколко пречки, следван от Кафъри, който го сграбчи за краката. Стълбата изскърца под тежестта им. Клеър се промуши през отвора и се озова на тавана и Джак го изгуби от погледа си за момент, видя как подметките на маратонките му изчезнаха от отвора, усети миризмата му, чу как напречните греди изхриптяха под тежестта му. По дяволите. Прескочи последните няколко стъпала, озова се в тъмния таван, дъждът барабанеше по керемидите отгоре, Клеър бе изчезнал в мрака в далечния край… „Ами да, разбира се, разбира се, ето къде ще отидеш — в съседната къща…“ Миризмата на гниеща храна го удари в дробовете, когато се спусна подире му, блъсна се в стената от циментови блокчета, намери отвора и се мушна през него, скъса си панталоните, удари си главата в плочите, клекна инстинктивно, щом влезе в съседното таванско помещение, като разпери пред себе си ръце.

Никаква светлина. Тук беше абсолютно тъмно. Постоя неподвижно за момент, докато поеме дъх, ослушвайки се да чуе дишането на Клеър. От далечния край на помещението внезапно нахлу слънчева светлина и разцепи мрака, като освети Клеър отдолу. Беше изкъртил вратата на тавана.

— Спри!

Но той вече беше яхнал отвора, спускайки стълбата надолу към площадката. Джак се втурна ловко между гредите, сърцето му биеше до пръсване. „Вече наближаваш линията, зад която отсрещната страна реагира — спомни си какво са те обучавали: разстоянието до тази линия е тук, за да ти спаси живота. Ако го пресечеш, трябва да знаеш точно защо и какво очакваш. Мястото добро ли е за…“

Клеър беше бърз. Без да издаде и звук, се бе обърнал и изчезнал от погледа му, толкова бързо, че почти не се докосна до стълбата.

— Спри!

Кафъри беше на секунди след него. Спусна се по стълбата, като си удари коленете в стъпалата, приземи се на почти довършена площадка, върху мокет, с боядисани с цвят на магнолия гипсови стени и все още увита в найлони тоалетна. Главата на Клеър изчезна по стълбището вдясно, блъскайки се в крехките стени, във въздуха се посипа гипс, разнесе се характерната му миризма. Джак хукна след него, стигна първата площадка и се завъртя назад към стената, за да застане с лице към следващите стълби, вземайки по три стъпала наведнъж, приземи се на първия етаж с леко извито стъпало, възстанови равновесието си, залепеният за пода картон се плъзна под краката му. Клеър се втурна към кухнята, все така следван от Кафъри, който изкрещя:

— Мръсник!

Кухнята беше съвсем същата като в къщата на семейство Чърч. Най-накрая Джак спря до вратата, дишайки тежко.

Роланд Клеър стоеше до задната врата, стиснал дръжката, стовари единия си крак в основата и центърът му на гравитация се наклони назад, когато я дръпна. Вратата беше заключена.

— Стой там! — изкрещя Джак. „Прецени коя е твоята отговорност в момента. Джак… хайде, малко дисциплина — къде трябва да е насочен фокусът ти в тази ситуация? Обектът, вратата…“ — Просто стой там!

Клеър се обърна, като дишаше тежко, сивата му тениска се беше набрала на корема, меката му женствена коса бе полепнала по лицето.

— Не… — Вдигна ръце. — Не! Не ме докосвай!

— Какво значи това „не ме докосвай“, дяволите да те вземат? Аз ще те арестувам, лайно такова.

— Не! — Ципът на джинсите му беше свален, сякаш ги беше вдигнал набързо. — Не, не, не… моля те, моля те, моля те, недей. — Направи крачка назад и закри уши с длани. — Нямах предвид да правя това. — Внезапно се отпусна под мивката, ръцете му политнаха към лицето. — Нямах предвид да правя това.

— Нямал си предвид ли? Изобщо не ти вярвам. А какво тогава си имал предвид, а? Какво си имал предвид? Какво си имал предвид, а? — Пристъпи напред и го ритна експериментално в хълбока. Клеър въздъхна, но не опита да се възпротиви, така че го ритна отново. — Попитах какво си имал предвид.

— Остави ме. — Лицето му се сгърчи от самосъжаление. Заби нокти в косата си. — Недей…

— Какво имаше предвид, когато остави едно осемгодишно дете да умре? А? Какво имаше предвид? — Ритна го по-силно, веднъж в хълбока и веднъж, когато Клеър се обърна леко встрани — в бъбреците. — Говоря на теб, лайно такова. Какво имаше предвид?

— Моля те, недей, моля те, недей. — Той избърса потеклите по лицето си сълзи и разтри очи. — Нямах предвид това. Трябваше да го направя… това е единственият начин… Никога не съм имал предвид да…

— Вече го каза, дяволите да те вземат! — Срита го два пъти един след друг — един път в гърдите и един — в лицето. Този път от носа на Клеър рукна кръв. — Вече каза, че не си го имал предвид, дяволите да те вземат. Смрадливо лайно. — Закрачи напред-назад из кухнята, впил нокти в дланите си. Клеър дрънкаше небивалици. Кръвта се стичаше по брадичката му, капеше по пода. — Какво имаше предвид, когато остави нещастника от съседната къща да лежи в собствените си лайна? А?

— Моля те, недей, аз не съм виновен, трябваше да го направя заради лече…

— Млъквай. — Джак се спусна към него, хлъзна се в кръвта и го срита с всички сили в ребрата. — Казах да млъкнеш!

— Джак!

Той се обърна, задъхан, с блеснало от пот лице. Сунес стоеше в коридора с двама полицаи от териториалната група за поддръжка с туники от кевлар и бойни маски. Беше пребледняла. Погледна към Клеър, облян в кръв, и отново към Кафъри, застинал в центъра на стаята, напрегнат като цирков тигър.

— Джак… какво, по дяволите, мислиш, че правиш?

 

 

Към четири следобед дъждовните облаци бяха толкова тежки и ниско надвиснали, че заплашваха всеки момент да се допрат до комините, зад прозорците светеха електрически крушки, сякаш вечерта се бе спуснала по-рано над Лондон. Ребека лежеше в леглото на Джак, полузаспала. Не беше спала добре предишната нощ — след като той се бе обадил в единайсет, тя бе крачила дълго из къщата на фона на включения телевизор, като си казваше да не се тревожи за него, че той знае как да запази контрол, че не беше дете, че можеше, наистина можеше да запази спокойствие и да се грижи за себе си. Беше изпила само две водки и никой не се беше обадил, за да каже: „Мис Морант, по-добре седнете“.

Затова предполагаше, че всичко е наред. Беше посветила сутринта на домакинстване, като добра домакиня, беше отишла с колата до магазина и се беше върнала с торби, пълни с плодове и вино. Като се прибра, телефонният секретар премигваше. Имаше едно съобщение. Младата жена нямаше навика да слуша съобщенията за Джак — не беше толкова вманиачена на тази тема — но докато разтоварваше продуктите в кухнята, телефонът звънна отново и този път чу всичко:

— Пак съм аз. Просто исках да се уверя, че си получил последното съобщение за понеделник. Понеделник в един часа.

Ребека бе спряла да се движи за миг, с торбичка мандарини в ръка, и бе погледнала към коридора. Това беше гласът на Трейси. „Не сега, Трейси, не и когато всичко започва да работи за нас.“ Бавно остави плодовете, отиде в коридора и се загледа в телефонния секретар. Натисна бутона, прехапала устна. Първото съобщение започваше с пауза. После, сякаш след като събра смелост, Трейси Лам каза:

— Аз съм, Трейси. Ъъъ… С онова, за което говорихме. Пускат ме под гаранция в понеделник, така че, ако искаш да разбереш нещо повече за… знаеш какво. — Последва нова пауза, през която Ребека я чу как дръпва от цигарата си. — Ще си бъда у нас в един часа — знаеш къде е.

Усети тревожно пърхане някъде в областта на стомаха. Това беше ужасно, защото днес бе решила да не се поддава на изкушението на водката. Изслуша отново двете съобщения и записа с флумастер на опакото на ръката си: „Трейси/понеделник/един“. После пренави лентата: съобщението на Трейси щеше да остане там, докато бъде изтрито от друго обаждане, но светлинката не премигваше и Джак нямаше да има причина да прослуша лентата, ако Ребека не му кажеше за обаждането. „Би могла да оставиш всичко това просто така… би могла да го погребеш завинаги — не е нужно той да разбере… съобщението би могло просто да изчезне… сега, след като Пендерецки вече го няма, Джак би могъл просто да забрави всичко и да бъде отново в безопасност, и…“

— О, хайде млъквай, за бога.

Погледна към кухнята. „Може би една чашка ще ти помогне да възвърнеш спокойствие?“ Но не. Не… нямаше да се връща назад. Вместо това приключи с прибирането на покупките, изчисти кухнята, пусна прането, изяде един сандвич за обяд и после се качи горе. В спалнята свали джинсите и тениската, легна в леглото на Джак и потъна в сън.

Беше все още там, като ту заспиваше, ту се събуждаше, когато колата му спря отвън по-късно същия следобед. Прибираше се много по-рано, отколкото бе очаквала. Младата жена скочи, изненадана, и застана до прозореца, вдигнала завесата, като премигваше и триеше очи, докато той излизаше от ягуара. Кафъри спря за момент пред портата към двора и се загледа към входната врата със странно, угрижено изражение, сякаш опитваше да си обясни нещо, сякаш опитваше да се сети за някакъв телефонен номер или да си спомни какво беше казал някой. Тогава вятърът понесе дъжда настрани, като накара дърветата в градината да се превият със съскане, и Джак се отърси от вцепенението си, влезе и тя го чу вече вътре, как захвърли ключовете си върху масичката в коридора и заизкачва стълбите. Навлече бързо една от неговите ризи върху бельото си и се показа на стълбищната площадка. Вратата на банята беше отворена и той се бе надвесил над тоалетната, опрял ръце в казанчето, сякаш щеше да повръща.

— Джак? — Той не се обърна. — Джак? Добре ли си?

Кафъри поклати глава. Тя постави длан на гърба му и видя, че стичащата се от панталоните му дъждовна вода беше оцветена с червено. По плочките имаше разредена кръв.

— Джак?

Той се изплю в тоалетната.

— Ммм?

— По теб има кръв, Джак.

Той погледна към пода.

— Да… това е кръв.

— Ти ли… от теб ли е?

— Не.

— Не? — Внезапно се почувства замаяна. — Тогава… о… — Закри уста с длан. Долу някой звънеше на вратата. — Джак? Боже, не, Джак… какво стана? Какво си направил?

— Всичко е наред. Спрях…

— Какво имаш предвид с това спр…

— Спрях. Преди да съм…

— Преди да си какво?

— Преди да съм… о, по дяволите… — Сведе глава. Звънецът прозвуча отново, по-продължително този път. — Ще отвориш ли?

— Предупредих те.

— Беки…

— Какво?

— Вратата.

— Вратата ли?

— Входната врата.

— О, божичко… да. Добре.

Изтича надолу по стълбите с бясно тупкащо сърце. „Имам нужда да пийна нещо… имам нужда да пийна… и, Джак, сега определено няма да ти кажа за Трейси… ще те излъжа…“ Отвори вратата и се озова пред детектив главен инспектор Даниела Сунес, зачервена, запъхтяна и потропваща с крака.

— Дани…

— Беки… — Сунес влезе вътре, без да чака покана, оставяйки мокри следи от дъжда по пода. — Къде е той?

— Какво? О… — Ръката на Ребека политна нагоре, към главата. — Там горе, в банята… Дани, какво става?

 

 

Горе Кафъри се изплю отново в тоалетната и избърса уста. Беше го обзело желание да убие Клеър. Когато кракът му се заби в неговата плът, той всъщност направи контакт с бъбреците на Пендерецки. Когато Клеър викаше и опитваше да се предпази, това бяха виковете на Пендерецки, виковете, които така и не бе имал удоволствието да чуе. Беше достатъчно вбесен, за да го убие и гневът не си отиваше — усещаше го все още тук, опънат на стомаха като нов мускул.

— Драйфаш ли?

Сунес застана до него, скръстила ръце пред гърдите.

Той поклати глава.

— Какво тогава?

— Просто ми се драйфа.

— Да… не съм изненадана. Аз бих се чувствала още по-зле, ако бях на твое място.

— Имам нужда от нещо за пиене — заяви с треперещ глас Ребека, застанала на прага. — Какво ще кажете да донеса по нещо за пиене за всички?

— Не, Беки, не точно сега. — Сунес подпря ръце на бедрата си и се наведе, за да зърне отстрани лицето на своя колега. — Трябва да свърша нещо важно тук. Ей с тази особа. Той ми обърна гръб и ме остави.

— Трябваше. — Кафъри поизправи гръб и избърса отново уста, поемайки дълбоко въздух. — Знаеш, че трябваше.

— Не и когато машината вече е задействана, Джак. Клеър е вече в Брикстън и имам нужда ти също да дойдеш. Не мога да направя това самостоятелно.

— Не. Освободи ме от този случай.

— Какво?

— Освободи ме от този случай.

— Ууф! — Даниела огледа банята, разтворила ръце, сякаш молеше стените, огледалото, мивката да се присъединят към недоверието й. — Какви са тези врели-некипели, които изръси пък сега?

— Видя какво направих преди малко. — Джак мина покрай нея и се приближи до мивката, завъртя кранчето и напълни устата си с вода. — Не можеш да ме оставиш да се отърва безнаказано след това, което направих. Видя какво направих.

— И какво направи той, Дани?

— Ти видя какво направих, Дани.

— Да. Видях едно долнопробно лайно, по-точно — един детеубиец… Видях как се съпротивлява срещу арестуването си. И искаш ли да знаеш нещо забавно? За да бъда сигурна, че не съм сбъркала, попитах двамата полицаи от териториалната група за поддръжка какво са видели, и знаеш ли какво? Оказа се, че съм права — нищо не си бях въобразила. Те също са видели съвсем същото нещо.

Кафъри поклати глава.

— Не, Дани.

— Понякога става така, ако някой се съпротивлява, когато го арестуват — няма как да не получи някой и друг по мутрата. Случва се… особено с долнопробни типове като този.

Джак я погледна сериозно в огледалото над мивката.

— Наистина ли мислиш, че можеш да ме защитиш?

— Така мисля.

— Каза, че няма да го направиш.

— Да… Полина ще ти разясни всичко за мен и моите обещания. Позволявам си този лукс от време на време.

— Добре. — Той прокара език от вътрешната страна на устата си. Имаше нужда да й покаже… искаше да й обясни до каква степен го беше изкарал от равновесие този случай, и по зрими, и по незрими начини. Искаше и тя да разбере докъде може да го докара манията му. — Почакай тук.

Заслиза шумно по стълбите, прекоси, олюлявайки се, коридора, и извади всичко от стенния шкаф под стълбището, докато се добра до залепената кутия в дъното. Сега всичко щеше да излезе наяве. Щеше да се хвърли надолу, с главата напред, да сложи край на тази агония. Заизкачва припряно обратно стълбите.

Ребека стоеше безмълвно в банята. Сунес бе свалила капака на тоалетната чиния и бе седнала отгоре й разкрачена, сякаш яхнала седло, като барабанеше с кокалчетата на ръцете си по капака между краката си в ритъма на едно рок парче, което й се въртеше в главата. Младият мъж постави кутията на пода, намери в джоба си швейцарското ножче и сряза скоча.

— Какво е това? — Даниела престана да барабани. — Какво имаме тук?

Той не отговори. Видя как застаналата в ъгъла Ребека кръстоса ръце и се намръщи. Вдигна капака на кутията и я обърна. Колекцията на Пендерецки с детско порно се изсипа на пода, касетите се търкулнаха и се спряха в стената на ваната. Едно списание падна в краката на Ребека и се отвори на черно-бялата снимка на едно осем-деветгодишно момиче. Беше притиснало до бузата си вибратор, сякаш бе пухено мече или цвете. Ребека се вгледа безмълвно в снимката, после, без да вдигне поглед или да каже нищо, затвори списанието с пръстите на крака си и приседна на ръба на ваната, скрила лице в дланите си.

— Това. — Кафъри се изправи и погледна своята колежка. — Това…

Никой не проговори. Ребека замасажира енергично скалпа си, вперила поглед в голите си колене. Сунес кръстоса мускулестите си крака, загърна се в якето си и скръсти ръце.

— Виждаш ли? Виждаш ли всичко това? — Джак ритна купчината видеокасети и списания. — Ето защо Полина проявява такъв интерес към мен. Задържах ги за себе си. На Пендерецки са. Трябваше да ги предам на отдела, но аз ги задържах, защото се надявах от тях да науча нещо за Юан…

— Джак — прекъсна го Даниела.

— Какво?

— Знам.

— Какво?

— Казах, че знам. Знам всичко за Трейси Лам. Знам от вчера.

— Тогава защо не… — Не довърши мисълта си. — Полина все пак ти е казала. Знаеш, че Отделът за борба с педофилията ме следи.

— Ааа… не. Ето къде грешиш. — Тя въздъхна, отпусна ръце и пак ги кръстоса. — Тя даде на отдела името на Лам, но не е споменавала откъде го има — обясни на своя детектив главен инспектор, че го е получила по горещата линия. Тя е добро момиче, Полина. Знае какви са чувствата ми към теб. И знае какво си преживял с онзи мръсник Пендерецки. — Сунес се изправи и се наведе към прозорчето над тоалетната. Отвори го и в помещението влезе капеща зелена светлина. — Едно от онези там, нали?

Кафъри въздъхна.

— Да.

— А онова — каза тя, като подпря едрата си гръд на перваза и се надвеси още малко по-навън, виждайки всичко това за първи път, — онова е жп линията. Последното място, където са видели Юан?

— Да. — Младият мъж се наведе зад нея и затвори прозорчето. — Дани?

— Какво?

Той я погледна отблизо.

— Освободи ме от случая.

— О, за бога… — Тя отпусна брадичка върху гърдите и разтърка скалпа си с две ръце. Направи го бързо, грубо. Когато свали ръце и вдигна очи, и по скалпа, и по лицето си имаше червени петна. — Добре… добре, добре. Нека спрем дотук за днес. Да си дадем време за охлаждане на страстите. Аз мога да се оправя с Клеър. — Постави длан върху ръката му. — Вземи си отпуск, съгласен ли си? След като се поуспокоиш, ела да напишем показанията ти за неговото арестуване и ще сложим точка на това. Не искам да привличаш интереса на пресата — стане ли така, интересът й съвсем скоро ще се насочи към целия отдел. А това… — срита купчината списания на пода, — не искам да чувам повече за това. Знам, че ще направиш каквото трябва. — Даниела въздъхна и дръпна нагоре колана на панталоните си. — А сега, нали спомена за някакви напитки, Беки, скъпа…

Ребека вдигна длани от лицето си и я погледна.

— Промени ли си намерението?

— Ти как смяташ?

 

 

Сунес не каза почти нищо, докато пиеше скоч с кола в най-хубавите кристални чаши на Кафъри, застанала край френските прозорци в дневната. Приличаше на земевладелец, наглеждащ земите си, с едната ръка в джоба на панталоните, като от време на време се надигаше на пръсти и гледаше през капещата градина към къщата на Пендерецки.

— Благодаря, Беки. — Върна й чашата, когато пресуши съдържанието й. — Благодаря.

После, когато остана сама, Ребека си наля чаша вино и застана с нея на същото място, загледана към градината, към бука, където се беше намирала дървесната къщичка. Дъждът барабанеше все така неуморно, свежият мирис на пръст и на зелените сокове на градината влизаше през прозорците. Стомахът й беше свит. „Той трябва да направи нещо — не може да продължава по този начин.“

— Беки? — Кафъри стоеше на прага — изглеждаше по-уморен, отколкото го беше виждала някога. Толкова уморен, че кожата около очите му й се струваше почти възпалена — сякаш сдържаше вътре в себе си огромно напрежение. — Добре ли си?

Тя не отговори. „Само запази спокойствие — не е нужно да казваш нищо.“

— Беки?

Младата жена прехапа устна и се обърна. Усещаше почти физическа болка. Отиде в коридора, последвана от Джак, който застана зад нея, и натисна бутона на телефонния секретар. Гласът на Трейси Лам изпълни малката къща.

— Аз съм, Трейси. Ъъъ… За онова, за което говорихме. Пускат ме под гаранция в понеделник, така че, ако искаш да разбереш нещо повече за… знаеш какво. Ще си бъда у нас в един часа — знаеш къде е.

Ребека се обърна и видя, че лицето му е бледо като платно. Бяло. Нещо трепна в очите му. Преди да успее да го спре, Джак мина покрай нея и с едно движение събори телефонния секретар на пода. Той се пропука и остана да лежи там, омотан в кабели, като премигваше и лудо превърташе лентата си напред-назад. Младият мъж го ритна към перваза на пода, обърна се и отиде в кухнята, отвори със замах хладилника, напълни една чаша с вино и седна на масата.

Ребека се спусна след него, седна насреща му и опита да покрие дланта му със своята, но той я отхвърли. Изглеждаше… „Господи, изглежда ужасно.“

— Ти беше права — заяви младият мъж. — Беше права за мен. За Блис.

Тя се отдръпна шокирано назад.

— Добре — промълви предпазливо тя, опитвайки да запази спокойствие. — Искаш да кажеш, че се е случило онова, което съм си мислела, че се е случило ли?

Джак пресуши чашата си на един дъх, напълни я пак и погледна през прозореца към капещата градина. За момент сякаш забрави, че тя е до него. Ръцете му трепереха.

— Джак? Чу ли какво…

— Да.

— Да какво? Да — чу ме? Или да, случи се това, което си мислеше?

— Да, убих го. И си права — вероятно ще го направя отново. И да, всичко това е заради случилото се с Юан. — Загледа се в палеца си. С черния нокът. В своята стигма. Кръвта му беше спряла да се движи на това място още преди двайсет и пет години и отказваше да потече пак. — Права си.

Дланта й политна към главата. Започваше да я боли.

— Джак… виж. — Пое дълбоко въздух и се приведе към него, хвана ръката му и я отмести от чашата, която беше обхванала. — Виж, ти постъпи правилно, нали? Дани ще те освободи от случая.

— Ами тя? — Кимна към коридора, към телефонния секретар. — Какво ще правя с нея?

— Не знам. Това трябва да решиш ти.

Младият мъж издърпа ръката си и дълго седя, потънал в мълчание.

— Джак?

Той не отговори. Представи си как Трейси Лам излиза от съда в понеделник, как се приближава към него по осеяната с маргаритки поляна пред абатството със заешката си усмивка на лице, как протяга ръка за парите и сега, докато размишляваше, разбра, че истинското му желание е да я нарани, да направи с нея същото, което беше направил преди няколко часа с Клеър. Не беше в състояние да понася повече всичко онова, на което го беше подложил Пендерецки.

— Онези неща горе — заяви внезапно той, все така загледан надолу в палеца си. — Ще бъде достатъчно да ги дам, за да не я пуснат под гаранция в понеделник.

— На Полина ли да ги дадеш?

— Не. Тя не може да ме прикрива повече.

— Тогава?

— Ще ги изпратя анонимно в Отдела за борба с педофилията. Достатъчни са, за да я държат в затвора поне до…

— Докато си охладиш страстите ли?

Кафъри кимна.

— Одисей — промълви тихо Ребека.

— Какво?

— Одисей… това е твоят велик Одисеев жест. Това е твоят начин да се завържеш за мачтата. За да устоиш на сирените.

— Не ме интересува какво е. Единственото, което ме вълнува, е да има ефект.